Известно време двамата се взираха един в друг, без да мигват. Сякаш времето бе спряло, а пространството бе загубило значение.

Всъщност и Чичек, и Мехмед осъзнаваха много добре важността на настоящия момент и обстоятелствата, които ги доведоха дотук.

Намираха се в двореца. А в него освен с величествен блясък бе пълно с коварни капани. От всеки ъгъл дебнеше опасност. Не беше ясно кой ти е приятел и кой враг.

Времето беше оставило следите си и върху двама им. Снажното и стройно тяло на Мехмед стоеше леко приведено с отпуснати рамена, въпреки опитите му да го държи изправено. Лицето му се гърчеше от болка, докато вървеше.

Чичек хатун отдавна не се поглеждаше в огледалото. Нямаше защо. Кой ли щеше да обърне внимание на хубостта ѝ?

Черните очи на любимия ѝ я наблюдаваха. Макар да изглеждаха уморени и притеснени, в тях проблясваха мълнии. Чичек хатун познаваше добре този поглед. "Ядосан е – досети се тя. – И то много!"

Султан Мехмед направи знак на Дилрюба и Гюлизар да излязат. И двете плачеха. Едната от болка, другата от страх.

– Кой спомена за някаква Адриана?

Чичек се стъписа. Мехмед настойчиво я гледаше в очите. Сякаш ѝ напомняше, че стои срещу падишаха, срещу един разгневен повелител, който щеше да реши съдбата ѝ и тази на сина ѝ. Поклони му се.

– Правилно ли чух? – настоя султанът. – Преди малко някаква жена крещеше, че името ѝ е Адриана.

Мехмед пристъпи прага на помещението. Чичек се отдръпна и сведе глава.

Султанът отиде до средата на стаята и се обърна.

– Коя е тази Адриана? Не я познавам.

Гласът на падишаха не издаваше никаква емоция.

Той много добре знаеше коя е Адриана. Без съмнение беше чул гневните ѝ викове. Защо питаше тогава?

Изведнъж Чичек хатун усети, че всичките ѝ страхове се изпариха. Или може би се стаиха в някои тъмен ъгъл?

Нямаше да стои с наведена глава. Трябваше да накара Мехмед да я изслуша.

Тя бе негова жена. Майка на сина му. Трябваше да се държи подобаващо.

Вдигна глава. Изправи рамене. Погледна смело падишаха в очите.

– Аз съм Адриана. Сръбската принцеса Адриана.

Лицето на султана не трепна. Той направи две крачки и се обърна към нея.

– А майката на сина ми? Тя къде е?

Мехмед приближи Чичек и хвана брадичката ѝ. Нежно я разтърси. Прокара показалец по бузите ѝ.

Чичек хатун почувства, че се разтапя. При първата им среща Мехмед я бе погалил по същия начин.

– Къде е любимото ми полско цвете? Какво е станало с него?

Гласът му бе мек и плътен. Чичек усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. "Само това не! – сепна се тя. – Не бива да се разплаквам точно сега!"

Султан Мехмед отдръпна дланта си от лицето ѝ. Постави ръце на кръста си и тръгна към прозореца.

– Да не би докато ме е нямало, както синът ми се е провъзгласил за падишах, така и майка му да се е обявила за кралица? – промълви султанът замислено.

"Ето – помисли си Чичек, – започва да ни съди."

Това бяха болезнени обвинения. И опасни. Може би щеше да е най-добре, ако падне ничком и помоли за прошка.

Но Чичек хатун не искаше да направи това. Нямаше да промени намерението си. След като я бе избрал за своя жена, тя щеше да се държи като жена на завоевател.

– Тук не съм виждала кралица, която да е извършила предателство.

Мехмед беше застанал с гръб към нея. Не трепваше. Чичек хатун не можеше да разбере дали султанът отдава някакво значение на думите ѝ. Всъщност не я бе грижа. Най-после осъзна, че повече не можеше да издържа на напрежението. Трябваше да се изправи срещу страха.

– Тук видях само една разтревожена жена, която нямаше избор.

Мехмед се извърна и я погледна през рамо.

– И за какво беше разтревожена тази жена?

– За мъжете си.

– За мъжете си, значи. И кои са тези късметлии?

– Единият е любимият ѝ, мъжът, когото обича до смърт.

– Само един мъж може да обича така.

Чичек ядовито тръсна глава.

– Една жена също може да обича до смърт.

Един поглед очи в очи с Мехмед ѝ бе достатъчен.

Чичек почувства, че у нея започна да напира гняв. Не беше сигурна докъде ще стигне, ако избухне. А трябваше да бъде изключително внимателна. Да послуша разума си, а не чувствата.

"Какво се опитваш да направиш, Мехмед? – питаше се тя. – Какви са тези подмятания? Казвай направо! Стига си ме измъчвал!"

– А другият?

Чичек хатун трепна:

– Какво, султане?

– Попитах за другия.

Гласът на султана прозвуча троснато и гневно. Но не това бе най-страшното.

– Нали каза, че жената се е тревожела за двама мъже. Както разбрах, единият е бил любимият ѝ. А другият?

Тонът на падишаха прозвуча заплашително.

Явно любезността му до момента е била само привидна. Чакал е подходящия момент, за да избухне.

"Е, щом това иска! – помисли си Чичек хатун. Погледна го предизвикателно и отвърна:

– Дарът от любимия ѝ.

– Какъв е този дар?

– Един син. Истински юнак.

Султан Мехмед направи няколко крачки. Върху лицето му бе изписана болка. Седна на дивана и едва чуто въздъхна.

– Добре, защо жената се е тревожела за тези двама мъже?

Решителният момент настъпи. Чичек знаеше, че от отговора ѝ зависи съдбата ѝ.

– Нямаше никакви вести за любимия си. Не беше ясно жив ли е, или мъртъв. Здрав ли е, или болен. Жената се страхуваше, че Господ може да ѝ го отнеме във всеки един момент.

– А защо жената се е тревожела за сина си? Той нали е бил до нея.

Чичек хатун отговори със спокоен, равномерен глас, който не издаваше никакви емоции:

– За живота му, разбира се. Ако с баща му се бе случило нещо, синът оставаше беззащитен, а има толкова много хора, готови да му сторят зло… Освен това

– И още нещо ли има?

Вече нямаше връщане назад. Чичек трябваше да каже всичко, което бе намислила.

– Жената се боеше да остави османската държава без управник.

Мехмед се изправи с подигравателна усмивка на лицето.

– Хаха! Значи жената се е тревожела за бъдещето на държавата?

Чичек замълча. Не обърна внимание на ироничната забележка на султана. Беше достатъчно да погледне лицето му. Там беше изписана болка.

– И какво? – продължи мисълта си Мехмед. – Реши да намери управник. Не ѝ ли хрумна, че по този начин излага на опасност сина, за чийто живот тъй много се страхува?

Чичек гордо повдигна рамене. Сръбската кръв във вените ѝ кипна.

– А какво трябваше да направи? – попита тя предизвикателно.

Самият факт, че противоречи и повишава тон на падишаха, беше достатъчен, за да ѝ вземат главата. Но поне после нямаше да разправят за нея, че коленичила и се е молила за живота си. Тя не бе една от многото наложници на султана. В жилите ѝ течеше царска кръв и тя щеше да се държи като истинска принцеса.

Чичек хатун застана пред султан Мехмед и го погледна изпитателно в очите. Искаше отговор. Въобще не беше очаквала, че ще стигне дотам. Внезапно страхът ѝ изчезна. Сърцето ѝ не трепваше.

– А какво трябваше да направи? – процеди тя през зъби.

Мехмед отбягваше погледа ѝ.

– Да изчака.

– Колко да чака? Един, два месеца? Цяла година? Колко, султане? Да чака, докато дойде някой и пререже гърлото на сина ѝ? Или докато разбунтувана тълпа обгради двореца? А може би докато някой от другите престолонаследници изпрати палач при сина ѝ?

Падишахът не отговори.

Страхът отново сграбчи Чичек. Емоциите повторно я завладяха. Вече не можеше да спре да говори. Трябваше да каже всичко докрай, каквито и да са последствията.

– Принцът няма никаква вина – гневно заяви тя.

– Знам – отвърна султанът.

Чичек хатун въобще не го чу.

– Нали постоянно го учат: "Вълците се нахвърлят върху държава без владетел".

– Така е.

– Той се изправи сам срещу вълците! – едва си пое въздух. – Но това не го е измислил той! Възпитателите и пашите

– Знам!

Чичек хатун отново не чу отговора на султана.

– Пък и кой друг да ръководи държавата, ако не синът ти? И въобще не е вярно, че се е самопровъзгласил за падишах! Това е клевета! Пълна лъжа! Той свика Дивана, но никога не е заемал мястото ти!

Султан Мехмед хвана Чичек за раменете и я разтърси.

– Знам!

Най-после Чичек хатун осъзна, че падишахът вече няколко пъти е казал: "Знам!".

– Знаеш ли?

– Да, молла Хюсрев ми разказа всичко. Защо и как се е случило. Кой е заплел интригата и е подтикнал Джем да постъпи така. Всичко знам.

"Пресвета Дево – помисли си Чичек, – нима има някаква надежда?" Постара се да не издаде вълнението и радостта си.

– Говори ли с принца? Позволи ли му да ти целуне ръка?

Султанът поклати глава.

– Нямаше нужда. Онова, което чух от Хюсрев ходжа, бе достатъчно.

– Тогава?

– Тогава, Чичек, взех следното решение. Главите на заговорниците ще паднат. Макар синът ми да не е имал лоши подбуди, е извършил престъпление. Нарушил е единоначалието в държавата.

Надеждата на Чичек хатун беше попарена. Краката ѝ се подкосиха. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Обърна гръб, за да прикрие съкрушението си.

– Издадох ферман, в който оповестявам – продължи султанът, – че всеки, който заговорничи срещу единоначалието в държавата, го очаква смъртно наказание.

Чичек хатун почувства, че вече нищо няма значение за нея. Повече не можеше да сдържа виковете си. Изстена с все сила: