Демет Алтънйелеклиоглу - Джем султан – Степното цвете

Сюлейман Челеби едва си поемаше въздух от вълнение и не откъсваше поглед от ръката на Бурханетин.

Възпитателят завъртя внимателно топката на вратата. Направи пауза. После завъртя още малко. Спря. Ослуша се за пореден път.

На Сюлейман Челеби му идваше да извика: "Бурханетин, ако се помотаеш още малко, ще ми се пръсне сърцето!"

И ето че най-после мъжът завъртя топката докрай и вратата се отвори.

"Слава на Аллах!" – помислиха си двамата възпитатели едновременно.

В преддверието нямаше никого.

Изведнъж Сюлейман Челеби се оживи. Втурна се към вратата. Подаде глава и огледа коридора.

Беше съвсем празен.

– Ето че не сме затворници, Бурханетин – прошепна Сюлейман радостно. Съвсем забрави, че преди малко щеше да припадне от страх. – Видя ли? Напразно се кахъреше.

– Да бягаме!

– Няма нужда да бягаме. Ако ни смятаха за престъпници, щяха да поставят стражар пред вратата. Тук няма жива душа. – Сюлейман Челеби замълча за момент и после развълнувано продължи: – Както ти казах преди малко, неслучайно са нарекли падишаха Мехмед Завоевателя. Разбрал е, че нямаме вина. Можем да ходим където си искаме.

Бурханетин излезе в коридора.

– Да тръгваме тогава! – просъска той.

Сюлейман се поколеба.

– Да тръгваме, но накъде?

– Да видим принца. А после накъдето ни видят очите. За теб не знам, но аз няма да остана тук нито минута повече.

Поеха по дългия коридор, без да говорят. Трябваше да подминат четири врати. Да завият надясно, после наляво и щяха да излязат на двора. Оттам мислеха да влязат в резиденцията на султана и да тръгнат по коридора, който водеше към покоите на принц Джем.

Когато завиха надясно, установиха, че коридорът е съвсем тъмен. Не светеше нито една факла.

– Да се върнем и да опитаме от другата страна – предложи Сюлейман Челеби с треперещ глас.

– Няма да се връщаме! – възрази Бурханетин Челеби. – Какво като е тъмно? Ще се движим, като се придържаме към стената. Като преброим пет врати, значи трябва да завием наляво.

И възпитателят чевръсто пое по коридора.

– Чакай ме! Идвам – прошепна Сюлейман.

Отминаха първата врата. После втората. Очите им вече привикнаха към тъмното. Само две крачки ги деляха от третата врата.

Внезапно Сюлейман Челеби усети нечий дъх. Замръзна намясто. Облегна се на вратата.

– Тук има някого – прошепна той.

Бурханетин Челеби нямаше време да отговори. От третата врата изникнаха няколко силуета и му се нахвърлиха. Надянаха примка на врата му.

Сюлейман понечи да избяга, но вече бе твърде късно. Една силна ръка го сграбчи за гърлото. Последният звук, който чу, бе изхрущяването на адамовата си ябълка.

Харемът на султанския дворец

Когато Чичек хатун разтвори клепачи, пред премрежения ѝ поглед изникна красива женска глава. Дилрюба. Момичето я наблюдаваше с големите си нежни очи.

– Слава на Аллах! – прошепна момичето. – Идва на себе си!

Чичек се досети, че лежи в леглото си.

– Джем! – простена тя.

Почувства пронизваща болка в тила. Опита да се надигне. Дилрюба ѝ поднесе чаша вода.

Чичек усети ужасна горчивина в устата си. Сърцето ѝ се разтуптя лудо. "Какво ли са ми давали да пия? – запита се тя. – Дали не са ме отровили? Защо пулсът ми е толкова ускорен?"

Въпреки че уплахата ѝ нарастваше с всяка измината секунда, Чичек хатун отпи от чашата, която ѝ подаде Дилрюба.

Постара се да овладее треперещия си глас и попита:

– Припаднала ли съм? Помня, че изведнъж ми причерня.

Дилрюба кимна с глава.

– Много ни уплашихте.

– Кой ме донесе до стаята ми?

– Гюлизар.

Всъщност един друг въпрос вълнуваше Чичек.

– Повикахте ли лекар?

Над припадналата се наведе още една женска фигура.

– Е, хайде, господарке, нима има по-добър лекар от Гюлизар?

Прислужницата коленичи до ложето на Чичек хатун. Лицето ѝ бе бледо. Беше уплашена, но се стараеше да не го показва. "Има защо да се страхува – помисли си Чичек. – Ако падишахът е решил да ми вземе главата, и нейната ще падне." Но дори и да ѝ простят, Чичек беше убедена, че Гюлизар сама ще сложи край на живота си, ако загуби господарката си.

Кой знае още колко хора тръпнеха в ужас тази вечер в двореца! Единственият, който със сигурност не изпитваше страх, бе султан Мехмед. Може би в този миг той издаваше смъртни присъди.

Смърт!

Мисълта за смъртта веднага накара Чичек хатун да се изправи. С помощта на Дилрюба и Гюлизар тя успя да седне в леглото си.

– Принцът! – промълви тя. – Джем! Къде е Джем? Беше с мен в градината, а после изведнъж изчезна. Къде е?

Дилрюба запази мълчание.

Гюлизар доближи устните си до ухото на Чичек.

– В стаята си е.

Прислужницата се досещаше какво най-много иска да знае господарката ѝ, но се страхува да попита. Затова добави:

– Добре е.

– Има ли някой при него?

Гюлизар отрицателно поклати глава.

– Някой от везирите да го е посещавал?

Момичето отново отговори отрицателно.

– А някой от братята на принца?

– Никой.

Липсата на посетители можеше да означава само едно: султан Мехмед все още не бе решил съдбата на Джем. Нито нейната.

– Арестуван ли е?

Гюлизар сведе глава. Дилрюба заплака.

– Пред вратата му има стражи.

– Значи е арестуван. Принцът е арестуван.

Внезапно Чичек се сети:

– Отиди да го видиш, Дилрюба. Сега той има нужда от теб.

Момичето сведе поглед към земята.

– Ходих.

– И? Как е Джем?

– Не ме пуснаха при него – изхлипа Дилрюба.

Чичек почувства как у нея напира непреодолим гняв. Изправи се на крака.

– Гюлизар – разпореди тя, – дай ми да наметна нещо.

– Господарке

– Замълчи… Каква майка съм, ако не съм до сина си в такъв момент! На какво прилича това? Защо са го поставили под стража? Какво толкова е сторил? Можеше ли да предприеме нещо друго, след като нямаше вест от султана близо петдесет дни. Нима е престъпление, че е оглавил османската държава, когато нямаше никой друг? Като наследник Джем трябваше да се погрижи за бащините земи.

Дилрюба и Гюлизар напразно се опитваха да я спрат.

– Стойте, не излизайте! – умоляваха я те.

Чичек бе твърдо решена да отиде при сина си. Нямаше да го остави сам, каквото и да ставаше.

Щеше да е до него, независимо дали султанът смяташе да го оправдае, или да отнеме живота му.

Чичек хатун рязко отвори тежката врата. Стоящите отпред стражари препречиха пътя ѝ с пиките си.

Гюлизар я издърпа обратно в стаята и затвори вратата.

– Не ме ли чухте… Не ни разрешават да излизаме.

В първия момент Чичек хатун не можа да схване какво ѝ казва прислужницата.

Не разрешават ли?

Нещо жегна Чичек хатун отвътре. Лицето ѝ пламна.

"Какво означава това? – ядовито си помисли тя. – Защо султан Мехмед е поставил тези досадници пред вратата на жена си?"

В следващия момент един вътрешен глас ѝ подсказа: "Ти отдавна не си полското цвете на падишаха! Осъзнай се!".

Чичек обаче не беше готова да приеме тази истина. "Такава ли е благодарността на Мехмед за всичките ни интимни мигове? За това, че му родих прекрасен син?"

После премисли: "Какво ли съм очаквала? И аз, и Джем се държахме като метежници. Нима не е грях да посягаш към трона, докато падишахът е жив?"

Внезапно се разнесе силен женски писък.

– Оставете ме!

Чичек хатун бе изкрещяла, без да усети. Дори не позна гласа си. Викът ѝ бе луд, див, животински. Виеше като ранен звяр.

Изтръгна се от ръцете на Дилрюба и Гюлизар, които се опитваха да я успокоят.

– Няма да търпя това! Не мога просто да стоя и да чакам да ме убият.

Втурна се към вратата.

– Веднага трябва да видя падишаха!

Гюлизар се спусна след нея. Избута я, облегна се на вратата и разпери ръце пред Чичек.

– Моля ви, господарке! Недейте, мила господарке! Не позволяват да се излиза!

– Махни се от пътя ми!

– Господарке Чичек

– Няма я вече Чичек! Умря! Аз съм пленената сръбска принцеса Адриана!

Дилрюба се разплака от отчаяние.

Гюлизар не се отместваше от вратата, но Чичек хатун нямаше ни най-малко намерение да се откаже.

– Казах ти да се махнеш!

Хвана момичето за косите и я издърпа с все сила. Стенанията на Гюлизар накараха Чичек да спре за момент. Погледна ръцете си. От пръстите ѝ стърчаха два кичура коса.

Веднага след това тя посегна към дръжките на голямата двукрила врата.

– Излизам! – извика силно, за да я чуят стражите. – Не се опитвайте да ме спрете! Ще трябва да ме убиете!

Чичек с мъка издърпа тежките крила. Вратата се разтвори. Не можа да въздържи вика си при гледката, която се разкри пред очите ѝ.

– О, боже!

От учудване, радост и страх тя отново бе произнесла името божие на майчиния си език след толкова много години.

– Ти! – прошепна тя и сви ръце към гърдите си. – Ти!

Стаята на Чичек хатун

Застанал неподвижно между двамата стражи, безмълвно я наблюдаваше султан Мехмед.