Господи Боже! Това бе той. Мехмед.

Султан Мехмед стоеше върху коня си неподвижно като статуя.

Чичек хатун се обърна към Джем, но той бе изчезнал.

– Принце?

Не беше сигурна дали прошепна или изстена.

Изведнъж ѝ причерня. Пламъците на факлите се размазаха пред очите ѝ. Сякаш от много далеч до нея долетя един глас.

– Господарке!

Последното, което видя, бяха протегнатите ръце на Гюлизар. Отпусна се в тях. Не разбра дали я хванаха ръцете на прислужницата, или попадна в прегръдката на смъртта.


15


Стаята на принц Джем

Джем беше съвсем сам в полутъмната стая. Само в една от нишите на стената гореше свещ.

Съзнанието на принца беше празно. Не можеше да измисли никакво оправдание.

– Господи, посочи ми изход! – молеше Джем, без да спира.

Внезапно в главата му звънна един глас. Гласът на дервиша, когото бе спасил в гората: "Няма изход. Няма! Вълкът се върна, Джем. Ти го повика".

"Стига глупости! – опитваше се сам да се окуражи принцът. – Няма го вълка. Трябва да се успокоя. Аз съм принц Джем, син на султан Мехмед Завоевателя. Спокойно трябва да обмисля как да обясня постъпката си пред баща ми."

Да, но какво можеше да му каже? "Направих грешка, татко… Нямахме вести и си помислих, че…"

Колко глупаво оправдание!

Може би по-добре беше да падне в краката му?

Баща му със сигурност щеше да го погледне с презрение, ако малкият му син стигне до подобно унижение.

Тогава нямаше да има значение дали е виновен или невинен, дали е сгрешил, или е постъпил правилно, дали е бил подведен или не.

Султан Мехмед щеше да каже:

– Не подобава на сина ми да коленичи, дори за да спаси живота си. Един истински султански син трябва да бъде готов да заплати цената на постъпката си.

Джем реши да се изправи срещу страховете си.

– Готов съм да платя цената! – прошепна той. – Щом трябва да умра, ще умра. Ще заплатя с живота си. Ако баща ми иска душата ми, нека я вземе. Готов съм да умра.

Разтрепери се. Не, не беше готов да умре. Стряскаше се всеки път, щом чуеше шум в коридора. Целият облян в пот, чакаше гласовете да се отдалечат. Сякаш се пържеше на огъня на ада.

Джем не искаше да умира.

Какво бе видял от живота? Нямаше още петнадесет лета. Едва се беше научил да ловува. Не бе минало много време, откакто бе убил рижия вълк. Още не бе полагал главата си в женски скут. Трябваше ли да умре само защото на тази невръстна възраст се бе наложило да взема решения като управник?

Дали баща му наистина искаше неговата смърт?

Сърцето му казваше: "Не я иска", но разумът му се съмняваше, че султанът ще го остави жив.

"Дали въобще има смисъл да го моля да ми прости?" – размишляваше Джем и сякаш чуваше отговора на баща си: "Да беше помислил, преди да свикваш Дивана. Сега вече е късно. Ако ти простя, какво ще си кажат хората? Султан Мехмед не може да надвие над сина си, как тогава ще се справи с поданиците си?"

Джем се изправи. Приближи се до запалената свещ и се загледа в сянката си върху стената.

Нима трепереше?

Опита се да застане неподвижно, но не успя.

От коридора се дочу скърцане.

Дали беше палачът?

Днес поне за петдесети път си задаваше този въпрос: Дали идва палачът? При всеки шум от стъпки това бе първата му мисъл.

Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Джем се сви на канапето. Впери поглед във вратата. Може би всеки момент палачът безшумно щеше да влезе през вратата и да го окове във вериги.

Как трябваше да реагира?

Да се остави без съпротива в ръцете му?

Да го умолява да не го погубва?

Или да се разкрещи: "Невинен съм! Заведете ме при баща ми. Той никога не би сторил зло на малкия си син. Изправете ме пред султан Мехмед!".

При всички положения нямаше да го заведат при султана.

Когато Джем видя баща си да слиза от сала, се завтече да го посрещне, но четирима яки като канари еничари му препречиха пътя.

– Преминаването е забранено!

Джем се стъписа.

– Не ме ли познавате! Аз съм принц Джем. Заместник на великия везир.

Мъжете не се помръднаха.

– Великият везир се върна. Вече няма нужда от заместник.

– Искаш да кажеш, че е забранено да целуна ръка на баща си за добре дошъл?

Очевидно беше забранено.

В този момент Джем осъзна, че ще трябва да се бори за живота си.

Двама еничари го хванаха за ръцете и го отведоха в покоите му.

Джем се чувстваше като в затвор. Откакто еничарите затвориха вратата зад гърба си, никой не дойде да посети принца. А той се страхуваше да излезе навън.

Джем притвори очи. Представи си как се бори за живота си. Все пак бе здрав и силен. С един човек щеше да се справи. Но как щеше да надвие останалите стражари? Кой знае колко души щяха да му се нахвърлят. Накрая щеше да се изтощи и някой щеше да постави примката на шията му.

Принцът несъзнателно обви шията си с ръце. Пое си дълбоко въздух.

Щяха да го заловят така, както си седеше на дивана. Щяха да стегнат въжето около врата му. Джем сякаш вече усещаше грапавината на примката върху кожата си, пристягането около гърлото. Постепенно виковете му щяха да започнат да заглъхват. Щеше да остане без въздух… Може би щеше да успее да се освободи за момент, за да си поеме въздух… Щяха да завържат тялото му с вериги, за да не мърда.

Постепенно силите му щяха да го напуснат. Последен стон… Край.

Принцът наостри уши. От коридора се дочуха гласове. Сърцето му заудря лудо.

– Ето ги! Идват! – простена Джем.

Насочи поглед към дръжката на вратата. Тази част на стаята бе толкова тъмна, че дръжката въобще не се виждаше. "Когато вратата се отвори – помисли си принцът, – отвън ще нахлуе светлина и ще мога да видя убийците си."

От коридора се разнесе човешки говор. Джем не можеше да чуе за какво говорят, тъй като ушите му бяха заглъхнали от силните удари на сърцето му. Затаи дъх.

Като че ли си отиваха. Чу се шум от отдалечаващи се стъпки.

"Да не би само да ми се струва? – съсредоточи се принцът. – Да, отиват си! Топуркането заглъхва!"

Джем почти извика от облекчение.

– Простил ми е! Простил ми е! Баща ми няма да ме накаже! Почувства как гърдите му се отпускат и започва да диша по-леко. "Ще живея!"

Но така ли беше наистина? Може би щеше да продължи да живее само за кратко.

Поне засега палачите не бяха дошли при него. А може би щяха да отнемат живота на някой друг?




– Казах ти, че не трябваше да се връщаме в двореца! – промърмори Бурханетин Челеби.

– А какво да правим иначе? – попита го остро Сюлейман Челеби.

– Да помислим как да избягаме!

– Да бягаме ли? И къде ще отидем?

– Знам ли? Държавата е огромна. Все ще намерим някое скришно място. Докато отмине гневът на падишаха

– Ти луд ли си, челеби? От султан Мехмед не можаха да се отърват нито владетелите на византийците, нито на Аккоюнлу, нито на Каракоюнлу, та двама голтаци като нас ли ще успеят да избягат?

Бурханетин ядосано махна с ръка и се изправи. Безмълвно започна да се разхожда из стаята.

– А какво направихме ние? Сами почукахме на вратата му. И сега чакаме да ни убие.

Сюлейман Челеби погледна през прозореца.

– Да избягаме е все едно да признаем вината си. А пък така

– Така! Така чакаме палачът да дойде.

– Ааа, какво е нашето прегрешение? Нима няма да ни попитат защо сме постъпили така? И какво толкова сме направили, Бурханетин? Погрижили сме се държавата да не стои без управител.

– На кого ще го обясниш това?

– На падишаха.

– Султан Мехмед си няма друга работа и ще седне да слуша двамата възпитатели на сина си.

– Ще ни изслуша, Бурханетин. Това е султан Мехмед. Бива ли да разпоредиш смъртта на някого, без да си сигурен каква е работата? А ако ние сме виновни, значи и принцът е виновен. Ами майката на принца? Нима тя няма вина? И техните глави ще паднат.

Бурханетин Челеби понечи да каже нещо, но после се отказа. Отиде до вратата и се ослуша. Направи знак на Сюлейман да мълчи.

Хладнокръвието на Сюлейман Челеби внезапно се изпари. Възпитателят пребледня от страх. Прошепна с разтреперан глас:

– Господи!

– Шшшт!

– Идва ли някой?

Бурханетин рязко махна с ръка.

– Шшт!

Долепи ухо до вратата.

Краката на Сюлейман Челеби се подкосиха. Почувства, че вече съжалява за избора си. "Бурханетин беше прав! – замисли се той. – Не трябваше да пропускаме възможността да избягаме. Може би щяхме да извадим късмет… А сега…"

Сюлейман не издържа и се свлече на колене на пода. Когато Бурханетин се приближи към него, той едва намери сили да го попита:

– Какво чу?

Приятелят му сви рамене.

– Нищо.

– Кажи ми! Там имаше някой, нали?

Бурханетин Челеби не измъчва дълго приятеля си.

– Помниш ли дали еничарят, който ни доведе, заключи вратата?

– Неее! – Сюлейман сякаш се поколеба за момент. – Поне не чух да се превърта ключът в ключалката.

– Сигурен ли си?

– Да, сигурен съм.

Внезапно Бурханетин Челеби застина намясто и даде знак на Сюлейман да мълчи.

– Шшт!

Отиде отново до вратата. Допря ухо и се ослуша.

Тихичко хвана топката на вратата. Изчака няколко секунди.