Все още нямаше вести от султан Мехмед, другите принцове и войската. Всички те изведнъж изчезнаха от живота им. Можеше да има само едно обяснение за дългото отсъствие на новини.

Непобедимият орел, единственият ѝ любим, бащата на детето ѝ, султан Мехмед Завоевателя, вече го нямаше.

Наистина Чичек хатун отдавна не живееше при него, но за да бъде щастлива, ѝ стигаше мисълта, че Мехмед препуска някъде на бойния си кон.

Но сега… Смъртта ѝ бе отнела любимия мъж.

При тази мисъл ѝ стана още по-студено. Стори ѝ се, че замръзва. Сгуши се в шала си.

– Господарке! – промълви зад нея Гюлизар. – Ще настинете. Ако искате, да се прибираме вече.

Прислужницата ѝ беше права. Но на Чичек хатун не ѝ се прибираше.

Въобще не искаше да се среща с наложниците от харема и новите фаворитки на Мехмед. Правеше всичко възможно, за да ги избягва, но невинаги се получаваше.

Съвсем ясно виждаше страха в очите на онези момичета, които още не бяха прекарвали и една нощ в покоите на султана. Те със сигурност се питаха: "Какво ще стане с нас? Дали ще ни продадат на пазара за роби?"

Новите любимки на падишаха гледаха Чичек с едва скрито презрение. Ако можеха, щяха да я разкъсат с нокти. Султанът и принцовете загинаха. Единственият син на Чичек хатун остана жив.

Съвсем скоро той щеше да стане падишах.

Чичек беше убедена, че сега по-младите наложници се чудят как да бъдат забелязани от Джем и тайно си шушукат по ъглите на коридорите: "Онова момиче от планината е омагьосало принца. Не поглежда друга".

Разбираше страховете им. Тези, които новият султан харесаше, щяха да останат в харема, а другите щяха да бъдат принудени да го напуснат. А нима беше лесно да си представиш живота извън двореца, след като веднъж вече си влязъл в него? Никой по-добре от Чичек не знаеше какво е да те заточат далеч от султанския палат.

Тя бе напуснала двореца, но ето че отново се върна. Съвсем скоро щеше да се превърне от бивша любимка на падишаха в майката на султан Джем.

Валиде султан Чичек!

Тази мисъл стопли треперещото ѝ тяло.

Тогава защо не спираше да се тревожи? Защо я измъчваха страхове?

– Всичко е заради молла Хюсрев! – изрече Чичек хатун, без да се усети.

– Какво казахте, господарке? – обади се Гюлизар.

Чичек се стресна от гласа на прислужницата си.

– Нищо не съм казвала, момиче. Откъде ти хрумна?

– Сторило ми се е.

Най-после Чичек хатун се досети, че е изрекла мислите си на глас.

"Този човек ми разваля спокойствието" – продължи да размишлява тя вече наум.

Молла Хюсрев така и не се появи на Дивана. Джем два пъти изпраща хора при него. Той все се извиняваше, че е болен.

Чичек хатун въобще не му вярваше.

Съставът на Държавния съвет се смяташе за непълен, ако шейх юлислямът не вземе участие в него. Той беше човекът, който издаваше фетвите след решенията на Дивана.

Молла Хюсрев не оздравяваше. И фетви не издаваше. Заради това се бавеше и обявяването на Джем за султан.




– Майко!

Чичек хатун въобще не чу, че синът ѝ я вика. Така се бе унесла в мисли. Принц Джем бе излязъл от коридора на харема в градината и вървеше с бърза крачка към майка си. Кафтанът му се развяваше на вятъра. Личеше си, че бе силно разтревожен. Прислужницата, която бе на няколко крачки от господарката си, се чудеше как да постъпи.

– Майко!

Потънала в размисли, Чичек отново не чу зовящия я глас. Тъкмо кроеше планове как да умилостиви молла Хюсрев. Ако се налагаше, тя лично щеше да го посети и да падне в краката му.

"Ами ако отново не склони да подкрепи Джем? – разсъждаваше Чичек хатун. – Дали ще имам смелостта да стигна до края? Дали ще имам сили да му кажа: Махни се от пътя на сина ми или аз ще те поместя."

Не беше убедена, че това е правилният начин.

– Майко!

Гюлизар, която виждаше, че Чичек хатун продължава да не чува вика на Джем, се прокашля шумно.

– Господарке, идва Негово Височество принцът.

– Какво?

Едва сега тя чу хрущенето на камъчетата от приближаващи стъпки по чакълената пътека. Щом видя тичащия между розите Джем, първото, което ѝ хрумна, бе: "Странно! Защо Дилрюба не е със сина ми? Та те са почти неразделни".

Когато принцът приближи, Чичек съзря разтревоженото изражение върху лицето му.

– Цвете мое! – протегна тя ръце към него. – Какво се е случило?

Джем спря пред нея запъхтян.

– Ма… мо… вой… – опита се да каже нещо той.

Пое си въздух няколко пъти, преди да успее да изрече:

– Войската се завръща.




Принцът продължаваше да диша тежко. Беше пребледнял като платно. Не можеше да повярва, че майка му не реагира при тази вест.

– Майко, не ме ли чуваш? Войската… Султанската войска се прибира.

Изведнъж градината се изпълни с хора. Всички слуги се завтекоха от хълма към морето.

Чичек хатун сякаш искаше да продума, но нямаше сили да помръдне с устни. Гледаше, но не виждаше. Слушаше, но не чуваше.

Принц Джем хвана майка си за раменете и силно я разтърси:

– Чуваш ли? Дойде си.

"Дойде ли си? – мислеше като насън Чичек. – Кой си дойде? Султан Мехмед ли?

Най-после съзря ужаса в очите на Джем. Най-накрая усети разтърсването на тялото си. Долови паниката в гласа на сина си.

– Кой? Кой се върна?

– Кой… кой ли? – заекна Джем. – Кой?!

Чичек хатун продължаваше да гледа сина си, без да разбира. "Какво му става на това дете?" – дори си помисли тя за момент. После лека-полека съзнанието ѝ започна да се връща в реалността. "Войската, бе казал Джем, войската се връща!"

Господи Боже!

Първоначално сърцето ѝ подскочи от радост, но миг по-късно се сви на топка. Чичек не беше сигурна дали да плаче, или да се радва.

Това щастливо завръщане вероятно вещаеше смърт за Джем, за нея, както и за още много хора.

Особено ако султан Мехмед бе загинал и Мустафа или пък Баязид бе станал новият падишах. Нямаше значение кой от двамата ще приложи закона и ще изправи сина ѝ пред палача. Сега имаше и повод. Синът, майката и възпитателите бяха свикали Дивана.

Ами ако и тримата бяха загинали по време на похода?

Тогава като по чудо Джем щеше да заеме престола. Чичек хатун отпусна рамене. Всъщност не я бе грижа особено за трона. Боеше се за живота на сина си.

Секундите се точеха бавно като часове.

– Не вярвам! – стъписана и ужасена, прошепна Чичек хатун.

Джем избухна:

– Не вярваш, така ли? – Дръпна я за ръката. – Застани до тази беседка и погледни към отсрещния хълм, майко! Виж! Виж!

Чичек хатун вдигна поглед. Дъхът ѝ секна.

Пътят, който пресичаше боровата гора и се спускаше към морето, сякаш гореше. Хиляди факли се движеха към брега.

Земята се тресеше от силните ритмични удари на стотици тъпани.

Барабаните известяваха, че падишахът идва.

Да, но кой беше падишахът сега?

– Господи! – възкликна Чичек.

– Господи, да! – язвително заяви Джем. – От сега нататък Аллах да ни е на помощ!

Ярките червени пламъци внезапно се размазаха пред погледа на Чичек хатун. От очите ѝ бяха рукнали сълзи. Сълзи, изобилни като реки.

За първи път Джем виждаше майка си да плаче. Гюлизар, която наблюдаваше господарката си, също се обля в сълзи.

Принцът погледна безпомощно двете жени. Понечи да каже нещо, но се отказа. Какво ли имаше значение вече? Сълзите на майка му отмиха гнева му. Какъв грях бе извършила тя? Бе направила всичко заради него.

"Сам съм си виновен – каза си Джем. – Аз повиках вълка."




Факлената процесия нямаше край. Първите редици вече бяха достигнали брега.

Внезапно в съзнанието на Чичек хатун пропълзя една надежда.

– Принце, ами ако и тримата са загинали?

– И тримата ли?

– Защо не? Като по чудо.

Джем се усмихна горчиво.

– Чудеса не съществуват, майко!

Докато изричаше тези думи, осъзна, че не е прав. Какво, ако не чудо, бе онова, което преживя в планината преди две години? Как Къзълкая бе изчезнал тогава? Кой бе гласът, който го призова? Откъде бе изникнал онзи дервиш? Нима Джем не бе успял да прониже звяра точно преди да се хвърли върху стареца? Как после дервишът изчезна така внезапно? Нима цялата тази история не бе чудо? Мъртвият вълк го доказваше.

Защо тогава да не се случи чудото, на което се надяваше майка му и за което вероятно се бе молила на Аллах всяка нощ?

Джем обаче не беше убеден, че иска точно това чудо.

Внезапно принцът съгледа някакво раздвижване на отсрещния хълм.

– Майко, виж!

Чичек хатун погледна в посоката, към която сочеше Джем.

От отсрещния бряг се отдели един сал, осветен от ярки факли. Това беше султанският сал. Само падишахът се качваше на него, когато искаше да премине на другия бряг.

Джем се досети какво вълнува най-много майка му в момента.

Кой е падишахът на сала?

Всъщност нямаше значение кой е султанът.

Към тях плаваше смъртта.

Салът се носеше по вълните. Факлите на борда му хвърляха червенооранжевата си светлина върху морската вода и основите на Къз кулеси[20], чийто връх чезнеше в тъмнината.

В двата края на плавателния съд се очертаваха силуетите на снажните момци, които теглеха веслата със силните си ръце.

Салът се насочи наляво, по посока на двореца.

Тогава сред многобройните придружители и лакеите, държащи тугове, Чичек хатун съзря падишаха. Позна го въпреки голямото разстояние.