Джем прекъсна размишленията си и отново ядосано се зачуди къде ли са двамата му възпитатели. Въздъхна дълбоко и си каза: "Размечтали са се за удоволствията, които им предстои да вкусят като везири. Те ще се забавляват, а върху мен ще падне тежестта на управлението".

Тази мисъл разгневи още повече принца.

– Сюлейман! – изкрещя той. – Бурханетин Челеби! Къде сте? Вдън земята ли пропаднахте?

Джем вече не очакваше да получи отговор. Но ето че отвън се дочуха стъпки. "Най-после! – зарадва се принцът. – Най-после някой ме чу!"

Джем се разположи на постелката зад масата. Подготви се да насоли здраво онзи, който влезе през вратата.




– Господарю?

Бурханетин Челеби разтревожено се мушна в стаята.

– Къде си, лала?

Джем кресна по-силно, отколкото възнамеряваше, но не се смути ни най-малко. След като възпитателите се правеха на везири – и той щеше да се държи като падишах. Двамата мъже щяха да си получат заслуженото!

– Принце… аз

– Не се оправдавай, лала! Нито ти, нито Сюлейман сте наоколо! Що за безобразие!

Бурханетин Челеби сведе глава.

Джем се изправи. Сключи ръце на гърба си и се доближи до възпитателя.

– Къде се шляете? Не смятате ли, че е уместно да поговорим преди заседанието на Дивана, за да чуя мнението ви?

– Господарю, простете

– Млък! Няма време! Да не караме везирите да ни чакат!

След известно колебание Джем зададе въпроса, който го вълнуваше:

– Огледа ли чакащите паши и везири?

Бурханетин кимна.

– Видя ли шейх юлисляма сред тях?

Възпитателят заби поглед в земята. Нямаше какво да каже. Молла Хюсрев го нямаше.

Бурханетин Челеби си припомни деня, в който двамата със Сюлейман отидоха при моллата, за да го попитат дали е законно да се свика Дивана.

– Не! – бе прогърмял гласът на ходжата. – Не ми отваряйте работа!

– Падишахът замина на поход преди толкова месеци!

– Е, какво от това? Война. Не е ясно кога ще започне и кога ще свърши.

– Никой не знае дали побеждава или губи. Държавата е без управник.

– Аллах да закриля падишаха! Какви ги приказваш, челеби? Държавата остава без управник само ако владетелят ѝ почине. Дотогава начело на страната може да има само един господар.

– Ами ако нещо се е случило със султана?

– Най-големият престолонаследник за какво е, Бурханетин?

– Както сам каза, ходжа – война! Нищо не е ясно. Вече почти четиридесет дни нямаме вести нито от султана, нито от принцовете.

– Е, ѝ?

– Точно затова дойдохме да се посъветваме с вас. Няма султан. Двамата по-големи принцове също ги няма. Принц Джем обаче Молла Хюсрев рязко вдигна глава и погледна Бурханетин Челеби в очите.

– Какво за Джем?

– Ами жив е! Мислехме си, че ако се е случило най-лошото… дали не е удачно принц Джем да свика Дивана. Законно ли е той да поеме управлението?

Хюсрев се замисли.

– Ако се е случило най-лошото

– Ако се е случило най-лошото, законно ли е да свикаме Дивана, ходжа?

– Ако е така

– Ако е така и принц Джем свика Дивана, вие ще присъствате ли?

– Ако е така, Бурханетин Челеби, Аллах да ни е на помощ Възпитателите не изчакаха молла Хюсрев да довърши изречението си. Втурнаха се да убеждават Джем. Казаха му, че шейх юлислямът е дал благословията си и че ще присъства на заседанието.

Не излъгаха!

Ако се е случило най-лошото Беше съвсем ясно, че така е станало. Вече четиридесет и пет дни нямаше новини от султана и принцовете.

В началото Джем се колебаеше. Първият му въпрос бе: "Защо тогава великият везир не праща вести? Не може всички да са загинали". Настояваше да получи разумен отговор.

Понякога Джем изненадваше Бурханетин и Сюлейман с въпросите си. Двамата възпитатели виждаха, че вече е пораснал, но все още го подценяваха.

Слава богу, онзи ден Сюлейман Челеби бързо намери отговор за питането на принца.

– Прав сте, господарю. Аллах не може да е отнел душите на всички. Но ако страховете ни са се сбъднали, вероятно великият везир крие тежката вест, защото се бои от бунт.

Предположението на Сюлейман беше разумно. Не трябваше да изключват тази възможност.

Отсъствието на молла Хюсрев от Дивана обаче беше започнало сериозно да дотяга на Джем. "Да бяхме изчакали още малко, преди да свикваме везирите" – все по-често си мислеше принцът.

Но вече бе късно за съжаления. Нямаше връщане назад.

Джем не можеше да отрече – беше му приятно да се върне в столицата, да се възползва от облаги, запазени само за падишаха, да извика везирите на съвет, да минава гордо изправен пред сведени глави и коленичили прислужници. Когато зае султанското място в залата за държавни съвещания и видя срещу себе си толкова знатни мъже, момчето си каза: "Е, Джем, вече ти си владетелят на османската държава! Силата, властта са в ръцете ти. Трябва да се държиш подобаващо".

Принцът бе завладян от жажда за власт. Не можа да ѝ устои, въпреки предупреждението на дервиша в планината преди две години.

Старецът се опита да го предпази, но Джем направи точно обратното. Отровата на властолюбието вече бе проникнала във вените му.




Джем започна съвещанието на Дивана както всеки друг път. Първият му въпрос бе:

– Има ли новини от войската?

Всички мълчаха. Очевидно нямаше.

Внезапно от ъгъла на залата се обади един старец, чието име Джем дори не знаеше.

– Принце… – пристъпи една крачка напред човекът. – Днес е петък. Чух, че молла Хюсрев Щом чу името на шейх юлисляма, престолонаследникът веднага наостри уши.

– …Ходжата е разпоредил при отслужването на петъчната молитва във всички джамии и месджити[19] да се спомене специално името на нашия повелител султан Мехмед Завоевателя. Наредил е всеки поданик на османската държава да се помоли за здравето и живота на падишаха, принцовете и войниците, тръгнали на поход. Предлагам и ние тук да изпълним заръката на молла Хюсрев.

Останалите присъстващи живо изразиха одобрението си:

– Правилно! Точно така! Молитвата е почитание към закона.

Бурханетин Челеби веднага усети опасността, която дебнеше зад предложението. Прочисти гърлото си и тържествено заяви:

– Както винаги, многоуважаемият молла Хюсрев е дал мъдро наставление. Молитвите на принц Джем и приближените му винаги са били за здравето и успеха на нашия повелител и войниците му. Нека отново се помолим всички заедно.

Везирите сведоха глави и се подготвиха за молитва. Един от тях излезе напред и разтвори ръце.

– Господи! ... – започна той.

Всички присъстващи вдигнаха ръце към небето.

– Закриляй нашия падишах и войниците му!

– Амин!

– Дай им дълъг живот!

– Амииин!

– Дари войската с победи!

– Амин!

– Разтвори райските порти за загиналите в битка!

– Амин!

– Нека нашите бойци се завърнат живи и здрави по домовете си!

– Амин!

Джем също бе вдигнал ръце за молитва. Но забеляза, че сърцето му не трепва при произнасянето на думите. Дори когато казваше "Амин!", не го правеше искрено. Внезапно го завладя ужас. "Какво ми става? – помисли си той. – Нима имам нещо по-скъпо от баща ми и братята ми?"

Джем знаеше, че ако молитвата се сбъдне, ще дойде сетният му час.


14


Градината на султанския дворец Октомври 1473 г.

Малко преди залез-слънце Чичек хатун се разхождаше под шарения свод, който оформяха няколко разноцветни облака над главата ѝ.

Влажният вятър развя косите ѝ. Чичек потрепери. Есенният повей бе пронизал тялото ѝ. Вървящата няколко крачки назад Гюлизар веднага се досети, че на господарката ѝ е студено. Наметна я с вълнения шал, който държеше в ръцете си. Чичек ѝ отвърна с усмивка. Загърна се с шала и продължи да върви напред.

Вече се долавяше мирисът на зима. Чичек хатун отправи поглед към отсрещния хълм. Боровата гора се зеленееше до хоризонта. Буковете, дъбовете, акациите, орехите и останалите широколистни дървета обаче отдавна бяха пожълтели и оголели. Дори при най-лекия повей на вятъра от клоните им се отронваха последните изсъхнали листа.

Чичек хатун обичаше есента още от дете. Действаше ѝ успокояващо. Наистина през този сезон всичко умираше, за да се роди отново през пролетта, но въпреки това есента ѝ носеше неописуемо блаженство.

Внезапно в главата на Чичек се прокрадна една мисъл. Сякаш някой ѝ зададе въпроса: "Дали съдбата ще отнесе и теб като есенно листо?".

Чичек хатун усети, че я завладява безпокойство. "Какво ми става? – сепна се тя. – Защо ми минават подобни мисли?"

Не знаеше. Подритна белите камъчета на чакълената пътека и направи още няколко крачки напред.

Всъщност много добре знаеше. Тревожеше се. Не искаше да си признае, но се страхуваше. Нещо не беше наред.

А всъщност трябваше да е щастлива, да се радва и да се смее.

Живееше в султанския дворец. До сина си.

Наистина Джем почти не ѝ обръщаше внимание, защото не откъсваше очи от красивата Дилрюба, но това не беше важно. Случи се истинско чудо. Страховете ѝ се бяха оказали напразни.

Принцът, нейният син, беше стъпил с единия крак на трона. Съвсем скоро щеше да се проведе церемонията по обявяването му за султан и владетел на държавата.

Трябваше да изчакат само няколко седмици.