Щом видя завлеклата се към него Шахбану, Хасан извика, без да слиза от коня:

– Бягай!

Обезумяла, съпругата му се изпречи пред коня му. Косата ѝ бе разпиляна. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Срути се на земята с хлипове.

Победеният владетел на Аккоюнлу се стъписа. Не знаеше как да постъпи. В главата му имаше само една мисъл.

– Бягай! – отново изкрещя той.

– Дъщеря ни я няма! Перишер я няма Зад гърба им прииждаха хиляди коне и хора. Сякаш цялата планина искаше да се стовари върху Хасан. Да спре означаваше да умре. Може би дори щеше да бъде смазан от конете на собствената си кавалерия.

– Тичай, жено! Тя вече трябва да е избягала. Бягай и ти!

Узун Хасан не чу какво казва жена му. Не се обърна да види дали идва. Пришпори коня си с всички сили.




През нощта се случи нещо невероятно. От Черно море дойде прохладен повей и отвя нетърпимата жега. Сякаш вятърът също празнуваше османската победа и искаше да разтуши уморените бойци. Лагерните огньове трепкаха на вятъра – като че ли танцуваха и се веселяха с победителите.

Султан Мехмед вечеряше и разговаряше за битката с везирите в шатрата си. Отвън се чу конски тропот. Падишахът вдигна глава и разпореди:

– Вижте кой идва. Ако са моите принцове, моите герои, да дойдат веднага, за да ги целуна по челата.

Гедик Ахмед паша отиде да провери. Не бяха принцовете, а вестоносец. Тъкмо беше скочил от коня си и се опитваше да укроти животното. Личеше си, че ездачът е изминал дълъг път.

След кратък разговор с вестоносеца Гедик Ахмед паша отново влезе в шатрата. Султан Мехмед веднага забеляза смръщените вежди на пашата.

– Какво става, Гедик? Нещо лошо ли е?

Пашата изглеждаше притеснен. Сякаш още не можеше да повярва на чутото и в същото време не знаеше как да съобщи вестта на господаря си.

– Дойде вестоносец… – започна нерешително той.

– Вестоносец ли? Откъде? Случило ли се е нещо?

"Случило се е и още как!" – помисли си Гедик паша, но не смееше да го изрече на глас.

– Кажи, паша. Стига мълча!

Гедик се приближи колкото може по-близо до султана и зашепна нещо в ухото му. Останалите везири извърнаха глави, за да не чуват.

Султан Мехмед подскочи от мястото си.

– Какви ги говориш, паша? – Падишахът не можа да прикрие изумлението си. – Паша, сигурен ли си, че си разбрал правилно?

– Повторих ви дословно думите на вестоносеца.

– А кой изпраща тази новина?

– Молла Хюсрев, господарю.

Щом чу името на шейх юлисляма, султанът ядосано се изправи.

– Молла Хюсрев, така ли?

Значи нямаше съмнение. Моллата винаги казваше истината. Мехмед събра ръце зад гърба си и тревожно започна да крачи из шатрата.

Гедик Ахмед паша даде знак всички да се оттеглят, за да не безпокоят султана. Той така се бе унесъл в мисли, че въобще не забеляза излизането на служителите си. Пашата тъкмо се чудеше дали не е уместно и той да напусне шатрата, когато султан Мехмед го повика по име.

– Добре, молла Хюсрев не се ли е опитал да ги спре?

– Не, повелителю. Хюсрев се е тревожил, че ако се намеси, могат да възникнат допълнителни усложнения и затова е сметнал, че е по-правилно първо да ви уведоми.

Мехмед спря пред пашата. Погледна го в очите.

– Правилно е постъпил.

След известен размисъл султанът се настани на канапето в дъното на шатрата си. Въобще не усети кога Гедик Ахмед паша излезе.

– Гледай ти! – прошепна на себе си той. – Османците вече имат двама повелители, а аз да не знам!

Султан Мехмед Завоевателя едва сдържаше гнева си.


13


Истанбул, дворецът на султана Октомври 1473 г.

– Лала! – провикна се Джем, но не получи отговор.

Напрегна се и извика още по-силно:

– Лала! Сюлейман Челеби!

Изчака малко, но отново никой не се обади.

– Бурханетин Челеби!

На вратата се показа главата на прислужника, който стоеше в коридора.

– Принце?

Джем нервно го отпрати. Момчето бързо се скри и безшумно затвори вратата.

Принцът понечи да извика имената на възпитателите си още веднъж, но после размисли. "Трябва да се овладея – каза си той. – Вече не съм дете. Не трябва да давам поводи да ме смятат за недорасъл."

Откакто се преместиха от Одрин в истанбулския дворец, Бурханетин и Сюлейман се промениха напълно. Джем не можеше да познае двамата си възпитатели.

Още отсега се държаха като везири. Бяха убедени, че ще станат такива след церемонията по коронясването на Джем.

"Не може да се каже, че нямат основания за очакванията си – размишляваше Джем с поглед, вперен във вратата. – Нима има някой, който да ми е по-приближен от тях?"

Всъщност принцът се забавляваше с поведението на възпитателите си. И двамата кръстосваха ръце пред гърдите си като височайши особи. Разхождаха се из двореца с леко наклонени наляво глави. Говореха малко и изглеждаха постоянно умислени. Държаха се също като везирите на султан Мехмед.

Джем намираше промяната у двамата мъже за забавна, но въобще не забелязваше скритото съревнование, започнало между тях.

Веднъж принцът подхвърли, без да се замисля:

– Да видим на кого да поверим държавния печат.

Въобще не обърна внимание на пламъка, който светна в очите на възпитателите му.

Джем просто се опитваше да се наслаждава на живота си като полупадишах. Искаше да се забавлява и да се смее, за да забрави тревогите си. Страстта му към Дилрюба не бе стихнала ни най-малко, но това не му пречеше да се заглежда по прекрасните млади момичета от харема на баща му.

Все пак, за да не натъжава Дилрюба и да не я кара да ревнува, като си мисли, че е забравена, Джем прекарваше по-голямата част от времето си с възпитателите.

Един ден принцът каза на Сюлейман Челеби:

– Ти още си млад. Бурханетин е по-опитен. Какво ще кажеш? Да направим него велик везир.

Джем очакваше Сюлейман да се съгласи с него и много се озадачи, като видя как подскочи младият възпитател.

– Умът не зависи от възрастта, принце. Когато човек започне да остарява, мозъкът му се размътва, погледът му се замъглява, слухът му отслабва.

Джем си помисли, че възпитателят се шегува, и звънко се разсмя. Сега, когато си припомни тази случка, принцът си каза: "Сюлейман Челеби не спира да ме весели". След малко обаче се сепна: "Сега не е време за забавления. Някъде сбърках".

Джем не можеше да разбере какво точно го притеснява, но усещаше, че нещо не е наред. Дали не беше това, че молла Хюсрев така и не се появи на нито едно от държавните съвещания?

Тази сутрин принцът се бе събудил с тревожно чувство. Завладя го неописуемо безпокойство. Искаше да поговори с възпитателите си и да им сподели притеснението си.

Може би те щяха да имат обяснение за налегналото го съмнение.

Джем потъна в размисъл.

Той въобще не слушаше онова, което говореха везирите и пашите по време на държавните съвети. През цялото време търсеше с поглед молла Хюсрев. Но него все го нямаше.

За първото съвещание се извини, че е болен. А защо не се появи нито на второто, нито на третото?

Шейх юлислямът не удостои с присъствие нито веднъж Дивана. Еничарите и други високопоставени служители скрито си шушукаха:

– Защо го няма Хюсрев ходжа? Да не се е случило нещо?

Вече беше съвсем ясно, че нещо не е наред.

Дори Чичек хатун се разтревожи от безкрайната неизвестна болест, която бе налегнала моллата.

– Принце, изпратете някого да посети многоуважаемия духовник. Може да има нужда от помощ и внимание.

Майката на Джем беше права. Болестта на Хюсрев изглеждаше странна.

Престолонаследникът изпрати Сюлейман Челеби, за да засвидетелства уважението му към моллата.

Чичек хатун предварително му даде наставления какво да каже и как да се държи.

– Принцът поднася извиненията си, задето не ви обърна внимание по-рано – бе казал Сюлейман на Хюсрев. – Моли да го отдадете на младостта му. Надява се да ви посети след няколко дни.

Колко по-любезен можеше да бъде един престолонаследник, който очакваше съвсем скоро да стане падишах?

Молла Хюсрев обаче изпрати следното съобщение до двореца: "Не искам да причинявам затруднение. Но какво да правя? Старостнерадост! Принцът сега е доста зает. Нека не си губи времето с мен".

Зад учтивия отказ на духовника прозираше категоричното му нежелание да се срещне с Джем. Така ли се отговаряше на принц, който след броени дни щеше да бъде обявен за падишах? Та моллата му казваше едва ли не право в очите: "Не идвай!".

Сюлейман Челеби освен това каза, че по време на срещата им шейх юлислямът е наричал Джем просто "принцът", без да добавя други почтителни обръщения.

Но най-тревожното бе, че Чичек хатун и възпитателите доловиха известна ирония зад изречението: "Принцът сега е доста зает".

Джем смяташе, че са прави.

А нима молла Хюсрев не беше сред хората, които препоръчаха да се свика Дивана заради продължителната липса на новини от баща му, султана? Сюлейман и Бурханетин се кълняха, че Хюсрев е казал: "Законно е. Някой трябва да застане начело на държавата".

"Бихме ли ви препоръчвали да свикате Дивана, ако нямахме одобрението на Хюсрев ходжа?" – бяха възкликнали възпитателите, когато Джем попита за мнението на шейх юлисляма.

Защо моллата не идваше на държавните съвещания, след като бе дал одобрението си за свикването им?