Никой не спеше. Дори да имаше такива, които бяха притворили очи, те само дремеха неспокойно. Но не жегата, влагата, отровните влечуги и насекомите пропъждаха съня от телата на войниците. Мъжете очакваха напрегнато предстоящата битка. По изгрев стохилядната османска войска щеше да премери сили с не по-малката по численост армия на Аккоюнлу.

Всички щяха да видят как слънцето се показва зад върховете, но никой не беше сигурен, че ще доживее до настъпването на нощта. Дори самите предводители на войските – султан Мехмед и Узун Хасан. По заникслънце само единият от двамата тюркски владетели щеше да продължи да властва – завоевателят на Константинопол султан Мехмед или Хасан, който бе дал обет да създаде империя, по-голяма от тази на Тимур.

Везирите и пашите вече се бяха събрали в шатрата на падишаха. Султан Мехмед дочу говора им от спалното си помещение, в което нямаше нищо друго освен един дървен нар. Повдигна завесата пред себе си.

На главата на султана имаше бял тюлбент[18], който той връзваше под шлема си. Върху ризата си беше облякъл метална плетена ризница. На кръста му висеше мечът, с който беше покорил Константинопол.

Мехмед спря поглед върху бойните си другари, които бяха навели глави над военните планове. Начело стоеше великият везир Махмуд паша. От едната му страна беше Гедик Ахмед, а от другата – Давуд. И те като останалите паши и везири бяха облекли военните си доспехи. Събралите се пълководци понечиха да се поклонят на султана, но той ги възпря с едно махване на ръката.

Мехмед се държеше така, както го бе учил баща му. Султан Мурад бе дал следния съвет на сина си: "Когато тръгнеш на битка, се отнасяй с войниците като с равни, защото пред смъртта хората са равни. На бойното поле всички са братя по оръжие, съратници. Знай това, помни го добре и с помощта на Аллах победата ще бъде твоя".

Султанът се наведе над масата. Там беше разпъната голяма карта на разположението на военните подразделения на Узун Хасан, начертана според сведенията, които бяха получили от челните редици. Силите на Аккоюнлу бяха обозначени със синьо, а османските с червено. Целия предишен ден везирите и пашите бяха обмисляли стратегии за действие. Сега обсъждаха последните подробности.

Загледан в разположението на войските сред местния релеф, Гедик Ахмед паша проговори пръв:

– Повелителю, ако може да се съди по разпределението на бойните единици, Хасан ще разчита основно на конницата си.

Давуд паша добави с леко колебание в гласа:

– След като пристигнаха подкрепления от Каракоюнлу, силата на кавалерията му нарасна почти два пъти.

– И по фланговете, и в центъра Хасан е изтеглил кавалеристите много назад – на свой ред се обади Махмуд паша. – Разположил ги е на мястото на подкрепленията.

– Така – поклати глава султан Мехмед.

– Всичко е ясно! – намеси се отново Гедик паша. – Първо иска да разбие бойния ни ред с пехотата, а после, когато се убеди, че ни е изтощил достатъчно, да ни удари от три страни с конницата. Ще ни обгради и притисне.

И султанът беше прозрял намерението на противника. Прокара острието на кинжала си по повърхността на картата.

– Сметката му ще излезе крива.

Всички везири насочиха погледи към картата. Султан Мехмед посочи с върха на острието отбелязаните възвишения.

– В долината между тези три върха в момента са скупчени над двеста хиляди души и още толкова животни. Без да броим струпаните коли с боеприпаси и продоволствие. По склоновете текат десетки потоци… Еее… как ще успее Хасан да разгърне конницата си на такова тясно поле?

Везирите слушаха и кимаха.

– Хасан има повече коне от нас, но малко топове.

– Разчита на конницата – замислено прошепна великият везир Махмуд паша. – Толкова много разчита на нея, че я е разположил погрешно. Не му е хрумнало, че вместо с нас, ще трябва да се бори с планината.

Гедик паша се усмихна под мустак.

– Хасан може да е висок на ръст, но умът му е къс.

– Не си е извадил поука от войните с византийците – не остана по-назад Гедик паша.

Султанът кимна.

– Ясно е, че не знае за новите ни малки, но маневрени топове. Нищо, като му се стовари някое гюле на главата, ще разбере!

Всеки изрази мнението си. Останалите го слушаха. Накрая султанът разпореди:

– Ще изчакаме Узун Хасан да нападне пръв. да видим на какво е способен.

Мехмед Завоевателя крадешком погледна лицата на всеки от везирите, за да прецени реакциите им. Всички го слушаха с уважение.

– Най-голямата тежест ще падне върху обикновените войници. Трябва така добре да се укрепят в деретата и около ручеите, че да удържат на напора на Хасановата пехота. Докато се опитва да ни изтощи, Хасан ще стопи собствените си сили. Запомнете! Нито крачка назад. Всеки, който отстъпи дори с една стъпка, трябва да знае, че не трябва да умира, преди да е извървял три крачки напред.

Везирите сведоха глави и се поклониха. Мехмед им направи знак да се изправят. Един по един всеки от тях застана пред султана. Той ги поглеждаше в очите. Въпреки умората и безсънието, лицата на всички грееха. Дори най-опитните командири тръпнеха от вълнение.

– Бъдете благословени! – прозвуча плътният глас на султана. – Ще бъде ден на изпитание. Ден, през който всеки ще покаже как служи на османската държава. Нека правото ви на победа възтържествува!

– Да възтържествува, султане!

– Та какво значение имаме ние, обикновените поданици! – обади се Махмуд паша с насълзени очи. – Вие сте нашият предводител, ваше е правото на победа.

Султанът се развълнува.

– Ако наистина е така, везире, тогава аз давам от моето право на всеки един войник. А сега се разотивайте и починете малко преди битката.

Мехмед се загледа в излизащите от шатрата везири и паши. Знаеше, че в предстоящото сражение може да разчита на всеки един от тях.




Когато на зазоряване султан Мехмед излезе от покоите си, всички бяха възседнали конете си и го очакваха.

Забитите пред входа на шатрата знамена плющяха, развявани от топлия вятър.

Трима слуги доведоха коня на султана. Щом видя господаря си, животното понечи да изцвили. Мехмед го погали по челото. Конят сякаш предусещаше какво предстои. Възбудено риеше в земята и пръхтеше учестено.

– Търпение! – прошепна в ухото му султанът. – Много мина, малко остана.

Конят нетърпеливо разтърси глава. Един от конярите извади захарче и го поднесе към устата на жребеца.

Падишахът се огледа наоколо. Върхът зад везирите чезнеше в маранята. От трите им страни обаче се очертаваха многобройни силуети. Войниците, които Мехмед Завоевателя щеше да поведе към победа. Те очакваха последните наставления на предводителя си в пълно мълчание. Но когато настъпеше моментът, бойните им викове щяха да заглушат дори лъвски рев.

Султан Мехмед постави крака си в стремето и се метна на седлото. Везирите и пашите веднага го последваха. Подредиха се в редица зад него.

– Армията на принц Мустафа готова ли е? – попита Мехмед.

Махмуд паша отвърна незабавно:

– Принц Мустафа е в Дурудере, повелителю. Очакваме Хасан да нападне първо там.

– Принц Баязид?

– След сутрешното съвещание го посетих, господарю. Войниците под командването на Баязид са разположени по местата си. Принцът ще очаква сигнала ви.

Султан Мехмед кимна с глава. Погледна облаците над планината, които бяха започнали да порозовяват.

– Хайде, Хасан! – възкликна той. – Аз, Мехмед, завоевател на Константинопол, син на султан Мурад, те призовавам. Ти проводи пратеник, който да ми предаде, че ти дължа данък в размер на две хиляди златни дуката. Аз го изпратих обратно с думите: "Ще дойда след година, за да си платя всички дългове!" Ето ме, Хасан. Тук съм. А ти къде си? Излез!




Не се наложи да чакат дълго нападението на владетеля на Аккоюнлу Узун Хасан. След часа за утринна молитва се чуха бойни рогове и тъпани. Пешаците от дясното крило под командването на Зейнел Мирза, син на Хасан, нападнаха лявото крило на османската армия, ръководено от принц Мустафа. Без да оставят време за размисъл, пехотинците на Аккоюнлу и Каракоюнлу се спуснаха от склоновете на планината към османските позиции, където Мустафа бе разположил войниците си.

Но Узун Хасан не бе успял да предвиди последвалите събития. Еничарите на султан Мехмед и румелийските подразделения на османската войска се оказаха по-твърди и устойчиви от влажните скали, които проблясваха на слънцето.

Един от войниците на принц Мустафа на име Оруч с един удар свали от коня Зейнел Мирза. Преряза му гърлото и по този начин бързо реши изхода на битката. Когато видяха главата на предводителя си, забита на пика, войниците на Аккоюнлу започнаха безредно отстъпление.

Не можаха да стигнат далеч под дъжда от стрели и гюлета. Конницата на Узун Хасан, която дори не бе успяла да вземе участие в битката, панически обърна посоката си.

Още преди обед Узун Хасан разбра, че е надвит, и едва успя да се спаси от османския обръч с неколцина свои приближени. За няколко часа той изгуби цялата армия, която бе повел към Отлук Бели с надеждата за голяма победа. Войниците му бях съкрушени.

Гедик Ахмед паша се приближи към султан Мехмед, който наблюдаваше развоя на битката от гърба на коня си.

– Господарю, Хасан побягна. Да го последваме ли?

Без да отделя очи от кървавата битка, султанът даде знак да не преследват противника му. Той вече нямаше как да навреди на османската държава.

Узун Хасан яздеше по-бързо от вятъра. Взе разстоянието до Байбурт за един ден вместо за три. Пристигна при семейството си целият покрит в прах, без корона на главата и с раздран кафтан. От многохилядната му армия бе останала само една шепа хора. Останалите бягаха, като подпалваха всичко по пътя си, за да не оставят плячка за османците. Гореше дори разкошната шатра, в която Узун Хасан бе оставил съпругата си Шахбану и дъщеря си.