Възпитателите се спогледаха. Най-после дългоочакваният миг бе настъпил. От известно време двамата мъже и Чичек хатун се опитваха да откъснат скъпия им принц от любовните мисли и да насочат вниманието му към държавните дела.

– Абсолютно сте прав, принце! – започна Бурханетин Челеби. – За четиридесет дни все трябваше да пратят някаква вест. Не знаем дори дали са започнали да воюват.

Сюлейман Челеби се канеше да добави нещо, но Джем не му даде възможност:

– Пак не ме разбрахте! Въпросът ми е какво трябва да направи заместникът на великия везир, когато няма новини в продължение на четиридесет дни?

Бурханетин придоби замислено изражение, после се обади колебливо:

– Мнението ни е Внезапно замлъкна. Погледна към Сюлейман Челеби, сякаш го питаше: да казвам или да не казвам. Джем улови погледа му.

– Какво се споглеждате? Искам да чуя мнението ви!

– С Бурханетин Челеби обсъдихме въпроса, принце – каза Сюлейман. – Четиридесет дни са дълъг период. Все щяхме да получим някаква вест. Ситуацията трябва да е извънредно тежка, щом не пращат новини.

– Най-странното е, че Махмуд паша не пише – намеси се и Бурханетин Челеби. – Все пак той повери управлението на държавата в ръцете ви. Гедик Ахмед паша също не праща известия.

Джем съвсем загуби търпение.

– Стига сте увъртали! Изплюйте най-после камъчето!

Сюлейман Челеби пръв се престраши да изрече онова, което им бе внушила Чичек хатун:

– Мислихме си, че при тези обстоятелства е удачно принцът да свика Дивана[17].

Джем, който тъкмо бе застанал до прозореца, не повярва на ушите си. Рязко се обърна към двамата мъже.

Възпитателите очакваха, че принцът ще реагира точно така. Бурханетин кимна.

– Това наистина е извънредна мярка. В момента обаче не е ясно кой стои начело на държавата… Не знаем какво става нито с великия везир, нито с другите престолонаследници.

– Чувате ли се какви ги говорите! – просъска Джем. – Аз ли ще свиквам Дивана вместо падишаха?

Бурханетин Челеби потърси с поглед Сюлейман за подкрепа. Той веднага се обади:

– Това е ваше задължение.

– Задължение?

Бурханетин се приближи към принца.

– Господарю, липсата на вести толкова дълго време не е нормална – зашепна възпитателят в ухото на Джем. – Боим се да не настъпи безвластие.

Принцът отскочи една крачка назад. Изглеждаше стъписан, уплашен и ядосан. Двамата възпитатели си отдъхнаха. Най-после казаха, каквото имаха да казват.

– Какви са тези приказки?

Мъжете сведоха глави.

– Не само ние мислим така – подхвана Сюлейман. – Всички придворни се боят от същото. Питахме и в столицата дали не са получавали новини. И там всички са много уплашени, че с падишаха може да се е случило нещо лошо.

– Разбира се, всички се молим за дълъг живот и здраве на султана – подхвърли Бурханетин. – Но ако все пак ни е сполетяло най-лошото… Трябва да сме подготвени. Трябва да предприемем някои мерки.

"Прави са – помисли си Джем. – Ако всичко беше наред, все щяха да изпратят някакви вести до столицата или до мен."

– И свикването на Дивана ли е единственото, което можем да предприемем? Няма ли нещо друго?

Възпитателите разбраха, че упорството на Джем е започнало да се пречупва. Бурханетин Челеби реши, че е време да бъде по-настъпателен.

– Няма какво друго да направим. Трябва да свикаме Дивана и заедно да обсъдим какви мерки е удачно да предприемем по-нататък.

Джем потъна в размисъл. Започна да крачи из стаята. Зачуди се как би постъпил баща му на негово място.

– Добре, но кой ще присъства? Всички везири, паши, аги и бейлербеи са с баща ми.

– В столицата са останали някои везири. Освен тях, на разположение са няколко високопоставени еничари. Има опитни паши от флота, а също представители на духовенството и някои влиятелни учени. Шейх юлислямът молла Хюсрев ходжа ефенди също е в столицата.

Възпитателите умишлено споменаха името на ходжата последно. Знаеха, че присъствието му може да убеди Джем.

– Хюсрев ефенди не е ли с баща ми?

– Не е. Вече е много възрастен. Настоявал да отиде, но падишахът му казал, че ще е по-полезен в двореца.

Джем замислено поклати глава. Ако не можеше да предприеме нищо друго?! Пък и така щеше да попита везирите и мъдреците как е редно да постъпи и ако е сгрешил със свикването на Дивана, щеше веднага да го разпусне и да продължи да чака вести.

– Ех! – едва чуто въздъхна принцът. – Щом няма друга възможност Бурханетин Челеби с мъка прикри радостта си. Смръщи вежди и прошушна:

– Господарю, има още един незначителен въпрос.

Джем вдигна глава и изгледа ядовито възпитателя. Сякаш току-що бе взел незначително решение. Свикването на Дивана можеше да означава само едно: принцът се е провъзгласил за падишах.

Но как иначе да постъпи, като вероятно със султана и с по-големите му братя се бе случило нещо? А може би имаше друга причина да не получават новини от войската? Може би баща му умишлено не изпращаше вести? Имаше толкова много "може би". Ако дори едно от тези предположения бе вярно, свикването на Дивана означаваше бунт. А на бунтовниците им падаха главите.

– Какъв е въпросът? – промълви Джем без желание.

– Знаете – отвърна Сюлейман Челеби, – Диванът заседава в столицата.

– Искате да кажете, че трябва да отида в Истанбул.

Възпитателите сведоха ниско глави. Така се отговаряше на султана.

Джем се изправи. Отиде до прозореца. След малко се обърна към двамата си възпитатели, които очакваха заповедите му.

– Подгответе необходимото. Известете служителите, които трябва да присъстват на Дивана. Дано дотогава да получим вести, че баща ми е жив и здрав.

– Дано, повелителю! – отвърнаха Сюлейман и Бурханетин и се поклониха до земята. Нямаше какво да подготвят. Вече бяха съобщили на всички служители за свикването на Дивана, тъй като бяха сигурни, че ще успеят да убедят Джем. Оставаше да повикат само Хюсрев ходжа ефенди.

Джем въобще не забеляза, че двамата мъже го нарекоха "повелителю". Замисли се как ще се промени животът му. Струваше му се, че ще изгуби всичките си навици, желания и любими занимания.

Угрижен се отправи към покоите на майка си. Както и предполагаше, Дилрюба също бе там. Плетеше седнала до леглото на Чичек хатун.

– Мислех си да се поразходя до потока. Там ще вечерям. Вие с майка ми също може да се присъедините, Дилрюба.

Чичек хатун въобще не обърна внимание колко се зарадва момичето. Веднага обаче забеляза промяната в говора, стойката и настроението на сина си.

Джем сякаш беше пораснал с петнадесет години.

– Принце – прошепна разтревожено Чичек, – случило ли се е нещо?

Без да откъсва очи от Дилрюба, Джем отвърна със сух глас:

– Взех решение да свикам Дивана.

Ако се беше обърнал, преди да излезе, щеше да забележи победоносното изражение върху лицето на майка си.




Джем въобще не усети как отлетя времето на брега на реката. Докато гледаше в очите на Дилрюба и четеше стихове, той спря да мисли за разговора с възпитателите и решението си да свика Държавния съвет. Сякаш на света бяха само той, очите на момичето и ромонът на течащата вода.

Вечерта, след като си легна, в главата му прозвуча един глас:

– Пази се от жаждата за власт.

Джем се разтрепери. Това бе гласът на беловласия дервиш, когото спаси от вълка в подножието на Къзълкая.

Беше забравил ценните съвети на стареца.

– Дяволът! – звънна в главата му гласът на дервиша. – Дяволът нашепва в човешкото ухо какво ли не! И ти, като всеки раб божи, не си безгрешен. Сатаната е готов да се възползва от всяка възможност. Ще те отклони от правия път, ще замъгли разума ти, ще ти каже, че силата е твоя. Знай, султански сине! Силата е на Аллах! Той решава на кого да я даде. Последният ми съвет е: Не допускай дяволът да те изкуши!

Джем потръпна. Нима бе взел днешното си решение под влияние на дявола? Спомни си и въпроса, който бе задал на стареца онзи ден в гората: "А ако ме изкуши? Какво ще стане, ако ме изкуши?". Светлото лице на дервиша отново изникна пред очите на принца. Тогава мъжът посочи с дългата си тояга вълка и каза: "Джем, вълкът ще се върне".

Принцът разбра, че няма да може да заспи. Стана. Цяла нощ броди из стаята си. Спираше до прозореца и поглеждаше към извисилата се в небето луна.

"Къде си, татко? – мислеше си Джем. – Къде си? Защо ме остави? Имам нужда от теб."

Сякаш очакваше отговор. Не получи такъв.

Започна да се зазорява. Джем наблюдаваше как от тъмносиви облаците станаха виолетови, а после започнаха да порозовяват. На хоризонта се появи златният диск на слънцето.

Принцът въздъхна дълбоко. Веднага трябваше да спре възпитателите си. Беше допуснал грешка. Не трябваше да свиква Дивана.

"А тогава какво ще правиш, Джем?" – звънна в главата му един нов глас.

Момчето се стресна. Този глас беше различен. Коварен и злокобен. "Ако нещо се е случило с баща ти и братята ти, нима ще оставиш държавата без владетел? Кога ще удари твоят час, ако не днес? Та ти си синът на султан Мехмед Завоевателя, ти уби рижия вълк!"

– Аз съм престолонаследникът, който уби вълка – прошепна Джем. – Но ако звярът се върне?

Гласът се изсмя: "Ще се върне ли? Вече ти си вълкът, османски сине. Правото е твое. Протегни ръце и го вземи".


12


Подножието на връх Отлук Бели 11 август 1473 г.

Горещината на ада сякаш се бе възцарила на земята. А дори не се бе съмнало. Щом слънцето огрееше склоновете на планината, жегата щеше да стане съвсем нетърпима. От многобройните поточета и ручеи на малки облачета се изпаряваше вода. Вместо да разхлажда, влагата правеше топлината още по-непоносима. С наближаването на изгрева изпаренията се сгъстяваха. Мъглата поглъщаше дори светлината от огньовете в становете на двете войски, които бяха заели позиции в клисурите, деретата и всяка гънка на планинските склонове.