Принцът приближи коня си по-близо, за да огледа добре Дилрюба, и каза:

– Хубаво. Моето е Джем.

Сръчка коня си и извика:

– И не си ми робиня.

От този ден Дилрюба сякаш летеше в облаците.

И не само тя. Всички бяха щастливи. На лицето на Чичек хатун грееше усмивка. Дори двамата сковани възпитатели на Джем с радост пришпорваха конете си. Бурханетин Челеби пееше песни вечер край огъня. Макар да грачеше като гарван, песните бяха хубави:


За раздяла дойде час,

не забравяй моя глас…

Дилрюба се чувстваше лека като пеперуда. Искаше ѝ се да пее и танцува.

Най-после животът ѝ се подреди.

Когато пристигнаха в двореца и разбраха, че падишаха го няма, сякаш всички си поразвалиха настроението. С изключение на Дилрюба. Според нея нямаше как великият султан да стои и да ги чака.

Столицата на османската държава ѝ се стори огромна. Едва сега разбра защо с превземането на Константинопол бащата на Джем бе разбунил целия свят. Истанбул беше истинска съкровищница. Рай на земята.

Дилрюба можеше да вижда любимия си всеки ден в този рай. Все още между тях не се бе случило нищо, дори не бяха оставали насаме. Но момичето беше щастливо, че може да вижда Джем.

Принцът ѝ четеше стиховете си. Дилрюба слушаше развълнувания му глас и се радваше всеки път, когато откриваше в римите нещо, което би могло да се отнася за нея.


Влюбеният казва: за любимата своя

на пътя оставям душата моя…

Дилрюба потръпна цялата, когато чу тази строфа. Дали тя бе любимата, заради която Джем бе готов да се откаже от душата си?

– Е, хареса ли ти, момиче?

– Нали обещахте да не ме наричате повече така, принце?

– Харесва ми да те дразня.

– Толкова ли сте безсърдечен?

– Не, но си много красива, като се ядосаш, Дилрюба.

– А иначе съм грозна, така ли?

Джем веднага подскочи:

– Не, не исках да прозвучи така. Ти винаги си прекрасна.

– Наистина ли?

– Честна дума. Аллах ми е свидетел.

– Добре, кажете ми тогава, кой е влюбеният от стихотворението?

Джем сведе поглед.

– Аз – едва чуто отвърна той.

Дилрюба не можа да събере смелост, за да попита коя е любимата. Така или иначе виждаше отговора в погледа на принца.

В черните очи на Джем тя виждаше себе си.




Чичек хатун продължи да бродира с опънат нагоре показалец. Въобще не забеляза, че Дилрюба бе седнала до леглото ѝ. Без да вдига глава, Чичек повика момичето.

Майката на Джем не обърна внимание, че Дилрюба не ѝ отвръща. Скоро щяха да станат пет месеца, откакто пристигнаха в Одрин. Султан Мехмед беше поел на поход с армията в началото на април. От двайсет дни не бяха получавали вести от войската.

Напоследък не беше идвал нито военен вестоносец, нито писмо от столицата.

– Дилрюба, колко дни станаха? – подвикна Чичек.

Момичето отново не продума. Този път Гюлизар не издържа.

Леко я побутна. Дилрюба я изгледа учудено. Прислужницата ѝ направи знак с очи.

– Какво има, майко? – разтревожено попита момичето.

Чичек хатун се стресна, когато чу гласа на Дилрюба съвсем близо до себе си. Учуди се, че момичето е седнало в краката ѝ. Преди малко постелката бе празна.

– Въобще не съм усетила кога си се преместила. Сигурно съм се унесла.

От толкова мисли, грижи и радости за миг бе загубила връзка с настоящия момент.

– И аз, майко – призна си Дилрюба гузно. – Извинете ме, попитахте ли нещо?

Останалите жени в стаята се разсмяха, но с един убийствен поглед Чичек хатун ги накара да замълчат.

– Да – отвърна Чичек замислено. – Колко дни станаха?

– Колко дни ли?

– Откакто получихме за последно новини от падишаха. Колко дни минаха?

Дилрюба се изчерви. Въобще не ги броеше.


11


Септември 1473 г.

– Какво се e случило, лала? – запита Джем, докато крачеше неспокойно из стаята си в одринския палат.

Бурханетин Челеби веднага се досети за какво пита принцът, но се престори, че не разбира.

– Извинете, принце, за какво говорите?

Джем сключи ръце пред гърдите си, изви глава и погледна недоволно Бурханетин. "Играе игрички" – помисли си престолонаследникът.

Вече повече от месец двамата възпитатели изглеждаха налегнати от черни мисли. Уж се опитваха да го прикриват, но неспирно си шушукаха с угрижени изражения върху лицата. И сега бяха подхванали един от потайните си разговори:

– Тревожа се, Сюлейман Челеби. Дано всичко да е наред.

– Какво да ти кажа, Бурханетин… Аллах да го закриля… Според мен Изречението му остана недовършено.

Бурханетин Челеби даваше вид на доста разтревожен. Сякаш го беше страх да говори за онова, което го измъчваше.

– Дори не го изричай на глас. Аллах да ни пази от най-страшното!

– А какво ще стане с османската държава? – отвръщаше му Сюлейман.

Бурханетин Челеби се наведе към ухото на приятеля си.

– Остави я сега държавата Докато си шепнеха в ъгъла на стаята, не спираха да се усмихват така, сякаш разговаряха за съвсем безобидни неща.

– Принцът е още дете. Не е навършил петнайсет години.

Гласът на Джем стресна възпитателите:

– Какво си шушукате там? Кажете и аз да чуя.

– Говорим си за алгебра и геометрия, принце. Не искаме да ви отегчаваме.

Каква опашата лъжа! Джем се престори, че им вярва.

– Добре. На вас оставям математиката, а аз ще се позанимавам с поезия. Тази грижа ми е достатъчна.

По погледите на двамата мъже Джем се досети, че не са повярвали на лъжата му. Той поне не мамеше така безочливо като тях. Възпитателите много добре знаеха, че принцът чува разговора им. Точно това бе целта им. Едва сподавиха радостта си, когато разбраха, че са успели да го заинтригуват.

Този път обаче не беше време за игри. Вече четиридесет дни нямаше вести за султана и войската. Дори нямаха представа къде се намира.

Джем посочи с пръст Сюлейман Челеби и се приближи до него. Бутна го с показалеца по гърдите.

– Не се прави, че не знаеш за какво говоря. Стига номера!

Принцът се завъртя рязко и насочи пръста си към Бурханетин Челеби.

– Ти също. Попитах те съвсем ясно: Какво се е случило?

Бурханетин, който според Сюлейман Челеби беше по-умният и хладнокръвният от двамата, започна да се оправдава пред принца:

– Господарю, не са номера. Не искахме да ви безпокоим с нашите догадки

– Догадки ли?

Самият Джем се изненада колко троснато и ядосано прозвуча гласът му. Двамата възпитатели отстъпиха една крачка назад.

– Догадки, значи – продължи принцът. – От колко дни нямаме новини?

– Четиридесет – отвърна веднага Сюлейман Челеби.

– Така е, точно четиридесет дни – обади се и Бурханетин.

– И аз знам да броя. Утре ще станат четиридесет и един дни, откакто нямаме вести нито за живота и здравето на баща ми и братята ми, нито за придвижването на героичната ни войска.

При произнасянето на думата "братя" принцът си спомни казаното от майка му преди време. Беше съвсем малък, когато тя му обясни: "Ти единствен си излязъл от утробата ми. Само теб съм откърмила. Мустафа и Баязид не съм ги раждала аз. Те са синове на други жени. Не са ти братя. Така да знаеш!"

Въпреки това Джем ги наричаше братя. Все пак и тримата бяха от един баща.

Двамата възпитатели боязливо бяха свели глави. Страхуваха се принцът да не види радостта в очите им.

– Вярно, че докато воюва с владетеля на Аккоюнлу Узун Хасан, баща ми не може постоянно да мисли как да изпраща вести на сина си, назначен за заместник на главния везир. Но вече мина много време.

Сюлейман и Бурханетин поклатиха глави в знак на съгласие.

– Майка ми също изглежда разтревожена. Тази сутрин ме попита: "Има ли вести от падишаха?". И тя брои дните. Не можах да ѝ отговоря. Знаете, майка ми няма да попита нещо напразно.

Джем си спомни зачервеното от гняв лице на Чичек хатун и сякаш отново чу гласа ѝ:

– Как може да си заместник на великия везир, държавата да е поверена в твоите ръце и да не ти изпращат вести къде е войската и какво правят водачите ѝ? Бива ли такова нещо? Нали ти управляваш османската държава! Като няма новини, тогава попитай какво става!

Но кой да попита? Нима в столицата бе останал някой, който можеше да му отговори. Сега Джем изкарваше гнева си пред възпитателите.

– Да кажем – продължи принцът, като изгледа изпитателно двамата мъже, – братята ми са твърде заети с битки срещу враговете. Добре. Това го разбирам. Но там има толкова везири, паши, еничари. Няма ли кой да се сети да ме уведоми какво е положението?

Сюлейман и Бурханетин не обелваха нито дума. Принцът още по-ядосано тропна с крак.

– Не мълчете! Кажете, нормално ли е това? Нима не се вълнуваме да знаем дали войската побеждава, или търпи загуби?

– Вълнуваме се – прошепнаха възпитателите.

– На какво прилича това нещо? Цели четиридесет дни! От колко време ви слушам да си шушукате: "Принцът е още дете!" Ако продължавате да мълчите така, ще изпитате гнева ми!

Джем се постара заплахата му да прозвучи сериозно, но не беше сигурен, че е успял.