Господ го допусна в рая на земята, така че едва ли щеше да му откаже достойно място и на оня свят.

"Всъщност небесният рай не ме вълнува особено" – мислеше си папата. Така или иначе щеше да е мъртъв. Щяха да го напълнят с всевъзможни медикаменти и да положат безжизненото му тяло в подземното гробище на църквата. Щом трупът му бъде заровен под земята, какво значение имаше къде е духът му?

Сикст IV се намести в креслото. Внушителният силует на стената също се размърда. "Ех, Франческо, нямаш миг покой, откакто стана папа. Господ непрекъснато ти измисля задачи" – каза си той.

Първо трябваше да се занимава с начинанията на Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска. Испанските земи бяха пълни с неверници и евреи. Не стига че испанците толкова години воюваха с маврите, а сега изникна проблемът с евреите лъжехристияни. Поданиците на Фердинанд и Изабела бяха гладни и бедни. В същото време евреите в Севиля и Валенсия постоянно богатееха. Кралят и кралицата решиха, че могат да си осигурят парите, необходими им за водене на войни с мюсюлманите, от еврейските лихвари.

Но не беше само това! Изповедникът на кралицата Томас де Торквемада допълнително разбуни духовете. Той твърдеше, че приемането на християнството от хиляди евреи в испанските земи е лъжовно. Според него те продължавали тайно да изповядват юдаизма. Проповядвали еретични възгледи, подстрекавали народа към бунт и били отговорни за смъртта на много добри и почтени християни. Торквемада настояваше юдеите да бъдат съдени и наказани, а испанските земи да бъдат прочистени от тях.

Известно време кралят и кралицата не обръщаха внимание на свещеника, но неговата настойчивост ги принуди да отстъпят и да помолят папата за компетентни служители, които да им помогнат да се справят с проблема.

Нямаше как Франческо дела Ровере да отклони искането им. Не можеше да обърне гръб, когато бяха на лице обвинения в ерес.

Най-големият проблем на Франческо обаче беше съвсем друг. Той произтичаше от проклетия завет на папа Николай V.

Заветът призоваваше към отмъщение, и то към смъртно отмъщение.

Всички папи след Николай V си блъскаха главите над проблема как да премахнат султан Мехмед, който бе унищожил Източната Римска империя. Предшествениците на Франческо бяха опитали, но не бяха успели. Господ Бог сякаш пазеше турския султан. Османският владетел се беше разминал на косъм от смъртта точно единайсет пъти. При всеки опит залавяха покушителите му. Нито куршум, нито отрова успяваха да поразят султана. Сега заветът на Николай V лежеше на плещите на Дела Ровере.

Той обаче ужасно се страхуваше, че ако организира отмъщение, ще разгневи османците. Макар да бяха минали хиляда години, римските първосвещеници още пазеха спомена за ужаса от приближаването на хунския вожд Атила към портите на Вечния град. Атила бе наречен "бич божи". Господ го бе изпратил, за да накаже християните, които се бяха отклонили от правия път. Ужасно глупаво би било да създаде повод за появата на втори бич.

Всички християнски крале очакваха от папата да изпълни завета. Макар да не изгаряше от желание, Франческо дела Ровере бе дал благословията си за внедряване на няколко шпиони в султанския дворец. Като предохранителна мярка, за да не могат да издадат, че служат на Светия престол, всички доносници бяха с отрязани езици. Поради това резултатът от тяхната дейност беше нулев.

Всеки път, когато Франческо се сещаше за Николай V, си казваше: "Какъв глупак!" "Винаги трябва да се внимава с флорентинците – мислеше си той. – Най-много да ти докарат някоя беля до главата." Томазо Парентучели, родом от Флоренция, се бе възкачил на папския престол под името Николай V. Той бе извършил глупостта да короняса за император на Свещената Римска империя Фридрих III Хабсбургски и да подели политическата власт на папската институция.

"Да беше помогнал навреме, когато до Рим достигна новината, че мюсюлманите са превзели Константинопол!" – осъждаше го Франческо. Но Томазо дори не си бе помръднал пръста, за да подкрепи Византия. И само той ли? Никоя от настояващите за отмъщение сега европейски държави не бе предприела действия тогава.

На помощ на Източната Римска империя се бе притекла единствено Генуа. Франческо дела Ровере не се възгордяваше от този факт, просто отчиташе истината.

Всъщност Томазо Парентучели и европейските крале тайничко се бяха молили за падането на Константинопол. Те таяха надежди, че по този начин ще бъде сложен край на разкола в Християнската църква. Османците едва ли щяха да оставят Православната църква да продължи да съществува. Главата на патриарха със сигурност щеше да хвръкне. Без да подозира, султанът щеше да направи неоценима услуга на Рим. Папата щеше да остане единствен духовен наставник на всички християни.

"Само че очакванията им не се оправдаха" – припомни си Франческо. Вместо да отреже главата на патриарха, султанът му отреди почетно място. Православната вяра не изчезна, църковният разкол продължи да съществува. Все още имаше две Християнски църкви: едната в Рим, а другата в Исламбол[15].

Единственото, което се промени, бе името на Константинопол. Половината християни принадлежаха към Църква, чието седалище се намираше в столицата на исляма.

Но да беше само това! Сега всички погледи бяха вперени в Истанбул.

"Османците завладяха нови земи, султанът постъпи така и така…" Франческо въздъхна с досада. Беше му омръзнало да слуша от сутрин до вечер за османската държава. Всички очакваха от него да оповести някакво послание от Господ. Все пак бе божи наместник. Ако зависеше от него, щеше да каже: "Нека съществуват османците, за да има с какво да се занимават глупавите европейски крале!" На земята непрекъснато изчезваха едни и се появяваха нови кралства. Но ако го нямаше Рим, християнството щеше да изчезне.




Разнесе се силен грохот. Някой беше отворил голямата метална врата в другия край на мраморния салон.

– Ваше Светейшество Франческо дела Ровере мигом сложи на лицето си маската на папа Сикст IV. Провикна се в тъмнината:

– Какво има?

Беше дошъл епископ Джовани Батиста Чибо. Папата никак не харесваше Чибо, но поне и той беше генуезец. В очите му Франческо виждаше същия очаквателен поглед, с който едно време самият той гледаше предшественика си Томазо Парентучели. Поглед, който питаше: "Кога ще умреш?"

Ровере обаче не се канеше да умира.

Гласът на Чибо долетя от тъмнината.

– Ваше Светейшество

– Какво има, Чибо?

– Новини.

"По дяволите!" – промърмори си папата. Новините означаваха проблеми. А на Франческо му бе омръзнало от проблеми. Искаше да живее необезпокояван в земния рай. На спокойствие, сред злато и скъпоценни камъни.

– Какви новини?

Изведнъж Чибо изникна от тъмнината в червената си дреха почти пред него. Франческо се сепна. Кардиналът бе изминал разстоянието от вратата до папския престол съвсем безшумно. Сякаш не стъпваше по земята.

Папата изчака, докато Чибо му се поклони.

– Е, какво е този път? Кралица Изабела се оплаква от Торквемада или той от нея?

Върху лицето на Джовани Батиста Чибо се появи ехидна усмивка.

– Не.

Чибо се приближи още малко и постави единия си крак на подиума, върху който стоеше престолът на папата.

– От кого са новините тогава?

– От шивача?

– От шивача ли? – Франческо трудно сподави стенанието в гласа си. Така наричаха един от шпионите в султанския дворец. От две години не бяха получавали вести от него. А ето че сега явно съобщаваше нещо важно. Страх завладя папата. "О, Боже – помисли си той, – не стоварвай върху главата ми нови беди."

Чибо пъхна пухкавите си ръце под наметката. Когато ги показа отново, държеше малка кутия. Опита се да отвори капака ѝ, но той като че ли заяде.

– За бога, дай на мен!

Франческо протегна ръка към затворената пощенска кутия. Отвори капака ѝ с едно движение. Разви малкия свитък, който извади от вътре, и го приближи към светлината на свещите. Известно време съзерцава съобщението.

Очите му светнаха още щом видя първите две думи: "Търговецът от Бухара…"

"Исусе Христе и вси светии!" – едва въздържа възклицанието си. В тайните съобщения, които изпращаха шпионите от Константинопол, султан Мехмед бе наричан "търговецът от Бухара".

От уплаха не можа да прочете текста докрай. Спря за малко. След като се съвзе, продължи.

– Търговецът от Бухара се готвел за разлъка.

Какво ли означаваше това? Казал, че този път разлъката ще продължи дълго. "А мен какво ме интересува?" – помисли си папата. Вдигна очи от писмото и погледна към Чибо.

– Чете ли го?

По принцип тайните съобщения до папата не трябваше да бъдат виждани от никой друг. Понеже му бе омръзнало да чете глупости всеки ден, Франческо натовари с тази задача римския епископ. Вместо да се занимава с драсканици, папата трябваше да се моли и да разчита божиите знаци.

Джовани Батиста утвърдително кимна с глава.

– Е, какво означава това?

Чибо погледна така, сякаш искаше да каже, че всичко е написано съвсем ясно. Папата обаче не му обърна никакво внимание.

Кардиналът се приближи по-близо. Франческо почти усещаше дъха му върху лицето си.

– Иска да каже, че търговецът ще тръгне на път.

– На път ли?

– Ъхъ, на път. – Чибо се приведе над креслото и Франческо с отвращение усети миризмата на вино и чесън. Джовани почти залепи устните си до ухото на папата: – Търговецът тръгва на поход.

Точно от това се страхуваше Франческо дела Ровере. Султанът отново щеше да воюва. Внезапно му хрумна една мисъл:

– Накъде? Само да не е срещу нас