"Време е! – не спираше да си повтаря майката на принца. – Крайно време е да събудя сина ми от безгрижния му сън."




В преддверието към покоите на Джем беше оживено. Приятелите на принца, които щяха да вземат участие в лова, бяха станали отдавна (а може би въобще не бяха лягали) и вече се бяха строили пред стаята му. В конюшнята на задния двор вероятно го очакваха още толкова придружители.

Не бе добър знак да видят майката на престолонаследника да се носи с развят кафтан в този ранен час. Макар да бе височайша особа, не прилягаше на една жена да се разхожда из селямлъка[14].

Но майката на Джем не бе обикновена жена. Отличаваше се от останалите. Личеше си, че някога е била голяма красавица. Все пак бе спечелила благоразположението на великия султан Мехмед. Говореше се, че падишахът е прекарвал с нея много време в покоите си, докато тя не му родила син.

Някои от мъжете се поклониха и я поздравиха. Други не се осмелиха и се обърнаха към стената – може би защото се страхуваха от гнева ѝ, но по-скоро, понеже смятаха, че ще извършат грях, ако погледнат към женско създание.

Чичек хатун въобще не им обърна внимание. Докато приближаваше към вратата на спалнята на Джем, в главата ѝ не спираше да се върти мисълта: "Крайно време е да събудя сина ми от безгрижния му сън".

Стражарят на вратата не знаеше как да постъпи. Зачуди се дали не е редно да препречи пътя ѝ. Когато видя изражението на лицето ѝ обаче, предпочете да се дръпне встрани. Толкова се стресна, че дори забрави да отвори вратата.

Чичек сама разтвори дверите.

В покоите на Джем бе шумно и оживено както в преддверието. Прислужниците на принца не спираха да сноват напред-назад. Един влизаше в спалнята, трима излизаха. Прибираха дрехи в гардеробите, вадеха други и ги приготвяха за обличане.

Щом зърнаха Чичек хатун, слугите внезапно забавиха движенията си. От спалнята се разнесе съненият глас на Джем:

– Колко да чакам още? Ботушите ми!

Зяпналият от почуда прислужник, който държеше ботушите, се стресна от гласа на господаря си. Спусна се към входа на спалнята, но тогава се разнесе нова заповед от Джем:

– Днес няма да обувам онези от еленовата кожа.

Докато Чичек хатун си мислеше: "Скъпи сине, днес няма да обуваш никакви ботуши", паникьосаният прислужник се завъртя и отново отиде до шкафа за обувки. Остави ботушите, които държеше, и взе други.

Без да обръща внимание на настъпилата паника, Чичек хатун се насочи към канапето под прозореца. Изчака озовалия се на пътя ѝ слуга да се отдръпне и седна. Плясна с ръце.

– Съобщете на сина ми, че съм тук.

Един от прислужниците се спусна да изпълнява заповедта ѝ.

Изведнъж всички млъкнаха. В настъпилата пълна тишина Чичек съвсем ясно чу удивения глас на сина си:

– Майка ми ли?! По това време? Едва се е съмнало.

Придворните мълчаха, но Чичек предположи, че всички са обърнали погледи към вратата на спалнята.

Разнесе се шум от стъпки. "Идва – помисли си тя. – Днес няма да има лов. Смъртта чука на вратата. Трябва да му кажа всичко в очите."

Щеше да му обясни всичко най-подробно. И да го застави вечерта да повика Дилрюба в покоите си.

Нямаше друг начин.

Джем беше султански наследник, но Чичек хатун бе майката на султанския наследник.




Както предполагаше Чичек, веднага щом помоли сина си днес да не ходи на лов, той скочи на крака.

– Майко!

"Боже – помисли си Чичек хатун, – колко прилича на баща си, когато смръщи вежди. И Мехмед придобива същото изражение, когато се разгневи."

– Ловната дружина се е събрала. Чакат ме.

– Кажи им да се разотиват. Трябва да поговорим.

– Довечера… Не, няма да сме се върнали до довечера. Да поговорим утре вечер.

– Джем Тонът на Чичек хатун не търпеше възражения.

За момент принцът се стресна. Не очакваше подобно поведение от майка си. Веднага след това обаче погледът му доби строгост.

– Майко, аз

– Да, знам. Ти си наследник на султан Мехмед Завоевателя.

Джем поклати утвърдително глава и доби изражение, с което искаше да покаже, че в този палат думата му трябва да се слуша.

– Ти може да си султански наследник, но аз съм твоята майка – продължи Чичек, без да спира. – Ти си син на султан Мехмед, но аз съм жената, спечелила благоволението му. И когато аз заговоря, дори падишахът е готов да ме изслуша. Така че седни за момент и чуй какво имам да ти кажа, уважаеми принце.

Джем застина на място, щом чу заплашителноироничните думи на майка си.

След малко, когато прошепна примирено "Майко…", за Чичек стана ясно, че синът ѝ се е отказал да упорства.

– Обичаш да убиваш, нали, сине?

– Какво? Нищо не разбирам.

– Казах, че обичаш да убиваш, щом толкова си падаш по лова.

Принцът се опита да каже нещо, но Чичек хатун не му даде възможност.

– А да умреш? Дали ще ти е приятно да умреш?

Джем скочи от канапето и погледна Чичек в очите.

– Да умра ли? Не разбирам какво целите с тези приказки, майко?

– Седни – каза Чичек и продължи да говори, докато Джем се чудеше дали да седне или не. – Целя да ти кажа следното: падишахът е болен. В столицата дори се говори, че ще отстъпи престола на принц Мустафа.

– И какво толкова? Нима вярвате на тези приказки?

– Не вярвам, но трябва да сме нащрек. Няма да навреди да сме подготвени.

Джем гордо изправи глава.

– Познавате баща ми, майко. Султан Мехмед Завоевателя няма да се откаже от престола. И аз чух, че не се чувства добре, но ми казаха, че няма намерение да се оттегля.

– Така ли? Кой ти каза?

Джем се усмихна.

– Имам хора, които ме осведомяват. Но дори да е решил да се оттегли, престолът и бездруго се полага на Мустафа.

Чичек хатун подскочи разгневено и се приближи към Джем.

– Въобще не ме интересува на кого се полага престолът! Добре ме чуй, принце! – прошепна напрегнато тя. – Тревожа се какво ще направи Мустафа, когато се възкачи на трона.

Джем погледна колебливо майка си.

– Е, какво ще направи?

– Ще убие теб и Баязид!

– Майко! – отвърна принцът с разтреперан глас. – Твърдиш, че най-големият син ще убие братята си?

– Не го казвам аз. Записано е в кануннамето Чичек хатун не можа да довърши изречението си, защото внезапно вратата се отвори и на прага застана възпитателят на Джем – Бурханетин Челеби. Задъхано съобщи:

– Имате посещение.

– Посещение ли? Какво посещение?

Бурханетин Челеби дори не можеше да си поеме въздух от притеснение. Личеше си, че е много уплашен. Устните му трепереха.

– Идват еничари, стражари и един отряд спахии.

"Както и палачите" – помисли си Чичек хатун. Стори ѝ се, че ще припадне. Отпусна се на канапето.

"Закъсня! – закънтя един глас в главата ѝ. – Закъсня, Чичек! Времето ти изтече. Смъртта чука на вратата!"


8


Рим, резиденцията на папа Сикст IV, 1473 г.

Мраморният салон тънеше в мрак. Единствено трите свещи на големия бронзов свещник, поставен до креслото на Франческо дела Ровере, разпръскваха светлина. Трепкащите пламъчета озаряваха мраморната стена, върху която, подобно на призрачно създание, се очертаваше фигурата на седящия Дела Ровере.

Когато Франческо поклати глава, силуетът също помръдна. Безпокойството у мъжа се засили. Вече се стряскаше и от собствената си сянка. Опита се да пропъди от мислите си думата, която напираше да излезе от устата му. Не беше редно в главата на един папа да се въртят ругатни, още по-малко приемливо бе да ги изрича.

Генуезецът Франческо дела Ровере бе най-преуспелият член на семейството си. Още като дете бе прозрял, че ако стане божи служител, би могъл да разтвори райските порти не само на онзи, но и на този свят. Баща му се разсмя, когато го чу да казва: "Реших да стана папа". Набожната му майка бе на мнение, че синът ѝ извършва грях, като изявява подобни желания.

Франческо обаче не се разколеба. Решително тръгна по избрания път. Стана монах и се издигна невероятно бързо в йерархията на францисканския орден.

Бог бе щедър към него. Франческо дела Ровере попадна в рая още приживе. Богатството му нарастваше заедно с обиколката на талията. Когато го избраха за епископ на Рим, бе сред най-дебелите и най-имотните църковни служители. Вече за постигането на целта му имаше само една пречка: венецианецът Пиетро Барбо, който бе избран за папа под името Павел II.

Всеки път, когато се сетеше за Барбо, на Франческо дела Ровере му призляваше. Целият потръпваше, като си спомняше с какво нетърпение очакваше смъртта на Павел II. Но Барбо никак не бързаше да умира.

Франческо дори беше започнал да обмисля как да сложи край на живота му. Състави план, но не се наложи да го приложи. Господ не позволи венецианец да се задържи твърде дълго на Светия престол. Внезапно Пиетро Барбо се спомина. Сега на Дела Ровере му оставаше само да се увери, че кардиналите ще напишат неговото име по време на гласуването. И той направи всичко необходимо. Естествено, намериха се един-двама, които отказаха да вземат пари. Двама упорити кардинали, които не се трогнаха и от заплахи, внезапно се разболяха. Единият почина няколко дни преди гласуването. Новият кардинал гласува за Франческо дела Ровере.

От деня, в който официално бе оповестен за нов папа, Франческо вече се наричаше Сикст IV. Духовен баща на всички християни.