– Слънцето… слънцето олицетворява Рим, Чичек. Страхувам се, че ако умра, без да съм поставил слънцето до полумесеца, светлината в държавата на правоверните ще помръкне. Делото ми ще остане незавършено, ако не поставя папската тиара до византийската корона. Османската държава трябва да обхваща целия свят.

И днес бащата на сина ѝ, мъжът на живота ѝ, падишахът не се бе отказал от слънцето. Макар да се движеше с мъка, той продължаваше да организира военен поход след военен поход и да язди коня си с меч в ръка. Само и само да осъществи мечтата си да постави слънцето до полумесеца.

Когато отиде в Истанбул за сюнета на Джем, Чичек хатун прекара с Мехмед около един час. Срещата им бе знак за дворцовите служители, че султанът продължава да цени бившата си фаворитка. Тя бе майка на най-малкия му син. Цветето на султан Мехмед Завоевателя.

Чичек хатун бе толкова развълнувана, щастлива и в същото време тъжна по време на срещата им, че не можа веднага да осъзнае важността на думите на Мехмед.

После, след като падишахът си тръгна, тя се замисли за празнината, която зееше вътре в нея. Загледана през прозореца към самотното море, в съзнанието ѝ отново изплува казаното от Мехмед: "Не искам да умирам, без да съм поставил слънцето до полумесеца".

О, боже! Дали само ѝ се бе сторило, но гласът му сякаш прозвуча съкрушено.

Нямаше съмнение, че Мехмед мисли за смъртта. Явно нещо го чоплеше отвътре.

До този момент Чичек не бе и помислила, че бащата на сина ѝ може да умре. Смъртта не му подхождаше.

Пред очите ѝ отново изплува гледката на Мехмед, който с мъка плъзга крака по килима и се опитва да прикрие болежките си.

Ами ако умре?

Ако великият завоевател рухне?

Естествено, Чичек хатун въобще не я бе грижа за слънцето и полумесеца. Дори за себе си не се тревожеше. Но Джем?

Ако султанът умре – и Джем нямаше да остане жив.

Мехмед беше болен.

Чичек трябваше да се погрижи за сина си.

Джем въобще не осъзнаваше опасността. Живееше безгрижно.

Тази нощ Чичек хатун имаше чувството, че лежи върху ложе от тръни.

– На сина ми само сърни и елени са му в главата. От друго не се интересува – прошепна Чичек.

Дори нежната и красива Дилрюба не успяваше да привлече вниманието на Джем. Момичето бе дошло в палата преди няколко месеца, но синът ѝ се бе срещал с нея едва два-три пъти. Човек би помислил, че Джем постоянно ходи на лов по планините и баирите, само и само за да не се вижда с нея.

Но защо? Нима момичето не му харесваше? Възможно ли бе?

"Изключено е! – каза си Чичек. – Та Дилрюба е приказно хубава."

Наистина беше голяма красавица. По-хубава и от самата Чичек хатун. Голяма чаровница. Погледът ѝ можеше да разчувства и най-студеното сърце. Гласът ѝ ромонеше като ручей. Придворните се опитваха да не издават, но Чичек виждаше много добре. Щом Дилрюба излезеше на чардака, стари и млади мъже не можеха да откъснат поглед от нея. Всички бяха заслепени. Жените тайно завиждаха на красотата ѝ. А тя дори не бе високомерна. Очароваше всички не само с красотата си, но и с любезността и благия си характер.

Единствен Джем не се впечатляваше от Дилрюба.

Чичек хатун не можеше да разбере каква е причината синът ѝ да бъде напълно безразличен към толкова красиво момиче.

– Господи – завъртя глава върху възглавницата Чичек, – животът ми е пълен с тревоги и страхове.

Но най-важната ѝ грижа сега бе да опази живота на Джем.

От ума ѝ не излизаха думите, които Кетюда калфа ѝ прошепна по време на церемонията по обрязването на Джем.

– Омръзна ми от клюки, Чичек хасеки[12]. Все нови и нови измислят. Падишахът бил болен. Всеки момент щял да се оттегли и да остави трона на най-големия си син. Както баща му навремето на два пъти го е оставял да управлява. И какво ли не още!

Кетюда обичаше Чичек. Неслучайно се оплакваше от клюките. По този начин искаше да я предупреди.

Думите на висшата служителка в харема я пронизаха като нож.

Падишахът щял да се оттегли и да остави престола на най-големия си син. На принц Мустафа.

А след това Смърт! Мустафа нямаше да остави живи нито принц Баязид, нито едничкия син на Чичек.

Джем въобще не беше наясно каква опасност го грози.

Още нещо не даваше мира на Чичек хатун. Нямаше никакви новини от молла Абдулах, когото тя бе изпратила в столицата, за да научи какво се случва. Откак бе заминал преди три месеца, от него нямаше ни вест, ни кост. Дали не му се бе случило нещо? Да не би по пътя да бе станал плячка на някой вълк? Или го бяха нападнали разбойници? А може би някой от вълците в столицата бе взел главата на моллата?

Чичек хатун не можеше да лежи повече. Отметна завивката и се изправи.

– Гюлизар! – извика тя на слугинята, която спеше на постелката пред кревата ѝ. – Облечи ме. Излизам навън да взема малко въздух. Задушавам се.


7


В палата имаше още някой, на когото не му достигаше въздух през тази нощ. Дилрюба!

Чичек хатун съзря момичето веднага щом прекрачи прага на стаята си. Очевидно и на нея не ѝ се спеше.

Дилрюба беше дъщеря на бившия синопски владетел Исфендяроглу Исмаил бей. Той бе смел, но чудноват човек. Отхвърли всички предложения на падишаха за държавни служби и почести. Не го каза открито, но за всички бе ясно, че за Исмаил бей е непосилно да гледа как османците се разпореждат в доскорошните му владения. Поиска от султана да му даде земи в Румелия[13]. Падишахът прие молбата му.

Исмаил бей събра цялото си домочадие – семейство, роднини, подчинени и слуги – и замина за Румелия.

Не взе единствено дъщеря си Дилрюба. Никой не разбра защо постъпи така. Не стана ясно дали бащата остави детето си, или султанът реши да задържи Дилрюба като заложница. В крайна сметка Мехмед разпореди да изпратят момичето в Кастамону, в двора на принц Джем.

Чичек хатун знаеше, че султан Мехмед не прави нищо случайно. За всяко негово действие имаше причина. Кой знае, може би и той като Чичек бе харесал тази нимфа и бе счел, че е подходяща за най-малкия му син.

Но Джем въобще не го беше грижа.

Дилрюба виждаше това и се топеше като свещ. Чичек хатун беше сигурна, че безразличието на Джем не е единствената причина за скръбта на момичето. Без съмнение отсъствието на семейството, което едва ли щеше да види някога, се отразяваше върху самочувствието на момичето.

Чичек хатун въздъхна дълбоко. Тя добре познаваше болката от раздялата с близките. И нея никой не я беше предупредил, че ще я пратят в османския дворец. Не я попитаха дали е съгласна да отиде в харема на султана, който бе разрушил Константинопол.

И по-добре, че не ѝ бяха поискали мнението. Ако я бяха попитали, тя щеше да се развика: "Никога! Не, за нищо на света! По-добре да умра".

Въобще не бе предполагала, че ще роди син на османския падишах и че ще живее в един приказен свят. Но когато Джем навърши десет години, за нея приказката свърши. Когато изпратиха сина ѝ да придобива умения по държавно управление и тя трябваше да замине с него, Мехмед дори не я попита дали не би предпочела да остане в Истанбул. Изпратиха я на това заточение само седмица след като и съобщиха султанското решение.

Дилрюба се беше унесла и не усети как Чичек хатун се приближава към нея. "Горкичката – съжали я Чичек, – със сигурност се чуди какво прави тук."

– Дилрюба!

Момичето подскочи. Сложи ръка на гърдите си и се обърна към Чичек.

– Майко, извинете

– Стреснах те, без да искам.

– Не, не. Просто се бях унесла – отвърна Дилрюба и отново коленичи.

"Да, унесла си се – помисли си Чичек. – Кой знае какви неща ти се въртят в главата." Внезапно забеляза, че момичето трепери и е посиняло от студ. Направо беше замръзнало.

Още преди да е изпратила Гюлизар да донесе вълнена наметка за Дилрюба, я наметна със собствения си дебел кафтан.

– Какво търсиш тук в тази мразовита сутрин, хубавото ми момиче? Посиняла си от студ.

Момичето погледна майката на принца с благоговение.

Сгуши се в топлия кафтан и се опита да се усмихне. После срамежливо сведе поглед.

– Ами аз… чакам принца.

Въпреки че се постара да прикрие изумлението си, Чичек хатун не успя да удържи възклицанието:

– Принцът ли?

– Аха – кимна Дилрюба, – вчера на двора чух конярите да си говорят, че тази сутрин Негово Височество ще ходи на лов. И аз… такова… помислих си, че ще ми се удаде възможност От срам гласът на момичето заглъхна, преди да е довършило изречението.

Чичек почувства, че у нея напира страшен гняв. Тя рядко избухваше, но в такива случаи беше по-добре да не се изпречваш на пътя ѝ.

Заради безразличието и грубостта на Джем горкото момиче бе принудено да научава от разговорите на конярите какво ще прави престолонаследникът. Искаше ѝ се да го види, да му се покаже Внезапно Чичек хатун се замисли. Дилрюба искаше да се покаже на Джем. Боже! Синът ѝ въобще не подозираше, че момичето го чака на студа с надеждата да се срещне с него.

"Охо – каза си Чичек, – милата рожбичка явно е влюбена в сина ми."

Хвана Дилрюба за ръка и прошепна:

– Ела, ще замръзнеш. Довечера ще се видиш с принца. Сега няма да стане.

Докато вървяха към стаята на Дилрюба, Чичек забеляза, че момичето я гледа с надежда. "Ех, лудо момиче – помисли си тя, – трудна любов си избрала."

– Хайде, хайде, върви да се стоплиш. Не искаш Джем да те види посиняла от студ, нали?

Чичек изчака, докато Дилрюба затвори вратата зад гърба си. После тръгна към покоите на Джем, обзета от силно негодувание.