— Сътън? — чу се гласът на Мадлин. Ема се обърна и я видя да стои в дъното на коридора. — Какво правиш?
— Просто разглеждам тази снимка — излъга Ема, сочейки към черно-бялата фотография на Пол Макартни, която висеше до алармата.
Тя се върна на масата точно когато госпожа Чембърлейн донесе шоколадовия мус, разсипан в отделни купички.
— Специалитетът на Корнелия! — възкликна тя. — Ще бъде ужа-а-асно вкусен!
Момичетата възкликнаха възхитено и забиха лъжичките си в него. Когато госпожа Чембърлейн се върна в кухнята, Лоръл се наведе през масата. Устните й бяха омазани с шоколад.
— Знаете ли кое още ще бъде ужа-а-асно добро? Номерът, който гласим на Итън Ландри. — Тя хвърли поглед към Ема и вдигна вежди. — Надявам се, че си го поканила да дойде да ни помогне.
— Абсолютно. — Шарлът плесна с ръце. — Този номер ще бъде невероятен!
Мадлин се изкиска доволно. Само Ема гледаше със свит стомах в купичката си.
Лоръл се нацупи от другата страна на масата.
— Какво има, Сътън? Не смяташ ли, че това е идеалният номер?
Ема отпи от чашата си с „Перие“ и мехурчетата я погъделичкаха по носа. Доколкото разбираше, имаше две възможности: да се върже на прищявката на Лоръл и да остави нещата така, или да й се опъне и да накара предишната Ема да се гордее с нея. Тя си пое дълбоко дъх.
— Всъщност, смятам, че идеята е ужасна — заяви тя. — Веднъж вече го направихме с Итън, забравихте ли? Взех решение. Няма да участвам в този номер. Ще трябва да се справите сами.
Мадлин оклюма. Шарлът сбърчи нос. Лоръл се изчерви.
— Ти какво? — сопна й се тя.
Ема знаеше, че съсипва репутацията на Сътън, но не й пукаше. Изправи се и остави лъжичката до купичката с недокоснатия си мус.
— Шарлът, моля те, благодари на майка си за прекрасната вечеря. Трябва да отида на едно място. Ще се видим на купона, мацки. — Тя погледна към Лоръл. — Предполагам, че някоя от тях ще те откара?
Лоръл я зяпна с отворена уста. Тя не каза нищо, докато Ема излезе от стаята и се отправи към изхода с гордо вдигната глава. Приятелките на Сътън не сваляха погледи от нея. Никоя от тях не продума.
„На това му се вика драматично напускане на сцената“, помислих си аз.
26.
Затворена, но не и забравена
Когато Ема спря пред къщата на Итън, тя все още се чувстваше въодушевена от това, че най-накрая се бе престрашила да се опъне на момичетата за номера. Слезе от колата широко усмихната, но изражението й бързо се промени, когато видя как Итън се измъкна през входната врата и я затръшна зад гърба си.
— Всичко наред ли е? — попита Ема, след като той прекоси тичешком моравата.
— Разбира се. — Итън прокара пръсти през късата си коса. — Просто мама ме занимава с разни задачи.
— Познато ми е — отвърна Ема. — Да вляза ли да я поздравя? Бих искала да се запознаем.
Последва минутка мълчание.
— Друг път — рече най-накрая той. После се наведе напред и я целуна по бузата. — Изглеждаш страхотно. Чудесна рокля.
„Забеляза я“, помисли си Ема и в стомаха й запърхаха пеперуди. Тя приглади полите на смарагдовозелената рокля.
— И ти не изглеждаш зле. — Итън беше облякъл тъмни дънки „Ливайс“ и прилепнала по тялото му маслиненозелена блузка с яка, която подчертаваше тънкия му кръст и широките рамене.
Ема посочи колата на Сътън. Итън подсвирна одобрително и се настани на пасажерската седалка.
— Виждал съм я само отдалеч — Сътън направо откачаше, ако на паркинга до нея се приближеше някой друг, освен приятелките й. Никога не съм си и помислял, че някога ще седна в нея.
— Е, в града има нова Сътън — изкиска се Ема.
„Това не означава, че новата Сътън може да прави каквото си поиска с колата ми“, помислих си раздразнено аз. Ема трябваше да се грижи добре за нея.
— Значи купонът е в някаква затворена, обявена за продажба къща в подножието на хълма, на някакъв си Леджънтс роуд — каза Ема. — Знаеш ли къде се намира?
— Ще ти покажа пътя. — Устните на Итън се разтегнаха в усмивка. — Изоставена къща. Луда работа! Звучи много по-интересно от обичайните гимназистки купони.
Ема се подсмихна.
— А ти на колко гимназистки купони си присъствал, самотнико?
— Тук ме хвана натясно. — Итън наведе глава. — Не са много.
Настъпи продължително мълчание. Някакво напрежение пулсираше във въздуха. Може би причината бе, че тази нощ за пръв път щяха да се появят като истинска двойка. Когато Ема превключи на скорост и потегли по улицата на Итън, тя осъзна, че стомахът я присвива от нервно очакване. Тя го погледна и забеляза, че той не спира да облизва устните си. Може би също бе изнервен.
— Какво се е случило с колата ти? — попита Ема.
Итън сви рамене.
— Сигурно трябва да я бутна малко. Утре ще я видя.
Ема сви по главната улица и подмина каньона Сабино. Почувства как я жегва страх — това бе мястото, където си бе уредила среща със Сътън и където ченгетата бяха намерили колата на Сътън.
„А може би — помислих си аз, — където бях блъснала Теър… и той ме беше убил.“
Колата започна да изкачва хълма, а в далечината планината Каталина проблясваше под лъчите на залязващото слънце. Пътят криволичеше и Ема стисна здраво волана, за да не изпусне някой завой. Колкото по на север отиваха, толкова по-големи и красиви ставаха къщите. Докато подминаха един луксозен мини мол, в който се помещаваха магазин за вино, студио за Пилатес и няколко агенции за недвижими имоти, табелка, указваща началото на поредната туристическа пътека, няколко имения в югозападен стил, навън започна да притъмнява.
— Хей, това ли е улицата? — попита изведнъж Ема, сочейки една жълто-зелена табела с надпис „Леджънтс роуд“.
— Така изглежда — взря се Итън в сумрака.
Ема зави по улицата и едва не сгази една кукувица, която се стрелна пред колата. От двете страни на асфалта се издигаха гъсти храсталаци и Ема трябваше да заобиколи някакъв грамаден камък, който изглежда беше паднал от надвисналите над пътя скали.
— Трябва да намерим скрито място, където да паркираме — обясни тя, оглеждайки се през рамо. — Мадс каза, че не можем да паркираме пред къщата — това ще подскаже на полицията, че вътре се прави купон. — Но на нея не й се искаше да паркира където и да е — колата на Сътън беше конфискувана точно заради неплатените й глоби. Въобще не й се искаше да дава на детектив Куинлън нов повод да я привиква в управлението.
Пътят не спираше да криволичи, ограден от безлюдна земя.
— Тук няма ли други къщи? — зачуди се на глас Ема.
— Странно. — Итън погледна пред прозореца към преплетените клони, които се протягаха като пръсти към предното стъкло. — Може би собственикът на къщата е притежавал и околната земя. Това е един от начините да си гарантира страхотна гледка.
Ема измина още половин миля, преди пред колата да се появи висока каменна сграда. Извитите сводове се издигаха към вечерното небе, осветените прозорци бяха покрити с плътни черни щори. От едната страна на къщата имаше голям балкон, който бе надвиснал над почти стометрова пропаст с каменисто дъно. А табелата с надпис „Продава се“ се въргаляше отдавна забравена върху предната морава. Кръглата алея пред къщата беше празна. Както и пътят, който я заобикаляше.
— Прекрасна е! — ахна Ема и отби встрани. — Но къде ли са колите на останалите момичета? Досега трябваше да са пристигнали. — Тя погледна часовника си. Беше закъсняла — часът бе почти девет и половина.
— Може да има друг път отзад. Или са паркирали доста по-надалеч, за да не привличат подозрителни погледи. — Итън разкопча колана си и двамата излязоха от колата.
Над главите им в небето висеше сребристият лунен сърп. Силен порив на вятъра разпиля косата на Ема по раменете й. Тя последва Итън по неравните, изсечени в малкия хълм каменни стъпала, които водеха до къщата. След като изминаха и последните няколко метра, те се озоваха на малка веранда, направена от солиден гранит. Итън почука с кокалчетата на пръстите си по предната врата. Докато чакаха отговор, той погледна Ема и долепи ухо до вратата.
— Странно. Не чувам нищо вътре — каза той и присви очи. — Нито музика, нищо.
Ема почука отново.
— Ехо? — извика тя. След като никой не й отговори, тя завъртя златната брава и бутна тежката дъбова врата. Вратата се отвори и пред очите им се разкри двойна вита стълба, която стигаше до открития втори етаж. От тавана на фоайето висеше кристален полилей, който не светеше. През масивните капандури се виждаха ярките звезди. Единствената видима мебел беше един старинен часовник с махало, който се намираше в далечния десен ъгъл на фоайето — останалата част на къщата беше абсолютно празна.
— Ехо? — извика отново Ема. Момичетата трябваше вече да са тук. Гласът й отекна в празната къща. На фона на мъждивата лунна светлина се виждаха паяжините, които проблясваха в ъглите. Ема се обърна и погледна Итън. — Може би още не са пристигнали?
— Може би. — Итън отстъпи назад и се взря в звездите.
"Две истини и една лъжа" отзывы
Отзывы читателей о книге "Две истини и една лъжа". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Две истини и една лъжа" друзьям в соцсетях.