Спешен въпрос? Пръстите на Ема изтръпнаха. Тя стисна телефона, готова да набере номера, когато някъде отвън се чу силен трясък. Звукът я накара да подскочи и да се обърне. Къщата вибрираше от басовите тонове. В стените отекваше смях. Макар да бе сама, наоколо все пак беше ужасно шумно за истински разговор по телефона. Тя излезе от стаята, поглеждайки още веднъж към зловещите очи на куклата и се отправи към задната врата.

Задната част на къщата преминаваше във веранда, която се простираше до планината. От края й започваше тясна пътечка; Ема отиде чак до нея с надеждата да се отдалечи колкото се може от шумния купон. Под краката й пропукваха нападали клони и изсъхнали листа. Тя извади телефона на Сътън и набра номера от последното пропуснато повикване.

Куинлън отговори още след първото позвъняване.

— Обажда се Сътън — каза Ема с треперещ глас.

— Здравейте, госпожице Мърсър. — Гласът на Куинлън беше напрегнат. — Мисля, че трябва да знаете, че Теър си плати гаранцията. Нямахме друг избор, освен да го освободим.

— Какво? — ахна Ема. — Кога?

— Преди няколко часа.

Сърцето й затупка толкова бързо, че сигурно щеше да изхвръкне от гърдите й. Теър е бил на свобода от няколко часа?

— Господин Вега е променил намеренията си? — Дали Мадлин знаеше? Защо не й беше казала нищо?

— Не е бил господин Вега — отвърна Куинлън.

— А кой? — попита настоятелно Ема, подминавайки дървения знак, който отбелязваше началото на пътеката.

Настъпи продължително мълчание. Ема се заслуша в дишането от другия край на линията.

— Вижте какво — каза най-накрая Куинлън. — Видях онзи ден в управлението колко бяхте уплашена от Теър. Ако има нещо, което искате да ми кажете, каквато и да е причина, която имате да се плашите от него, трябва да говорите сега. Обикновено не бих повярвал на нито една ваша дума, но сега знам, че или криете нещо, или наистина се страхувате от нещо. Кое от двете е, Сътън?

Ема прокара език по зъбите си. Искаше й се да може да каже истината на Куинлън. Искаше й се той да й повярва.

— След като се кри няколко месеца, той се появи във вашата стая, Сътън — продължи Куинлън. — Ако има някаква причина да ви нарани, ние ще успеем да ви защитим.

Ема затвори очи. Точно от защита имаше най-голяма нужда. Но Куинлън нямаше да й повярва, ако му кажеше истината. Щеше да реши, че си измисля. Или по-лошото, ако приеме, че тя е близначка на Сътън, той ще реши, че тя я е убила.

— Ще се оправя — промърмори тя.

В другия край на линията Куинлън въздъхна.

— Добре — каза той след кратка пауза. — Знаете къде да ме намерите, ако промените решението си. — Линията заглъхна.

Някъде в далечината койот нададе вой. Пръстите на Ема трепереха, докато прибираше телефона на Сътън в чантичката си. Дали не беше направила огромна грешка? Дали след като Теър беше на свобода, тя не трябваше да каже истината на Куинлън?

Щрак.

Ема застина и рязко се обърна. Докато разговаряше с Куинлън, се беше отдалечила доста по пътеката и сега я заобикаляше пълна тъмнина. Къщата вече не се виждаше. Тя се завъртя объркано, опитвайки се да разбере накъде трябва да тръгне, за да се върне на купона. Вятърът шумолеше в клоните на пустините храсти.

— Ехо? — извика Ема. Мълчание. Тя тръгна в едната посока, после спря и пое на другата страна. — Ехо? — Всички звуци бяха изчезнали. Сякаш се намираше насред нищото.

Нечия ръка легна на рамото й. Ема замръзна и тялото й се вцепени. Изведнъж осъзна каква грешка е направила, когато е дошла сама тук, в тъмното. Това сигурно беше Теър. Беше дошъл да я нарани, точно както беше постъпил със сестра й. Тя не беше приела достатъчно сериозно посланията му. Не беше изпълнила желанията му.

— Сътън — прошепна нечий глас.

Името ми не спираше да отеква в главата ми. Изведнъж ме връхлетя старото ярко усещане и познатият гъдел. Приближаваше нов спомен, може би финалното парче от пъзела за онова, което ми се беше случило във фаталната последна нощ. Аз се потопих в спомена и му позволих да ме отведе назад.

28.

Всичко се разпада

— Сътън!

Пръстите на Теър се забиват в ръката ми, докато той ме влачи към гъстия храсталак. Аз ритам и пищя, но той запушва устата ми с длан и ме завлича още по-далече от паркинга. Храсталакът се сгъстява и одраскванията по кожата ми стават все повече. Сълзите парят очите ми и замъгляват зрението ми, но аз не мога да ги избърша — той е притиснал ръцете ми към тялото, докато ме влачи по пръстта.

— Теър, спри! — Гласът ми звучи приглушено. Краката ми ритат силно и във въздуха хвърчат листа и пръст.

Теър ме оставя внимателно на земята и ме притиска към грапавия ствол на едно дърво.

— За Бога, Сътън, ще млъкнеш ли поне за една секунда!

Аз махам ръката му от устата си и си поемам дълбоко дъх. Готова съм да изкрещя отново, когато виждам как раменете му се отпускат. Теър опира ръце на коленете си, останал без дъх.

— По-бърза си, отколкото смятах — казва той и оглежда храсталака над рамото ми. — Опитвам се да те предпазя. Мисля, че се измъкнахме тъкмо навреме.

— Какво, какво? — питам аз и примигвам на парцали. За минутка успявам да премисля ситуацията, докато Теър минава напряко през храстите към главната улица. Аз се промъквам след него. — Да не би някой да ни преследва? Кой?

Теър поклаща глава.

— Повярвай ми, не ти трябва да знаеш — изпъшква той.

— Теър, кажи ми какво…

Зад нас изскърцват гуми и аз се обръщам тъкмо навреме, за да видя как една кола излита от паркинга на каньона Сабино. Зеленикава, с идеално кръгли фарове, приближаваща се бързо към нас — внезапно осъзнавам, че това е моето волво. Двамата с баща ми бяхме реставрирали оригиналните фарове, които изглеждаха различно от съвременните ксенонки.

Вътрешностите ми се преобръщат от страх и изненада. Отскачам от пътеката, като едва не налитам на една бодлива круша. Поглеждам към Теър, който стои до мен.

— Има някой в колата ми!

— К-как така? — пита тихо Теър и продължава да диша тежко.

Няма време да му обяснявам как съм изпуснала ключовете до вратата. Колата се устремява право срещу нас, гумите свистят. Не мога да различа лицето на шофьора, но който и да е, той е стиснал волана с изпънати, решителни ръце. Теър застина по средата на пътя, точно срещу приближаващата се кола.

— Теър! — изпищявам аз. — Махни се от пътя!

Но вече е късно. Колата го блъска и се чува противно тупване. Времето потича в забавен каданс, докато Теър излита във въздуха и се стоварва върху предното стъкло с оглушителен трясък.

— Теър! — изпищявам.

Колата обръща рязко, гумите свистят по асфалта. Теър се изтърколва от капака и волвото се отдалечава бързо, фаровете угасват и колата изчезва, оставяйки ни потопени в зловеща тишина.

Едва чувствам краката си, докато се приближавам със залитане до мястото, където Теър лежи на земята. Кракът му е странно изкривен. По главата му има кръв. Той ме поглежда замаяно и тихо простенва.

— О, Господи — чувам се да шепна. — Трябва да те заведем в болницата. — Съзнанието ми внезапно се прояснява. Бъркам в джоба за телефона си. — Ще се обадя на 911.

— Недей — простенва Теър и сграбчва ръката ми с цялата си останала сила. — Не искам родителите ми да разбират, че съм тук. Не трябва да знаят, че съм се върнал. — Дишането му се учестява. — Трябва да отида в друга болница. Някъде извън града.

— Невъзможно. Не мога да те откарам никъде. Колата ми бе отмъкната от някакъв маниак — възразявам аз.

— Лоръл. — Теър бръква в джоба на панталоните си и измъква мобилния си телефон. — Тя ще го направи. Сега ще й се обадя.

Жегва ме ревност. Не искам Лоръл да прави това за него. Не искам сестра ми да споделя тайната на завръщането му. Но сега не е моментът да защитавам територията си. Сядам на земята, чувствайки се напълно безпомощна.

— Добре. Обади й се.

Теър набира номера й и аз чувам звънене.

— Лоръл? — казва той след като тя вдига. — Аз съм.

От другия край се чува ахване. Лоръл сигурно не може да повярва. И има пълно право. Доколкото знам, Теър не се е обаждал на никого от юни. Освен на мен.

— Ранен съм — казва той. — Трябва да дойдеш да ме вземеш. — Теър вдига ръка. — Не мога да ти обясня сега. Просто искам да го направиш. Намирам се при каньона Сабино.

Той й обяснява останалото и по облекчението на лицето му разбирам, че Лоръл се е съгласила да го направи. След като затваря, аз допирам ръка до наранената му брадичка. Кожата му е ледена и очите му гледат като на диво животно. Кръв тече от раната в главата му. Всеки път, когато помръдва, той присвива очи от болка: кракът му е изкривен под странен ъгъл.

— Съжалявам — казвам тихо аз, като се опитвам с всички сили да не заплача. — Не разбирам какво се случи. Не знам кой ни е преследвал. Не трябваше изобщо да предлагам да идваме тук.

— Сътън. — Теър сбърчва загрижено вежди. — Ти нямаш никаква вина.