— Все ми е едно какво ще си помисли.

Домициан задърпа трескаво полите й.

— Той е наследник, скъпи… Може да прави каквото си поиска.

Първо не усети болката. Само стъписването, когато Домициан я зашлеви през лицето.

— Не си играй с мен — спокойно я предупреди той.

За миг Марсела си помисли, че се е върнала в слънчевия атриум и Маркус Норбан я гледа с безучастно неодобрение… в банята, където Диана я гледа с презрение.

— Не си играя с теб — успя да промълви тя.

— Напротив. — Домициан беше проникнал в нея, отпуснал цялата си тежест върху гърдите й, но набитото му тяло замръзна за секунда и той се втренчи в очите й. — Играеш си с всички, Марсела. Много умело. Не обичам умни жени, но с твоя ум ще се примиря. Само не го използвай върху мен. Край на шушукането за Тит. Той не те засяга. Не те засяга и баща ми. Сега единствената ти грижа съм аз.

— Разбира се.

Марсела го прегърна помирително, но той отблъсна ръцете й.

— Ще се грижиш за домакинството ми — започна да изрежда Домициан и тежката му длан притисна гърлото й. — Ще топлиш постелята ми. — Пръстите му потънаха във врата й. — Ще ми родиш деца. — Сключиха се по-силно. — Това са задълженията ти, Марсела. Задължения на порядъчна римска съпруга. Нищо повече.

Тя се опита да проговори, но ръката му тежеше като наковалня върху гърлото й. Черни точици затанцуваха пред очите й. Той започна да се движи в нея и дланта му се отмести едва когато свърши в пълно мълчание.

— Отлично — бодро заключи той и стана. Марсела се надигна, борейки се за глътка въздух. — Ще изпратя един от икономите си да уведоми семейството ти и да ти донесе нещата. Това крило на Домус Ауреа е изцяло наше. Тази нощ на вечеря ще те представя на брат си. — Марсела се закашля болезнено и Домициан я изгледа със смътна изненада. — Не се притеснявай, Тит няма да се противопостави на брака ни. Нито той, нито баща ми искат да се женят пак. Устройва ги аз да имам съпруга, която да поеме досадните социални задължения. А като дъщеря на генерал Гней Корбулон ти си подходяща за съпруга на принц. Дори на император.

Марсела хриптеше, поемайки болезнено дъх. Ръцете й трепереха, а в корема си усещаше вледенена празнота. Още чувстваше дланта на Домициан върху гърлото си, виждаше странно празните му очи — очите на съвсем различно създание от жизнерадостния червенолик младеж, който стоеше сега пред нея, приглаждаше туниката си и бъбреше.

— Някой ден ще стана император. Несий го предсказа. Каза, че ще бъда господар и бог на Рим, а ти — господарка и богиня. Харесва ти, нали? — Отметна кичур коса от челото й. Марсела потрепери, но той не забеляза. — И, разбира се, за господарката и богинята на Рим, на първо място е съпругът. Ще се занимаваш със семейството и домакинството ми, а не с държавните дела. Никога не приемам съвети от жена.

Плесна с ръце и група робини влязоха в стаята. Поклониха се много ниско на Марсела. „Милостива Фортуна, преди мен ли са научили, че Домициан смята да ме направи своя съпруга?“

— Новите ти прислужници — посочи ги Домициан. — Облечи се за вечеря, но не носи зелено. Не харесвам зеленото. О — добави той, сякаш му е хрумнало току-що, — и никакво писане повече. Няма да ти остава време и не подобава на съпруга на принц. Ще използваш писалището само за писма. Естествено, аз ще ги чета, преди да ги изпратиш.

Диханието на Марсела излиташе на пресекулки. „Не, не, не“ — думата пулсираше в главата й като безсмислен рефрен, но когато отвори устни да заговори, дъхът й застина зад зъбите.

Влезе друга робиня, повела малко момиченце за ръка. Година-две по-малко от Флавия, но по-унило. Оглеждаше Марсела сериозно през завеса от права руса коса.

— Това е втората дъщеря на брат ми — Юлия Флавия — представи я нехайно Домициан. — Отдавна се разведе с майка й, както с онази празноглава уличница Лолия. Ще се грижиш за нея. Ще ти бъде от полза, докато се родят нашите деца. Доста старание хвърлих, сигурно вече са на път.

— Не — промълви Марсела, — не.

Домициан само махна с ръка.

— Брат ми ме чака. Подготви си сватбените дрехи за утре. Ще се видим на вечеря. — Целуна я небрежно по бузата и добави: — Не харесвам името Марсела. Ще го променим.

И излезе. Марсела се взираше след него смаяна; чувстваше се направо вкаменена.

— Домина — обади се почтително бавачката и побутна напред племенницата на Домициан.

Марсела махна с ръка да я отпрати. Вътрешният й глас виеше: „Не, не искам това. Не искам живот, изпълнен с деца и императорски пиршества, и грижи за домакинството. Не е за мен. Не е за историчката Марсела, не е за жената, свалила от трона четирима императори.“

Но край прага й вече се строяваха преторианци — да я закрилят и шпионират, — а любопитни придворни сновяха край колоните в коридора. Стена от хора, които винаги щяха да я ограждат, за да не се почувства никога сама.

„Ще бъда императрица, ако Домициан постигне своето“, помисли си Марсела с неподправен ужас. „И ще съм безсилна да сваля от трона когото и да било.“

Не, невъзможно. Домициан несъмнено щеше се отегчи от нея дълго преди това. Ще поиска развод и всичко ще се подреди постарому. „О, Фортуна, погрижи се да стане така и се кълна, че повече няма да се бъркам в императорските дела.“

— Домина — предпазлив глас прекъсна уплашените й мисли. — Добре дошла в дома на императора. Срещали сме се преди. Няколко пъти. Аз съм Несий.

— Несий?

Едва го чуваше.

— Моят господар Домициан беше така добър да ме назначи за императорски астролог.

Топчестият дребосък й се поклони — млад, но вече оплешивял, навлечен в нова тога с избродирани астрологически символи.

— Казал си му, че ще му стана съпруга, нали? — Ръката на Мрасела се стрелна напред и улови ръкава на астролога. — Е, вземи си думите обратно! Кажи му, че няма да съм добра съпруга, кажи му, че няма да му родя деца…

— Няма да сте добра съпруга — каза Несий. — И няма да му родите деца, но това не ме засяга. Сбогом.

Той си дръпна ръкава, ала пръстите на Марсела се впиха в плата. Виждаше втренчените погледи на робите, усещаше как пръстчетата на малката Юлия я теглят за робата, но не им обърна внимание.

— Какво искаш да кажеш?

— О, защо не отворих виночерпница? — изломоти Несий. Изопна рамене, без да среща очите й. — Не съм в състояние да ви помогна, домина. Съжалявам.

— Поне ми разчети звездите. Или ръката, ако е по-бързо… — „Ти не вярваш на астролози“, подигра й се вътрешният й глас, „нито на шарлатани, които гадаят на длан“. Все пак протегна ръка към Несий. — Казвай какво виждаш и предупреди Домициан, че му е писано да се разведе с мен след месец…

— О, не. — Несий скри ръце зад гърба си. — Вече съм виждал дланта ви. Стига ми толкова. Напивах се цяла седмица и едва не смених занаята. Не, благодаря, домина. Сама си тълкувайте бъдещето.

Марсела впи очи в него.

— Защо тогава каза на Домициан, че съдбата е отредила аз да му бъда императрица? Защо?

— Защото е така — отговори изморено Несий и се обърна към атриума.

— Това е нелепо! — Марсела тръгна след него. Робите се отдръпнаха да й сторят път, шушукайки неприкрито, а малката Юлия затопурка да я настигне. — Казваш на Домициан каквото иска да чуе. Залъгваш го със сладки приказки, за да си запазиш поста. Ти си мним…

— Да, и това ме задоволяваше. — Несий се извърна рязко към нея по средата на покрития със зелени плочки под на атриума. — Казвах на хората каквото искат да чуят — не много благородно, но ми плащаше сметките и спях спокойно. Докато не се натъкнах на окървавената ви ръчичка и сега всичко се сбъдва. Всичко! Имате ли представа какви неудобства ми създавате?

— Тогава разчети отново дланта ми! — изкрещя Марсела. — Промени видяното!

— Съжалявам, домина, но не е възможно. Ще станете съпруга на Домициан и императрица на Рим и нито аз, нито вие, нито някой друг е способен да го промени.

Марсела разтвори устни, сухи като пергамент. В ума й витаеше вихрушка от празнота. Малката Юлия я настигна и впи пухкаво детско юмруче в робата й. Несий погледна детето и потрепери.

— Грижете се за нея — поръча изморено той. — Иначе ще я сполети жалката ви участ.

Обърна се и се отдалечи бързо, разблъсквайки тълпата от посетители, скупчили се вече в атриума с надеждата да зърнат бъдещата съпруга на римския принц.

Марсела седна като отсечена върху зелените плочки.

— Той лъже… Лъже…

Малката Юлия пропълзя в скута й и се притисна към окаменялото й рамо. Марсела не я усети. Опитваше се отчаяно да повярва на собствените си лъжи.

Глава двайсет и трета

Първият ден на новата година принадлежеше на Янус — бога на дверите, на началото — и както винаги Корнелия и братовчедките й си размениха монети с раздвоения профил на Янус. Едното лице гледаше напред, а другото — назад, и едва ли някой би съумял да намери по-красноречив символ за първия ден на тази година. Корнелия гледаше напред към бъдещето като целия Рим, гледаше обнадеждено към император Веспасиан, който влезе триумфално в града… но очите й неволно се обръщаха и назад и тя с трепет си припомняше как посякоха един император във Форума, как друг император пое на север към поражение и самоубийство и как трети император умря сам и уплашен в конюшня. Трима мъртви императори и хиляди, загинали в опит да ги защитят.

Император Веспасиан влезе в града днес, в първия ден на годината, и по-късно Корнелия чу колко шумно са го приветствали. Но тя не беше сред посрещаните, защото трябваше да изрече други, по-важни думи.

„Quando tu Gaius, ego Gaia.“ Ръцете на Друсус притискаха трескаво нейните, докато декламираше ритуалния обет, и дори през червената мъгла на сватбения воал тя виждаше сълзите в очите му. Скромна сватба, само семейството и приятелите, скупчени около светилището — Лолия се надигаше на пръсти, Диана закъсня както винаги, родителите и сестрата на Друсус изглеждаха горди и малко срамежливи. Марсела не присъстваше — дори съпругата на принца очевидно разбираше, че не бива да се явява там, където е нежелана. Корнелия й беше благодарна.