— Какво ще правим с нея? — попита мрачно Лолия.

— Няма да й проговоря до края на живота си — тихо отвърна Корнелия, но не се сдържа и погледна към отсрещния край на залата, където след бързо разместване на гости Марсела и Домициан заеха почетното ложе. Корнелия бе придружавала сестра си на стотици пиршества; Марсела винаги се подпираше на лакът с недосегната чаша вино в ръка, наблюдаваше околните и се усмихваше леко. Сега се бе излегнала до Домициан, миглите засенчваха очите й и отпиваше жадно от бокала. Съвсем неподвижна. Съвсем притихнала.

— Не съм сигурна — обади се Диана след малко, — че трябва да правим нещо.

— Какво имаш предвид? — примигна Корнелия.

— Току-що си поговорих с Марсела! — притича до тях Тулия, развяла бродирани копринени дипли. — Толкова се радвам да я видя отново! Интересно защо не ни покани досега в двореца, но сигурно е била заета с новите си задължения. Е, с Домициан не биваше да се женят толкова сензационно, но младежите са толкова нетърпеливи… — Тулия говореше предимно на Лолия, понеже не одобряваше брака на Корнелия и странеше от Диана. — Представете си само! Син на император за нашата Марсела!

— Ти я мразиш — напомни й Диана.

— Сега се грижи за дъщерята на Тит — Юлия — отлична подготовка, докато си роди свои деца. Дори ми поиска съвет за менюто за императорската гощавка през следващата седмица. И се е отказала да пише. Знаех си, че ще стане порядъчна съпруга, стига да си намери съпруг с твърда ръка…

— Корнелия, поздравявам те! — долетя тих глас иззад Тулия. — Много се радвам за теб.

Марсела — изваяна като от мрамор и накичена с украшения, не приличаше никак на себе си. Отблизо Корнелия забеляза, че тежките й гривни прикриват синина върху китката.

— Донесох ти сватбен подарък — продължи Марсела и й подаде свитък, завързан с панделка. — Накарах Несий да ти разтълкува хороскопа. Каза, че бебето ще е момиче и ще имаш още две момичета и две момчета… Несий, разбира се, говори на хората каквото искат да чуят, но според него ти е отредена щастлива съдба.

Корнелия не посегна към свитъка. Марсела го връчи на първия роб, мярнал се пред очите й.

— Защо не ми дойдете на гости в Домус Ауреа? — предложи тя, вирнала брадичка, но Корнелия я гледаше безмълвно. — Домициан не ми… тоест не е редно да излизам сама от двореца.

— Много съм заета — отвърна студено Корнелия.

— И аз — добави Лолия.

— Корнелия… — Марсела протегна ръка. — Моля те, ела ми на гости. Ще си побъбрим за какво ли не. Помниш ли как като малки си отнасяхме тайно сладкиши в леглото и си говорехме за кого ще се омъжим, като пораснем?

Корнелия си представи Пизон, проснат в локва от собствената му кръв върху стъпалата пред храма на Веста. Видя Друсус с нож, забит в хълбока му, повален на колене, но решен да я защити. Усети обсипаната с пръстени ръка на сестра си да улавя нейната.

— Моля те — настоя Марсела. — Липсваш ми.

Корнелия се отдръпна.

— Нима?

Марсела се втренчи в нея.

— Аз ще ти дойда на гости — ухили се невъзмутимо Тулия. — Мина ли настинката на малката Юлия? Имам много добро лекарство за кашлица…

Марсела хвърли отчаян поглед през рамо, докато Тулия я дърпаше настрани, но Корнелия отвърна очи.

— Няма нужда да правим нищо за Марсела — обади се Диана. — Вече си е получила наказанието.

— Наказание? — горчиво се обади Корнелия. — Та тя е почти императрица!

— И е безсилна. — Очите на Диана се устремиха към Домициан и Корнелия също го погледна.

Набито момче, отпиващо вино. Излегнат на ложето, Домициан разговаряше дружелюбно с Друсус. Всички знаеха, че обича войници, понеже е решил да засенчи генералската слава на брат си. Черните му очи обаче бяха непроницаеми зад обаятелната усмивка.

— Напомня ми за колесничарите, които с нокти и зъби си проправят път нагоре от най-мизерните гета — изкоментира Диана. — Очите им светят гладно дори когато стигнат върха и се окичат с палмови клонки и слава. Нищо на този свят не е в състояние да ги засити.

— Преувеличаваш — подсмихна се Лолия. — Домициан е нищо и никакво момче.

Марсела се върна до съпруга си, безучастна и обсипана с бижута, и ръката на Домициан тутакси стисна собственически лакътя й. Той замлъкна по средата на разговора и я целуна — не, погълна я.

— Не допускам животът й да е кой знае какво от сега нататък — заключи Диана. — Менюта, роби, чужди деца… И безкрайна самота.

— Добре — отсече Корнелия и се върна при съпруга си.

Домициан беше станал от съседното ложе и, повлякъл Марсела след себе си, разпитваше дядото на Лолия. Корнелия се сгуши до Друсус и опря лице в рамото му.

Той я погледна.

— Какво има?

— Нищо — отвърна тя. — Обичам те.

— Притесни те сестра ти, нали?

Познаваше я твърде добре.

Корнелия се поколеба.

— Не ревнувам. Не ми се зловиди, че има нов съпруг. За нищо на света не бих предпочела Домициан пред теб.

— Благодаря — кимна сухо Друсус.

— Но аз трябваше да бъда императрица! — избухна Корнелия. — А не малката ми сестра!

— Хмм… ти си императрицата на моето сърце — успокои я Друсус.

— Не е същото!

Друсус избухна в смях, прегърна я и я целуна по слепоочието. Неохотна усмивка трепна по устните на Корнелия и тя го остави да й налее още разредено вино.

След час Домициан стана да си върви внезапно, както беше пристигнал.

— Но ние тъкмо дойдохме — запротестира Марсела.

— Точно така. А сега си тръгваме. Споменах ли на всички? — обърна се той към гостите. — Смених името на жена си. Не харесвам Марсела и от сега нататък ще я наричаме Домиция. Като мен.

— Домиция — повториха всички и заръкопляскаха.

Корнелия забеляза как очите на сестра й започнаха да блуждаят уплашено из помещението и най-после я обзе съжаление. Марсела обаче си тръгна — към двореца и към живота, който някак си бе отвоювала със сплетните си, и Корнелия вече изобщо не я познаваше. Хиляди години деляха тази Марсела от момиченцето, с което дъвчеха сладкиши под завивките и се кикотеха, представяйки си бъдещето. По-добре, че имаше ново име. Марсела — нейната Марсела — все едно беше мъртва.

Слънцето се спускаше към покрива на атриума и гостите на сватбата се изтягаха доволно и безметежно върху ложетата. Лолия беше изчезнала някъде, след като отведе малката Флавия горе да подремне. Дядо й, подпийнал, влюбен в целия свят, бе накривил още по-палаво лавровия венец над ухото си. Танцьори забавляваха гостите, преди да сервират десерта. Корнелия затвори очи и се облегна върху рамото на Друсус, сънена и изпълнена с непомрачено доволство. Нещо изпърха в корема й — възможно ли беше да е бебето?

В този момент оглушителен крясък процепи залата.

Музиката заглъхна. Корнелия отвори очи — всички се озъртаха. Тулия стискаше ръба на вратата, отвеждаща към кухнята. Обикновено от там минаваха само робите, но сега бяха заети да поднасят десерта. Всички освен един освободен роб, висок и златокос и познат на всички. Той притискаше Лолия до стената й я целуваше страстно. Лолия беше вплела пръсти в косите му, а простичкият пръстен блестеше върху безименния й пръст.

— Е, Тулия — промърмори Лолия над широкото и ненадейно окаменяло рамо на Тракс, — никога ли не чукаш?

Тя придърпа главата на Тракс надолу и го целуна отново. Внезапно в залата избухна кикот. Корнелия усети как към гърлото й се надига мехурче смях и бързо закри уста с длан. Устните на Друсус трептяха.

Тулия захлопна вратата с трясък.

— Скъпа — обади се нервно Гай, но тя махна с ръка да смълчи залата, превърнала се в разбунено море от шепот и смях.

Корнелия преглътна с мъка мехурчето смях, стараейки се с всички сили да си придаде възмутено изражение. „Шокиращо! Ядосана съм. Много ядосана.“ Тя се разкашля.

— До гуша ми дойде! — възкликна Тулия. Не крещеше, а шепнеше. — Не мога повече. Опитах се да шлифовам нравите в това семейство. Не успях. Провалих се! И самата Юнона би вдигнала ръце! Всички сте развратници. — Изцъклените й очи измериха дядото на Лолия с накривения лавров венец. — И плебеи — впи поглед в Друсус. — И уличници — втренчи се в Диана.

— Защо да съм уличница? — полюбопитства Диана.

— Хайде, хайде… — запелтечи Гай, но Тулия му се нахвърли.

— Скъсвам с теб! С теб и твоето разюздано семейство. — Тя изхлузи задъхано брачната си халка и я захвърли в краката му. — Край!

Гай отвори уста. И я затвори. Поаленя. Корнелия му подаде безмълвно чашата си с вино и той я пресуши на една глътка.

— Е? — изпищя Тулия.

Гай посочи вратата.

— Върви си — прошепна.

Някой се изкикоти. Тулия позеленя. В залата избухна гръмогласен смях.

— Ооо… — устата на Тулия зейна в безмълвен писък.

Извърна се и излетя навън. Завинаги, ако боговете проявяха милост. Дядото на Лолия се подсмихваше, Диана ръкопляскаше, Корнелия отпусна глава върху рамото на съпруга си и се смя, докато й потекоха сълзи.

— Ето, братко — Друсус напълни чашата на Гай. — Пийни си.

— Да, да… — кимна Гай и грабна цялата кана.

Смрачаваше се, когато Диана успя да се измъкне. Гощавката очевидно щеше да се проточи дълго и вихрено. Лолия и Тракс изчезнаха отдавна, Корнелия продължаваше да държи глава в скута на Друсус. Той прокарваше длан по корема й, опитвайки се да усети бебето, защото Корнелия настояваше, че се движи. Императорският астролог Несий успя да се откачи от свитата на Домициан и щастливо предсказваше бъдещето на гостите.

— Не, не — цъкаше той с език, стиснал дланта на дядото на Лолия, — не инвестирайте в египетско зърно. Догодина египтяните ще пострадат от жестоки наводнения. Сребърните мини в Галия, там е истината…

Останалите гуляйджии — онези, които още се държаха на краката си — се въртяха около Гай, когото никой не бе виждал толкова пиян, откакто стана достопочтен и отговорен глава на семейство Корнелий.