Тапър веднага престана да се смее.

— Казах ти, че още е твърде рано да вадим козовете от ръкава. Трябваше да им оставиш повечко време да свикнат с исканията ти. След известно време щяха да почнат да се гледат един друг подозрително и да се питат кой е заровил в мазето си проклетото богатство. — Младият мъж въздъхна така обвинително, че перата на шапката му затрептяха. — Но кой съм аз, Тиодор Тапър, че да ти отправям обвинения? Мързеливият син на незначителен виконт, който през целия си живот не е постигнал нищо. Само като си помисля как при Луисбург баща ми е гледал смело в дулата на вражеските оръдия. Аз съм син на мъж, който за тази проява на смелост е бил въздигнат в рицарско звание, но това не го е направило по-внимателен към собствения му живот. Бързият ум и безгрижието му донесоха състояние. Всички други в рода ни са жалки страхливци. Всичко, което трябва да сторя, за да получа титлата, е да надживея скъпия си баща, който страда от подагра и болки в сърцето.

Тапър размаха чашата си и изля малко вино на пода.

— Не бива да пиеш портвайн, Тапър, защото те прави бъбрив — укори го драконът и му взе чашата.

— А ти започваш да разсъждаваш над сериозните неща от живота — контрира Тапър, грабна чашата си и я изпразни на един дъх.

Драконът взе Тоби в скута си и го помилва. Всяка друга котка би замъркала, но Тоби надменно изкриви уста.

— Честно казано, аз съм в ужасно положение, Тапър. Какво ще правим с това момиче?

Приятелят му се облегна назад.

— Видя ли лицето ти?

— Естествено, че не. Може да съм проклет идиот, но не съм луд.

— Тогава може би още не е късно. Просто трябва да се преоблека като проклет шотландец и да я върна в селото.

— И какво ще направиш? Ще я оставиш на площада и ще окачиш на гърдите й моето писмо? Много съм ви благодарен за вкусната хапка, но негово благородие предпочита обикновени уличници. — Драконът изпухтя презрително. — Можеш да измамиш селяните, но не и нея. Твърде късно е. Тя е убедена, че аз съм просто един алчен шарлатан, който си е намислил да лиши нещастните селяни от последните им монети.

— Защо не я заплашиш с огнения си гняв, ако посмее да те предаде? — Тапър щракна с пръсти. — Нали знаеш какъв слух съм пуснал сред селяните: че драконът може да се превръща в мъж, когато му се доще. Това е най-голямата ми гордост.

— Слухът щеше да свърши работа, ако ми бяха изпратили някое просто момиче, което се бои дори от собствената си сянка. — Драконът поклати глава и в гневния му глас прозвуча възхищение. — Тази хубава госпожичка не се хваща на подобни лъжи. Ако я пуснем да си отиде, тя ще насъска селото срещу нас, а ние не сме подготвени за това. Така че… — Той се изправи и се заразхожда напред-назад. Тоби побърза да се просне на пейката. — Както изглежда, трябва да включа в списъка от престъпленията си и лишаване на свобода.

— Смяташ да я задържиш?

— Засега да. Но няма да й позволя да види лицето ми.

Тапър вдигна чашата си, толкова развълнуван, та забрави, че е празна.

— А ако все пак разбере кой си?

Драконът го погледна изпитателно и се усмихна с горчивина.

— Тогава ще разбере, че на света има много по-страшни неща от драконите. Запомни, Тапър — хората от селото смятат теб за призрак, но призракът съм аз.

5

На следващата сутрин Гуендолин се събуди гладна и гневна. Комбинация, която беше достатъчно опасна дори в добър ден, а този ден със сигурност не беше добър. Тя бе прекарала неспокойна нощ, изпълнена с размишления за дръзкото поведение на дракона. А фактът, че пикантният му аромат постоянно я удряше в носа, не й помогна особено.

Тя седна в леглото и изпита облекчение, че мракът най-после си беше отишъл. През затворената с решетка кръгла дупка високо в стената падаше яркожълта слънчева светлина. През нощта всичките й сетива бяха съсредоточени върху мъчителя й и тя не беше чула дори морските вълни, които се разбиваха в скалите под замъка. Сигурно се намираше в една от кулите, обърнати към морето, останали пощадени от огъня на английските оръдия преди петнадесет години.

Тя скочи от леглото и уви голото си тяло с копринения чаршаф по примера на богините от картините на тавана. Ленената й риза беше захвърлена небрежно на пода, все още влажна. Гуендолин поклати глава. Не можеше да очаква от един дракон да окачи дрехата й да съхне. Тя обиколи стаята с големи крачки. Влачещият се зад нея чаршаф вдигна огромни облаци прах. Нямаше никакво съмнение, че екстравагантното легло, сатенените чаршафи и огромните канделабри бяха оазис на лукса сред пустинята. Тя се усмихна развеселено. Негово благородие драконът сигурно имаше сърце на чудовище, но очевидно ценеше комфорта.

Стените бяха облицовани с вехти дървени панели, от които се сипеше бяла боя. Зад проядена от молци завеса Гуендолин откри доста голяма дупка. Ала когато хвърли вътре голям камък и не последва дори слабо ехо или поне плисък на вода, тя отхвърли всяка мисъл за бягство през почти отвесния тунел. Но той поне щеше да й спести неудобството да моли негово благородие дракона да изпразва нощното гърне. Макар че може би си струваше да забрави гордостта си, ако можеше да нарани неговата.

В ъгъла висеше дървена клетка за птици, увита в дебели паяжини. Обитателят й сигурно отдавна е излетял, помисли си Гуендолин, но когато се надигна на пръсти, видя купчинката дребни кости и потрепери от болка.

Направи няколко крачки назад и отново устреми поглед към клетката. Крехките птичи кости изглеждаха толкова патетично… Веселото цвъркащо същество, което беше живяло тук, беше вярвало, че винаги ще има някой, който ще слуша песните му, ще почиства клетката и ще му носи храна.

Гуендолин се обърна, готова да избяга, и изведнъж разбра какво липсваше на помещението.

Врата.

Тя мина покрай всички стени, като ги опипваше внимателно. Много й се искаше да удря по стените като нещастното птиче, когато е забелязало, че никой не идва да утоли глада му. Накрая почти повярва, че драконът я е омагьосал с дяволска магия. С тъмно проклятие, което я правеше завинаги негова пленница, докато той идва и си отива, когато поиска.

Тя се облегна на стената, засрамена от страха си. Какво е това място? Уейркрейг Касъл отдавна не беше омагьосаният замък от детските й мечти, но както и преди притежаваше силата да развихри детската фантазия. През годините, докато се грижеше за душевноболния си баща, тя бе прогонила надалеч старите си мечти. Внезапно се сети, че от снощи не беше мислила за баща си, и се засрами още повече.

Постоянните дупки в паметта му я изпълваха с надежда. Ако се беше пренесъл отново в миналото, сигурно нямаше да усети отсъствието й… Но това беше слаба утеха.

Тя се овладя бързо. Решението на проблема беше очевидно. Един от дървените панели трябваше да е врата.

Тя обходи отново стените, като проверяваше всяка цепнатина с ноктите си. Ала завърши обиколката, без да е чула поне едно окуражително скърцане. Драконът й бе намерил затвор, по-добър от подземието.

— В името божие — промърмори гневно тя и се зае да чука по стените, за да заглуши все по-силното къркорене на стомаха си.

В далечината се чу песен и Гуендолин наостри уши. Познаваше текста и мелодията, но не и гласа.

Обичам русите ти къдри, Джени Клер,

ти си най-красивото дете,

но аз не съм почтен.

Защото искам да си моя,

но първо трябва да убия братята ти,

които те пазят строго.

Гуендолин неволно потрепери. Певецът не само не улучваше тоновете, но и шотландският му беше под всякаква критика. Даже старият Тавис щеше да се справи по-добре. След като изпя куплета, непознатият засвири мелодията все така фалшиво и Гуендолин притисна ухо към облицовката. Най-сетне се чуха стъпки. Тя се уви по-плътно в чаршафа и отчаяно се огледа за някакво оръжие. Единственото подходящо нещо беше клетката на нещастната птица. Молейки мъртвия й обитател за прошка, тя я откачи от куката и я вдигна високо над главата си. Негово благородие драконът щеше много скоро да се убеди какво означава да седиш в собствения си затвор.

Дървената облицовка изскърца и вратата се отвори навътре. През отвора се подаде мъжка глава. Без да губи време, Гуендолин стовари клетката върху главата му.

Мъжът рухна тежко на дъските.

— О, не! — изплака тя. Не защото съжаляваше за стореното, а защото заедно с него на пода паднаха кошничка с хляб и стомничка с горещ шоколад.

Тя успя да грабне едно от хлебчетата, преди да се е търкулнало под леглото, захапа го и огледа пленника си. Негово благородие драконът съвсем не изглеждаше толкова страшен, докато лежеше, забил лице в локва от какао. Тя го подритна с крак, но той не се помръдна. Съзнаваше, че трябва да използва припадъка му, за да избяга, но любопитството беше много по-силно от страха. Не можеше просто да си отиде, без да е видяла лицето на похитителя си.

Придържайки чаршафа до брадичката си, тя коленичи и обърна отпуснатото тяло. Когато мъжът падна тежко по гръб, тя отскочи назад и нададе приглушен вик.

Ала страхът й бързо отстъпи място на друго чувство. Трябваше й малко време, докато разбере какво изпитваше.

Разочарование.

Този тук? Това ли беше страшният звяр, който тероризираше селото? Това ли беше мъжът, чийто дрезгав глас изпращаше сладостни тръпки по гърба й? Това ли беше мъжът, чието ухание на санталово дърво и подправки я преследваше в неспокойните й сънища?

Припадналият дишаше пресекливо и грижливо подрязаните червеникаворуси мустачки потреперваха. Косата му беше със същия блед цвят, вече оредяла на темето. Беше преметнал през рамо карирана кърпа, но носеше английски жакет, а пълните му бузи бяха розови като на истински англичанин. Под жакета се виждаха скъп колан и жилетка с две редици перлени копчета. Носът му беше кръгъл, устата меко извита — изглеждаше много симпатичен.

Гуендолин направи крачка назад и се укори за смешното си поведение. Какво всъщност беше очаквала? Замайващо красив негодник с дяволска усмивка и пронизващ поглед? Тъмен принц, когото само целувката на невинна девойка можеше да освободи от грозното проклятие? Трябваше да изпитва облекчение, че той не беше чудовище, а просто мъж. Съвсем нормален мъж.