Пред ужасения й поглед изникнаха сковани крила от абаносово дърво, които се издигаха от могъщи рамене, от ноздрите струеше сребърна пара — но не това накара Гуендолин да загуби съзнание. Накара я лицето му — лице, по-ужасно и по-красиво от всичко, което някога беше виждала в мечтите си.

Лицето на дракона беше последното, което Гуендолин видя, преди силите да я напуснат и да изпадне в дълбоко безсъзнание.

3

Мъжът, който се наричаше драконът от Уейркрейг Касъл, остана толкова учуден от жертвения дар на селяните, че изпусна пурата си и тя падна в една локва.

— Знаех, че ти се носи славата, че жените припадат, щом те видят, но за пръв път го виждам със собствените си очи — отбеляза придружителят му, излезе от сянката и вдигна високо светлите си вежди. — А и досега нямах представа, че е достатъчно само да усетят присъствието ти.

Драконът обикаляше около кола и вятърът развяваше черната му наметка.

— Какво, по дяволите, ги е накарало да ми доведат жена? Поисках само малко дивеч и уиски, за да се топля през студените нощи.

— Обзалагам се, че тя ще се стопли много по-добре. — Приятелят му огледа възхитено високия бюст и пълните хълбоци на непознатата. — Тя е точно това, което скъпата ми пралеля Тафи, бивша метреса на крал Джордж, съвсем правилно наричаше „кокошка за разплод“.

Жената беше облечена в бяла ленена риза, която висеше на парцали по тялото й и разкриваше прелестните й извивки. Тъмните зърна на гърдите се подаваха плахо между мокрите медноруси кичури, които падаха до хълбоците й.

Когато усети, че е зяпнал жената също така жадно като приятеля си, драконът свали наметката си, загърна раменете на припадналата и тихо изруга.

Лицето й беше паднало на гърдите. Той повдигна брадичката й с един пръст и огледа внимателно малко острите, но красиви черти. Трапчинките на бузите й придаваха странна безпомощност. Устните й бяха пълни и чувствено извити, кожата беше бяла и мека като кадифе.

— Проклети глупаци — промърмори той и дръпна въжетата, които я стягаха. — Овързали са я като жертвено агне. Би трябвало да взема пистолета си и да застрелям няколко от тях.

— Тогава сигурно ще помислят, че не си харесал жертвения им дар.

Драконът хвърли мрачен поглед към приятеля си. Дъждът се усилваше и той трябваше постоянно да примигва с гъстите си ресници, за да не допуска едрите капки да влизат в очите му. Мокрите въжета се развързваха много трудно. Той забеляза дълбоките кървави резки, които бяха оставили по раменете й, и отново изруга. Когато разтърка китките й, за да осигури приток на кръв в изтръпналите й ръце, тя изплака от болка.

Най-после развързаха и последното въже. Драконът вдигна на ръце своя жертвен дар в човешки образ и го понесе към замъка.

Придружителят му се намръщи неодобрително.

— Според мен не бива да правиш това. Ами ако тя познае лицето ти…?

Не беше нужно да обяснява. Драконът беше наясно с опасностите от подобно невнимание.

Той се обърна и златната коса на момичето се спусна като водопад чак до земята.

— И какво, според теб, би трябвало да направя? Да я оставя под дъжда като прогонено котенце?

Следващият гръм разтърси тялото на жената и заглуши отговора на приятеля му. Небето отвори шлюзовете си, заваля проливен дъжд. Драконът притисна треперещата жена до гърдите си и забърза към входната врата. Нямаше друг избор, трябваше да я отведе в бърлогата си.

Гуендолин изобщо не си направи труда да отвори очи. Само се протегна и въздъхна доволно. Никога не беше помисляла, че ще се чувства толкова приятно в корема на звяра. Точно обратното. В секундата, когато онова „нещо“ изскочи от тъмнината и се втурна към нея и която й се стори цяла вечност, тя имаше достатъчно време да си представи как пламъците обгарят плътта й, а врящата киселина я разяжда.

Обърна се настрана и притисна лице в дебелата мека възглавница. В сравнение с неравното легло, което делеше с Кити и чийто дюшек беше напълнен с бодлив пирен, тази постеля беше наистина райска. Тежък аромат на тамян и санталово дърво тежеше във въздуха. Може би не съм в корема на дракона, а съм отишла направо на небето, помисли си лениво тя.

Когато се събуди напълно, мускулите й се стегнаха. Дори мекосърдечният отец Томас говореше за мъченията на ада по-често, отколкото за радостите на небето. До този момент тя не беше вярвала истински нито в едното, нито в другото. Също както в дракона.

Преди да отвори очи и да седне, тя пое дълбоко въздух и издиша шумно, когато забеляза в каква обстановка се намира. Това небе беше много по-луксозно от всичко, което благочестивият свещеник можеше да си представи и да опише.

Тялото й беше потънало в море от нощносин сатен. Боядисаните в бяло, красиво резбовани стълбове на леглото стигаха чак до тавана. Леглото беше заобиколено от запалени свещи — не от пушеща лой, а от ароматен восък, поставени в свещници от ковано желязо. Те създаваха кръг от светлина на тавана и насочиха вниманието на Гуендолин към картините на купола.

Голи жени, антични богини и смъртни, се забавляваха на зелена поляна. Пищните им форми я накараха да се почувства стройна като Кити. Ето я Персефона, напуснала пролетта, за да се отдаде на господаря на мрака. До нея Ариадна, която водеше своя любим през лабиринта на Минотавъра. Малко по-нататък Купидон дебнеше Психея, която се будеше в леглото си от цветя, и криеше лицето си от любопитните й погледи.

Младата жена беше толкова замаяна от безсрамните красавици, че изобщо не усети как завивката се смъкна от раменете й. Нямаше да го забележи още дълго, ако не беше рязкото поемане на въздух, което не бе дошло от нея. Тя се погледна и шокирано установи, че беше съвсем гола — като Психея. Бързо вдигна сатенения чаршаф до брадичката си и се огледа.

Ярката светлина на свещите обграждаше леглото й като олтар, посветен на злощастна жертва, но ъглите на помещението бяха тъмни. Очевидно не беше сама.

Сега й се искаше да се е вслушвала по-внимателно в проповедите на отец Томас. Май това не беше небето. Може би в това луксозно обзаведено помещение я очакваха безкрайни мъчения, скрити в одеждата на тъмната плътска страст.

Гуендолин приглади назад разбърканите си коси.

— Само един страхливец от най-лошия сорт се крие в сянката, за да наблюдава една жена. Покажи се, ако обичаш.

Тя чу приглушени стъпки и веднага съжали за думите си. Ако това беше адът, сега щеше да се срещне с господаря на мрака.

4

— Нямате причина да пребледнявате така. Не бива и да се криете страхливо под завивките. Аз не съм дракон, нито чудовище. Аз съм просто мъж.

Гуендолин примигна към мрака и трескаво притисна завивката до гърдите си. Мекият, дрезгав глас смути добродетелното момиче повече отколкото собствената й голота. Когато мъжът предпочете да остане под закрилата на дълбоката сянка в ъгъла, тя изпита нещо средно между страх и облекчение. При толкова много запалени свещи очите й не можеха да проникнат в мрака зад тях. Видя само очертанията на тъмна фигура, облегната небрежно на стената.

— Скрила съм се под завивките само защото някой безсрамник ми е откраднал дрехите — отбеляза остро тя.

— Ах, така ли? Ако аз бях този безсрамник, нямаше да се наложи да ви ги крада. Щяхте да ги свалите доброволно.

Той говореше коректен английски, без следа от диалект, и това направи подигравката му още по-непоносима. Гуендолин неволно си представи как силните мъжки ръце свалят ленената й риза и стисна здраво зъби, за да преодолее треперенето, което нямаше нищо общо със страха.

— Вие ме наричате страхливка, но не аз, а вие сте този, който се крие в сянката и се бои да покаже лицето си.

— Може би съм предпазлив не заради себе си, а заради вас.

— А, значи лицето ви внушава страх? Толкова ли сте грозен, че се боите да не обезумея или да се вкаменя?

— Не помните ли, че първия път, когато ме видяхте, загубихте съзнание? — попита меко той.

Гуендолин притисна пръсти към слепоочията си и смръщи чело, но не можа да си припомни точно какво беше станало в краткия миг във вътрешния двор на замъка. Помнеше само трополенето на дъжда, удара на криле, видя струйки сребърен дим… и едно лице. Лице, което изглеждаше повече от страшно, защото беше извън всичко човешко. Тя се опита да върне образа в съзнанието си, но контурите се размиха и станаха по-трудни за улавяне дори от непознатия, който й се подиграваше от мрака.

— Кой сте вие? — попита остро тя.

— Селяните от Балиблис ме наричат дракона — отговори спокойно той.

— Аз пък ще ви наричам шарлатан. Само много лош човек може да си прави такива жестоки шеги.

— Боли ме да чуя такива думи от нежната ви уста, милейди — отвърна той, но тихият му смях издаде, че в най-добрия случай й се бе удало да го развесели.

Гуендолин изправи гръб и преметна влажните руси къдрици през рамото си.

— Трябва да знаете, че аз не съм лейди.

Тя се вслуша напрегнато в движенията му и беше готова да се закълне, че е чула как той вдигна вежди.

— Или поне в по-тесния смисъл на думата — уточни тя. — Баща ми няма благородническа титла.

— Беше много дръзко от моя страна. Извинете. Но вие не говорите недодялания диалект, който е разпространен сред тези планински диваци, затова помислих…

— Майка ми беше от благороден произход. Дъщеря на барон от равнината. Почина, когато бях на девет години. — Гуендолин отново изпита болката, която времето не беше успяло да заличи.

— Липсата на благородническа титла не намалява достойнствата ви. Впрочем, аз също не съм джентълмен.

Гуендолин се запита дали тези думи трябваше да я успокоят или да я предупредят. Тя се уви по-плътно в завивката и се усмихна подигравателно към мрака, както той със сигурност се усмихваше в нейната посока.

— Така си и мислех. Ако бяхте джентълмен, нямаше да ме съблечете.