— Няма защо да се боиш от Къмбърленд и войниците му — побърза тя да успокои баща си. — Шумът идва от оня глупав дракон, който се забавлява за наша сметка.

По бузите на Алистър избиха трескави петна и той заплаши дъщеря си с пръст.

— Кажи им да изпълняват безпрекословно желанията му, все едно какво ще поиска. Ако не му се подчиняват, той ще унищожи всички ни.

— И аз тъкмо разправях същото на тази упорита дърта… — Айзи смръщи чело и Хам млъкна насред изречението. — Аз… имах предвид слугинята, господарю. Ако позволите, сър, Гуендолин ще дойде с нас и ще ни прочете писмото, изпратено от дракона. Някои казват, че не било написано с мастило, а с кръв.

Пръстите на стареца се впиха болезнено в ръката на дъщеря му.

— Върви с тях, момиче. Ти си последната ни надежда.

— Е, добре, татко, ще отида — въздъхна Гуендолин. — Но само ако позволиш на Айзи да ти налее горещо козе мляко и си легнеш с хубава затоплена тухла.

Бащата стисна ръката й и я дари с жалка усмивка.

— Ти си оставаш най-доброто ми дете, Гуендолин, и най-милото.

Девойката беше чувала тези думи безброй пъти, докато сестрите й се скитаха някъде в мрака и си крадяха целувки от изчервените селски момчета. Тя беше добро момиче, чувствително момиче. Тя беше момичето, което опази целостта на семейството, когато баща й бе сполетян от лудост, а майка й почина от родилна треска, след като роди мъртво момче.

Никой не смееше да спомене нощта, когато Гуендолин беше заварила баща си в страничния двор на господарската къща да разравя с голи ръце пресния гроб на починалата си жена.

— Да, татко. — Тя го целуна нежно по бузата. — Знаеш, че ще направя всичко за теб… даже ще убия дракона.

Над сънливото малко селце Балиблис се надигаше буря. Стръмните планински склонове щяха да предпазят долината от най-лошото, но въпреки това във въздуха се усещаше напрегнато очакване. Миризмата на първите дъждовни капки се смеси със соления аромат на морето. Гуендолин бързаше към големия огън, запален от селяните на пазарния площад. Вятърът измъкна лененорусите кичури на косата й изпод дебелата вълнена кърпа и тя усети как косъмчетата на тила й настръхнаха от лошо предчувствие.

Тъкмо се бе увила по-плътно в кърпата, когато силен порив на вятъра се изви над огъня и в нощта се разпръснаха рояци искри.

Тя не се изненада, като видя сестрите си в края на вълнуващото се множество. Двете обичаха подобни вълнения й бяха известни с това, че при нужда си ги създаваха сами. Разпалваха безкрайни скандали, инсценираха мелодрами, провокираха гневни изблици и разбиваха сърца.

С пламтящи бузи и развени коси Глинис висеше на ръката на сивокосия ковач, влажните й устни бяха червени и подути, сякаш до преди малко се беше целувала жадно. За разлика от Неса Глинис не бе допуснала да се компрометира преди сватбата. Тя беше изпратила и двамата си възрастни съпрузи в гроба и дори беше получила наследство — две къщурки и няколко парчета земя.

Неса седеше върху купа сено заедно с Лаклан, по-малкия син на селския ковач. Той непрестанно шепнеше нещо в ухото й и тя се кискаше. Ако се съдеше по сламките в косите й, това не беше първата й любовна среща за тази нощ.

Острите очи на Катриона първи забелязаха Гуендолин. Тя скочи от скута на един момък с луничаво лице и си проби път през множеството, докато стигна до нея.

— О, Гуени, чу ли какво става? — извика възбудено тя и гарвановочерните й къдрици нападаха по лицето. — Драконът пак ни е изпратил искане!

— Да, Кити, знам. Но аз не вярвам в дракони. Мисля, че и ти не бива да вярваш.

Гальовното име много й подхождаше. Кити, къдравата кукличка, беше мило бебче, което най-много обичаше да спи и да се изтяга като котенце. Е, и да си сръбва сладка сметана от порцелановата сосиера, която майка им беше донесла от Англия. Отскоро обаче й харесваше да седи в скутовете на чужди мъже — факт, който изпълваше Гуендолин с болка.

— Никой не знае какво пише в писмото — довери й Кити, — но майката на Мейзи Смята, че драконът е зажаднял за човешко месо. Мейзи пък твърди, че искал да спи с момиче от селото. — Кити потрепери от сладостен ужас. — Можеш ли да си представиш как ще те обладае звяр?

Погледът на Гуендолин се насочи към Лаклан, чиито тъмни къдрици падаха в безредие по челото му.

— Не мога, мила. По-добре попитай Неса.

Гласовете, които вятърът довя до тях в този момент, отклониха вниманието й.

— Аз казвам да му дадем, каквото иска — прозвуча мазният глас на пекаря Норвал. Даже в сиянието на огъня лицето му изглеждаше разплескано като неопечено хлебче. — Може би тогава ще си слезе в ада и ще ни остави на мира.

— Аз пък настоявам да отидем в замъка и да го изгорим до основи — изрева Рос. Най-големият син на ковача, някогашният мъчител на Гуендолин, удари по земята с дървената дръжка на чука си. — Или нямате достатъчно кураж да го сторите?

Отговори му само неловка тишина. Мъжете сведоха очи към земята.

В средата на кръга излезе ковачът Албърт. Докато Рос беше известен с хвалбите си, а Лаклан — с умението си да ухажва младите жени, баща им беше човек на делото. Едрата, все още изправена фигура и мрачното лице вдъхваха уважение на съселяните му.

Той вдигна високо пергамента и остави вятъра да го развие. Бяха го намерили на същото място, където драконът оставяше известията си — забит със стрела в кората на прастария дъб, който охраняваше селото.

Гласът на Албърт отекна като камбана, предвещаваща обща гибел.

— Колко още трябва да ни вземе това чудовище? Той иска най-доброто ни жито, стадата ни, най-хубавото уиски и вълната ни. Какво още можем да му предложим? Дъщерите си? Жените си?

— С готовност ще му дам жената, но няма да дам и капчица уиски — промърмори един от близнаците Слоан и поднесе към устните си глинена стомна. Споменатата дама заби лакът в ребрата му и част от уискито се изля върху ризата му. Околните се изсмяха нервно.

— Разбира се, че ще си дадеш уискито, момко. — Когато старият Тавис си проби път през множеството, всички замлъкнаха. Гърбавото джудже, за което никой не знаеше на колко е години, беше талисманът на селото. Костеливият му пръст посочи обвинително Албърт. — Ако поиска да отведе жена ти в леглото си, ти ще му я дадеш и даже ще му благодариш, че я е пожелал. — Тавис се изкиска и оголи беззъбата си челюст. — Ще му дадете всичко, което имате, защото много добре знаете, че сами сте си виновни и не заслужавате нищо по-добро.

Двама-трима от мъжете го погледнаха стъписано, други вирнаха упорито глави, но всички знаеха отлично за какво говореше той. Като по заповед всички погледи се отправиха към Уейркрейг Касъл, средновековната крепост, която от много години насам хвърляше сянка върху живота им.

Кити се притисна страхливо към сестра си. Гуендолин също устреми поглед към замъка.

Изгорената руина високо в скалите царуваше над Балиблис като олицетворение на безумството на своя строител. Рушащите се кули стърчаха към небето, витите стълби слизаха право в ада, огромни дупки разкриваха вътрешността на замъка.

През последните години Гуендолин се беше научила да гледа разумно на ставащото, но в този момент и тя се замисли за всички погребани мечти на романтичната девойка, каквато беше някога, и за любовния роман, свършил, преди да започне.

Колкото и да се стараеха да не забелязват свидетелството за своя позор, селяните не можеха да забравят онази страшна нощ преди петнадесет години, когато замъкът падна в ръцете на англичаните.

Барикадирани в къщите си, те се вслушваха страхливо в огъня на оръдията и виковете на умиращите. Но най-ужасна беше тишината след това, когато не остана никой, който да крещи.

Много хора твърдяха, че в разрушения замък броди призрак, но едва от няколко месеца насам духовете от Уейркрейг Касъл тиранизираха истински жителите на селото.

Лаклан беше първият, който чу призрачните звуци на гайда, които вятърът носеше от замъка към Балиблис. След въстанието от 1745 година никой в селото не смееше да свири на гайда. Скоро след това Глинис видя в зеещите дупки на прозорците, които се взираха към селото като мъртви очи, да святкат призрачни светлини.

Гуендолин много искаше да каже, че тя не е виждала нищо подобно. Ала една студена февруарска вечер, когато се връщаше с мехлем за баща си от къщата на местния знахар, чу със собствените си уши неземния вой на дракона. В първия миг замръзна на мястото си, после бавно се обърна в посоката, откъдето идваше мелодията, надигнала се сякаш от дълбините на миналото. От времето, когато Балиблис и кланът Маккълог процъфтяваха под мъдрото ръководство на водача си. От времето, когато баща й свиреше на гайда пред прага на къщата си, а смехът на майка и огласяше просторния дом. От времето, когато надеждите и мечтите й бяха съсредоточени върху неустоимо красивото момче със смарагдовозелени очи.

Горчиво-сладката мелодия прониза сърцето й и извика сълзи в очите й.

Тя не видя трепкащи светлини като Глинис, но беше готова да се закълне, че там горе се раздвижи сянката на мъжа, в какъвто щеше да се превърне момчето, ако беше оцеляло. Само след миг той изчезна. Ала споменът за мелодията се запечата завинаги в сърцето й.

Скоро след това Албърт намери на стария дъб първото известие на дракона.

— Пак това старо проклятие — промърмори Рос, сплашен от думите на стария Тавис.

— Точно така, проклятието — кимна баща му и мършавото му лице се удължи още повече.

Лаклан прегърна закрилнически Неса.

— Несправедливо е Неса и аз също да страдаме от проклятието. Тогава сме били още деца.

Старият Тавис ги заплаши с пръст.

— Така е, но синовете често изкупват греховете на бащите.

Хората наоколо закимаха одобрително, някои се прекръстиха крадешком. Английският крал им беше забранил да изповядват старата религия и да носят тартани, но петнадесет години желязно английско управление не бяха достатъчни да ги накарат да се отрекат от старата си вяра.