Тя се изправи гордо в целия си величествен ръст от 130 см.

— Предполагам, че се смятате за възрастен, напълно зрял мъж, и то само защото живеете в дворец и яздите хубаво пони.

— Напротив, знам, че трябва още доста да раста. Също както и ти. — Той нави на ръката си една от светлорусите й плитки, дръпна я към себе си и зашепна в ухото й: — Ще ти кажа само, че татко явно ме смята за истински мъж, защото за тази вечер ми е възложил да придружа до двореца един извънредно важен гост.

Гуендолин издърпа плитката си и я метна през рамо. Имаше чувството, че той всеки момент ще я щипне по нослето или ще я погали по главата, сякаш имаше насреща си глупаво малко хлапе.

— И кой е този важен гост?

Бърнард се изпъчи, скръсти ръце пред гърдите си и направи мрачно лице.

— Това е една от тайните, които никога не бих издал на бъбриво момиченце като теб.

Всички момчета бяха ужасни. Всички момчета бяха негодници.

— Тогава е по-добре да се махна от пътя ви, за да изпълните мъжките си задължения.

Тя хукна нагоре по хълма и изпита силно задоволство, когато той остана слисан от внезапното й бягство.

— Добре де, ще ти намекна нещо — извика подире й той.

Гуендолин не благоволи да му отговори. Само спря, пазейки желязно мълчание.

— Той е истински герой! — обясни въодушевено Бърнард. — Принц сред хората!

Тъй като до преди няколко минути беше мислила същото за него, Гуендолин не остана особено изненадана. Без да каже дума, тя продължи пътя си.

— Ако онзи малък нахалник продължи да ти досажда, само ми кажи, чуваш ли! — Гуендолин изпита див копнеж. До преди минута беше готова да даде всичко, за да може да нарича Бърнард свой закрилник. А сега събра жалките остатъци от гордостта си и се обърна сковано към него.

— Това молба ли е или заповед?

По начина, по който Бърнард сложи ръце на хълбоците си, момиченцето разбра, че отново беше направило грешка. Пак тази нейна проклета упоритост!

— Добре, малката, щом така искаш, смятай го за заповед. В крайна сметка един ден ще бъда и твой, и негов господар и повелител.

— Тук се лъжете, Бърнард Маккълог. Нито един мъж няма да бъде мой господар и повелител — изтърси тя с гордо вдигната глава. Обърна се бързо и се запъти към селото. Не можа да види усмивката, която накъдри устните на момчето.

— На твое място нямаше да бъда толкова сигурен, момиче — пошепна той.

1

В шотландските планини. 1761

Драконът от Уейркрейг се удари в рушащия се зъбер на своето убежище и с мъка устоя на изкушението да отметне глава назад и да нададе гневен вой. Отдавна беше пленник на нощта. Едва когато над Уейркрейг легнеше черна сянка, той можеше да се освободи от веригите си и безпрепятствено да се понесе през лабиринта на коридорите.

Мракът беше неговото царство, единственото, което му беше останало.

Той погледна към морето и напоеният със сол въздух запари в очите му. Ала хапещият леден вятър отдавна вече не проникваше през драконовата кожа, която му служеше като броня. Откакто бе дошъл на това място, нищо не беше в състояние да го подразни. Няколко пошепнати нежни думи, нежно докосване, мекият дъх на жена: толкова далечен и горчиво-сладък като споменът за един сън.

Далече на хоризонта избухна буря. Поривите на вятъра превърнаха северното море в кипящо гърне, първите високи вълни се разбиха в скалите под него. Светкавици опъваха мрежите си от облак към облак и след угасването им мастиленосиньото небе ставаше още по-тъмно.

Наближаващата буря беше сякаш отражение на собствената му необузданост. Тя го гледаше от парчетата на старото огледало. Далечният грохот беше като призрачен бой на оръдия или като ехото на собствения му потиснат рев. Той бе претърсил всяко ъгълче на душата си, но не откри нито следа от човечност. Като дете се страхуваше от звяра, който се криеше под леглото му. А сега бе открил, че той самият е този звяр.

Той беше такъв, какъвто го бяха направили.

Представи си как враговете му се мятаха неспокойно в леглата си и трепереха от ужас само при мисълта за отмъщението му. Никой не би изтълкувал оголените му зъби като усмивка. Всички го смятаха за безсъвестно чудовище, което не знае милост. Той им бе заявил недвусмислено, че неговата воля е закон, неустоим като песните на сирените във воя на вятъра, който се носеше през клисурите на планината.

Бързината, с която онези страхливци се признаха за победени, трябваше да го удовлетвори, но тя само засили апетита му. Гладът вилнееше като огън в стомаха му и заплашваше да го погълне отвътре. Винаги когато го обземаше това желание, той захвърляше пред краката им жалките жертвени дарове и заплашваше да изгори всичко с огнения си дъх. Един ден щеше да го направи и тогава след него щеше да остане само пепел.

Те бяха осъдени на гибел, но неговата душа гореше в огньовете на ада. Той беше осъден да броди из руините на сънищата си без спътница, която да сподели самотата му.

Търсещият му поглед се плъзна през планината от облаци и във вътрешността му отново лумнаха пламъци, по-страшни и по-мъчителни отпреди. Нищо не беше в състояние да насити ненаситния му глад. Но поне тази нощ трябваше да намери вкусна хапка, която да утоли поне малко желанието му. Тази нощ той щеше да се поддаде на инстинкта, който дебнеше у всеки звяр — даже ако той е човек.

Тази нощ драконът щеше да излезе на лов.



Гуендолин Уайлдър не вярваше в дракони.

Някой тропаше като луд по портата на господарската къща и крещеше отчаяно:

— Драконът е излязъл на лов! Сега ще убие всички ни! Ставайте, за бога!

Вместо да го послуша, момичето само въздъхна тежко, обърна се по корем и нахлупи възглавницата на главата си. Предпочиташе да я убият в леглото, отколкото крясъците на някакъв полуидиот да я изтръгнат от сладките сънища.

Тя запуши ушите си, но все пак чу как Айзи тропаше долу в залата и бълваше едно след друго проклятия, отнасящи се до различни части от тялото на господа. Повечето не звучаха особено прилично. След глух удар последва жалко скимтене, което накара Гуендолин да изтръпне. Айзи очевидно беше настъпила нещастното куче, което бе посмяло да й се изпречи на пътя.

Момичето седна на напълнения с пирен дюшек, огледа се и с ужас установи, че беше сама. Предпочиташе да се буди от острите лакти на малката си сестра, отколкото да установи, че и Кити я е изоставила.

Тя отметна завивката и изтърси на дървения под снопче брошури на „Кралското общество“. Всяка вечер четеше по няколко часа на светлината на единствената свещ, скрита под одеялото, и всичките й чаршафи бяха станали на дупки.

Айзи гръмогласно се кълнеше, че един ден Гуендолин ще подпали къщата и всички ще изгорят в леглата си.

Тя погледна към леглото в отсрещния край на стаята и не се учуди, че беше празно. Даже драконът не би могъл да убие Неса в собственото й легло просто защото тя почти никога не спеше в него, а предпочиташе чуждите. Всъщност сестра й не настояваше непременно да спи в легло. Яките селски момци си шепнеха ухилено, че дъщерята на Уайлдър го прави със същото удоволствие в купа сено или на обраслия с мъх речен бряг. Гуендолин се наметна с шала си и се помоли необузданата й сестричка да не намери заслужения си край от ръката на някоя ревнива съпруга. Тъкмо беше излязла в галерията, която в добрите дни на господарската къща подслоняваше музикантите, когато видя Айзи да отваря входната врата.

Хам, чиракът на ковача, застана, треперейки, под арката.

— Дяволите да те вземат, глупако! — изруга ядно Айзи. — Защо си дошъл да тропаш по вратите на добрите християни в това нечестиво време?

Хам очевидно беше поразен от едрата слугиня с разноцветен тюрбан, но това не го спря.

— Ако не събудиш веднага господарката си, стара краво, всички ще идем по дяволите! Онзи ще подпали цялото село, ако не получи, каквото иска.

— И какво иска този път, ако мога да узная? — попита с дълбокия си глас Айзи. — Да му поднесат жалките ти черва на тепсия?

— Никой не знае точно. Затова ме изпратиха да повикам господарката ти.

Гуендолин извъртя очи. Никога не беше помисляла, че един ден ще съжалява за страстта си към четенето. Но след като отец Трокмортън беше заминал, тя беше единствената, която можеше да прочете писмото на дракона.

Ако в този момент в залата не бе влязъл баща й, тя щеше да предостави Хам на своеволието на Айзи и да се върне в топлото легло. Баща й излезе от тъмната си стаичка — жалък призрак на представителния, жизнерадостен мъж, когото помнеше от детските си дни. Нощницата с цвят на слонова кост се развяваше около мършавото тяло, тънката бяла коса стърчеше от главата му като семената на глухарчето.

Сърцето на Гуендолин се разтуптя и тя се втурна надолу по стълбата, без да мисли. Не знаеше кое беше по-болезнено — неговата безпомощност или нейната собствена.

— Гуени! — извика с треперещ глас баща й.

— Тук съм, татко — отговори тя и го хвана за лакътя, преди да се е спънал в кучето както преди малко Айзи. Бедното животно я дари с благодарен поглед.

— Чух ужасен шум — продължи със същия хленчещ глас баща й и я погледна с воднистите си сиви очи. — Англичаните ли идват? Да не би Къмбърленд да се е върнал?

— О, не, татко — отговори Гуендолин и нежно приглади косата му. Алистър Уайлдър нерядко забравяше собственото си име, но никога нямаше да забрави жестокия английски лорд, който преди петнадесет години го лиши от разума му.

— Къмбърленд няма да се върне — обеща твърдо Гуендолин. — Никога, никога.

— Надявам се, че сестрите ти отдавна са в леглата си? Би било ужасно, ако проклетите червени мундири им отнемат добродетелта.

— О, да, татко. Те са в леглата си, извън опасност. — Беше по-просто да го излъже, отколкото да обяснява колко много млади мъже бяха напуснали селото, за да търсят щастието си другаде, и че Глинис щеше да посрещне всеки английски полк с отворени обятия, а Неса — с разтворени бедра. Стана й мъчно, като си помисли, че и Кити беше тръгнала по същия път.