Тереза Медейрос - Драконът със зелените очи

Някъде в шотландските планини. 1746

В деня, когато за малко не уби бъдещия водач на клана Маккълог, Гуендолин тъкмо беше навършила девет години.

Тя се изкатери като катерица на един силен млад дъб, след като се бе уверила, че клоните издържаха на тежестта й. Когато надникна иззад листата, видя на пътеката мършаво старо пони.

Момиченцето притисна гръб в една вдлъбнатина на стъблото и се вгледа напрегнато в стройния ездач. Сърцето й заби ускорено. Да, това беше той, Бърнард Маккълог. Благородната стойка и разбърканата черна коса не можеха да бъдат сбъркани с други.

Дългото наметало на червени и черни карета беше надиплено върху яркожълтата риза. Сребърната брошка, която го придържаше, беше украсена с драконовия герб на клана Маккълог и привлече вниманието на Гуендолин към раменете на Бърнард, които от ден на ден ставаха по-широки. Късата поличка разкриваше дългите, загорели от слънцето крака, които стискаха хълбоците на понито.

Гуендолин опря брадичка на ръката си и изпита задоволство от факта, че можеше да го наблюдава отдалеч. Бърнард направляваше понито си по стръмната пътека много по-авторитетно и елегантно, отколкото можеше да се очаква от петнадесетгодишно момче.

Макар че той минаваше оттук всеки ден, тя не се уморяваше да го гледа. Не се уморяваше да си представя, че един ден той ще вдигне глава и ще я забележи.

„Коя си ти?“ — ще извика той и ще спре понито си. — „Сигурно си ангел, паднал от небето?“ „О, не, господарю мой“ — ще отговори тя. — „Аз съм просто красивата лейди Гуендолин.“

Тогава той ще да я дари с нежна усмивка, ще разкрие ослепително белите си зъби и тя ще се плъзне като безплътно видение по стъблото на младия дъб. (В мечтите си Гуендолин винаги се виждаше с чифт прекрасни криле от шифон.) Той ще я вдигне с една ръка и ще я настани пред себе си на понито. Двамата ще минат през селото, Гуендолин ще отговори на гордите усмивки на майка си и баща си с благосклонно кимване, ще се наслади на смаяните погледи на селяните и ще се порадва на завистливите лица на големите си сестри.

— Я вижте малката Гуени! Качила се е на самия връх. А пък разправят, че прасетата не можели да летят. — Груб смях изтръгна момиченцето от сладките мечти.

Като видя селските деца, обкръжили стъблото на дъба, тя изпита добре познатия страх. Може би, ако се престореше, че не ги чува, щеше да им омръзне да й се подиграват и щяха да си отидат.

— Защо си губиш времето там горе? Жълъдите вече са нападали по земята. — Рос, едрият син на ковача, се удари по бедрата и изрева от удоволствие.

— Хайде, стига толкова, Рос — помоли го през смях Глинис, дванадесетгодишната сестра на Гуендолин. Тя се притисна до едрото момче и разтърси кестенявите си къдрици. — Ако оставиш бедното дете на мира, ще ти позволя да ме целунеш.

Единадесетгодишната Неса, втората сестра на Гуендолин, чиито копринено гладки коси блестяха златночервени, хвана другата ръка на момчето и нацупи пълните си устни.

— Задръж целувките си, уличнице. Той ми обеща да целува само мен.

— Не се притеснявайте, момичета — успокои ги великодушно Рос и ги притисна с такава сила към себе си, че двете изпискаха. — Имам достатъчно целувки за всички. Само за онова закръглено хлапе горе няма да се намери нито една.

Гуендолин не можеше да прости такава обида.

— Върви си, Рос, и ме остави на мира!

— И какво ще правиш, ако не си отида? Ще скочиш върху мен?

Глинис и Неса затиснаха с ръце устите си, за да скрият хихикането си. Другите деца се превиваха от смях. В следващия миг непознат глас сложи край на общия смях.

— Чухте какво каза дамата. Оставете я на мира.

Гласът на Бърнард Маккълог беше по-дълбок и по-кадифен, отколкото си го беше представяла. И я бе нарекъл дама! Ала когато й стана ясно, че той беше чул всички подигравки на селските деца, радостната изненада бързо отстъпи място на униние. На всичкото отгоре през гъстите зелени листа се виждаха само тъмната коса и излъсканите ботуши на защитника й.

Рос се обърна високомерно към натрапника.

— А кой си ти, че се осмеляваш…? — Ръмженето му изведнъж премина в дрезгаво пъшкане. Първо се изчерви, после побледня като мъртвец. — Аз… не забелязах, че сте вие, господарю — измънка той. — Простете ми. — И той прегъна коляно пред сина на водача.

Бърнард го сграбчи за яката на ризата и го вдигна към себе си. Рос със сигурност беше по-тежък от него, но Бърнард беше по-висок и по-як.

— Още не съм ти господар — заяви спокойно Бърнард. — Но един ден ще бъда. И те предупреждавам: никога не забравям, когато се отнасят несправедливо към някого от моите хора.

Гуендолин прехапа треперещата си долна устна. Подигравките на децата не можеха да я разплачат, но рицарската постъпка на Бърнард я трогна до сълзи.

Рос преглътна мъчително.

— На вашите заповеди, господарю. Няма да забравя предупреждението ви.

— Надявам се.

Рос махна на другарите си и децата побързаха да се отдалечат. Едрото момче беше свело глава, но Гуендолин много добре забеляза мрачния поглед, който той отправи към короната на дървото. По-късно щеше да я накара да си плати за преживяното унижение.

Момиченцето заби изгризаните си нокти в кората на дървото и установи, че децата бяха изпълнили моментално заповедта на Бърнард. Бяха я оставили сама.

С него.

Тя притисна буза към стъблото и пламенно се помоли да изчезне в сърцевината на дъба като някоя плаха горска елфа. Ала трезвият момчешки глас унищожи в зародиш тази надежда.

— Махнаха се. Вече можеш да слезеш.

Гуендолин затвори очи, защото се опасяваше, че като я види, той ще изкриви лице от отвращение.

— Горе ми е много добре. Наистина.

Момчето пое дълбоко дъх.

— Не се случва често да спасявам притеснени девици. Мислех, че ще искаш да ми благодариш.

— Много ви благодаря, господарю. А сега бихте ли продължили пътя си, моля? Искам да остана сама.

Допусна голяма грешка, като посмя да му се противопостави!

— Не, няма да продължа пътя си. Това е моя земя, това дърво също е мое. Ако ти не слезеш, аз ще се кача при теб. — Той сложи крак върху един от долните клони и посегна към една висяща вейка.

Когато го видя да се катери към нея със спокойни, гъвкави движения, Гуендолин допусна втората си грешка. Вместо да слезе, се изкатери още нагоре. Толкова бързаше, че забрави да проверява клоните. Първо чу тревожно скърцане, след това оглушителен шум от чупещо се дърво — а в следващия миг тя вече летеше с главата надолу. Последната й ясна мисъл беше: „Мили боже, дано да падна на главата си и да си счупя врата.“ Но капризните клони на дъба не се съобразиха с молбата й, а забавиха устремния й полет.

Тя успя да зърне за миг шокираното лице на Бърнард, след което падна с цялата си тежест върху него и го свали на земята.

Трябваше й малко време, докато си поеме дъх. Когато отвори очи, видя Бърнард да лежи по гръб на коравата земя, разперил ръце и крака. Лицето му беше само на педя от нейното.

Очите му бяха затворени, тъмните ресници лежаха като ветрила върху загорелите от слънцето бузи. Отблизо лицето му изглеждаше още по-мъжествено. Гуендолин видя дори нежното мъхче по брадичката му.

— Господарю? — пошепна едва чуто тя.

Той не се помръдна. Очите му останаха затворени. Момиченцето изплака задавено.

— Господи, аз го убих! Господи, помогни ми!

Защо падането не уби и нея, а само него! Тогава селяните щяха да ги намерят в тази поза: Гуендолин покрила Бърнард с тялото си, съединени в смъртта както никога преди това в живота. Тя не можа да устои на сърцераздирателния патос на тази представа, зарови лице на гърдите му и захълца мъчително.

— Ранена ли си, малката? — попита дрезгав момчешки глас.

Гуендолин вдигна бавно глава. Бърнард бе отворил очи, но това не беше поглед на смъртник. Въпреки това момиченцето потрепери с цялото си тяло. Очите му светеха в наситенозелено като скъпоценни смарагди, съхранявани в тайно скривалище.

Когато той се зае да почиства сухите листа от косата й, тя скочи като опарена.

— Пострада само гордостта ми — отговори тя с цялото достойнство, на което беше способна. — А вие? Причиних ли ви болка?

— Бих казал, че не. — Той стана и изтърси праха и шумата от дрехите си. — Необходимо е много повече от едно дете, за да ме извади от строя.

Дете? Гуендолин буквално усети как плитките й щръкнаха от възмущение.

Той приглади назад немирните си коси и я огледа внимателно.

— Виждал съм те няколко пъти в замъка. Живееш в господарската къща на селото. Ти си дъщерята на татковия управител.

— Една от дъщерите му — поясни кратко Гуендолин. В никакъв случай не можеше да му каже, че тя живееше само за дните, когато баща й я вземаше със себе си в замъка и тя можеше тайно да наблюдава своя кумир: как тича по стълбите, играе шах с баща си или се промъква изотзад към майка си, за да я целуне по бузата. За Гуендолин Уейркрейг Касъл открай време беше дворец от царството на мечтите, омагьосано място, където и най-смелите желания можеха да станат действителност.

— Имаш още една по-малка сестра, нали? И едно бебе е на път. Познавам големите ти сестри. Нахални хлапачки, и двете! Постоянно тракат с клепачи и люлеят хълбоци, макар че по тях няма нищо. — Като забеляза смачкания жакет и униформения панталон, които Гуендолин беше откраднала от скрина на баща си, той избухна в смях. — Ти си различна от сестрите си, нали?

Момичето скръсти ръце пред гърдите си.

— Не, не съм. Само съм по-дебела.

Бърнард отново я огледа от глава до пети.

— Имаш малко повечко месце по костите си, но за дете на твоята възраст никак не изглежда зле.

Отново я бе нарекъл дете! Това я докара до бяс. Как си бе въобразила, че е влюбена в този нагъл тип! В действителност не можеше да го понася.