Излезе от дневната. Барон Маунтвейл чу леките й стъпки по стълбите. Когато се върна малко по-късно, носеше скицник. Разлисти страниците и след това му го подаде. Приликата с брат му беше поразителна. Тази жена беше великолепна художничка. Лицето от рисунката го гледаше стеснително и замислено, но тя бе уловила и някакъв копнеж. Какъв беше той? Дали не беше добавен от авторката на портрета? Върна й скицника миг преди да си даде сметка, че му се иска да разгледа и другите рисунки в него.

— Това е Джордж.

— Разбира се, че е той.

— Знаете, че е мъртъв, нали?

— Знам, че се е удавил. „Газет“ не даваше подробности. Нямаше как да разбера нищо повече.

— Естествено, че е имало. Трябвало е само да ми пишете, но вие не го направихте. Чудесно, така силно присвихте устни, че устата ви почти изчезна. С неколцина приятели са правили състезание с яхти от Вентнър до Люси Пойнт. Никой не предполагал, че ще се разрази ураганна буря. Връхлетяла ги с чудовищна сила и запратила яхтата на Джордж в скалите, където се разбила. Младежът, който бил с него, оживя. Джордж — не. Така и не откриха тялото му. Ако е бил пиян тогава, щях да го убия, при положение, че не беше умрял. Но той, разбира се, не е бил пиян. Брат ми не пиеше, казвам ви.

— Да, така ми казвате. — Това бе единственият й отговор. Не плачеше, но бе плашещо бледа. Младият мъж не каза нищо и отпи мълчаливо от чая си. Най-сетне, след като изяде и последното парченце от лимоновия кекс, Сузана рече: — Прав сте, доста е кисел. Ще трябва да уточня тази рецепта.

— Помолете мисис Тимънс да ви научи.

— Да, може би така и ще направя. А сега, милорд, вече наистина трябва да си вървите.

Баронът сви рамене. Защо не? За него тук нямаше нищо повече. Може би частица от брат си, която не познаваше, но какво значение имаше това сега, след като той бе мъртъв? Момичето очевидно нямаше да му каже нищо повече за Джордж, а и нямаше как да я накара. Но бащата… наистина му се щеше да чуе какво има да му каже баща й.

— Къде е баща ви?

Тя изправи гръбнак като младо дъбово дърво.

— Не е тук.

— Виждам, че го няма. Къде мога да го открия? Крие се от мене, нали? И остави вас да се оправяте с мен.

Беше толкова близо до истината, че я накара да изгуби хладнокръвие за момент. Откъде можеше да знае това? Все пак успя да каже:

— Няма да ви кажа. Ами ако го предизвикате на дуел? Или му разбиете зъбите? Той се нуждае от всичките си зъби. И без това не са му останали много.

— Няма да разбия проклетите му зъби, макар да заслужава. Къде е той?

Сузана поклати глава. Устните й отново се бяха превърнали в тънка линия. Смъртта на Джордж й беше причинила мъка, Роухън вече не се съмняваше в това. Забеляза мръсна ивица на челото й, току до косата — очевидно я бе пропуснала, когато се беше мила. Тя подхождаше много добре на тъмнокафявия цвят на косата й. Топло тъмнокафяво, което изглеждаше богато и меко. Да, но очите й бяха студени и резервирани. Тези светли, синьосиви очи — не тъмни и загадъчни, а светли и загадъчни, подобни на странния сапфир, който бе купил преди няколко години и бе задържал за себе си. Майка му го бе избрала от „Ръндл и Бридж“. Не знаеше, че не го е дал на никоя от любовниците си.

Барон Маунтвейл не каза нищо повече. Просто си взе палтото и излезе от къщата, последван от нея. Защо? Да не би да мислеше, че щеше да открадне дивана със смешните египетски крака? Или че щеше да се скрие в конюшнята? Двуколката стоеше в централната алея, но Гъливер не се виждаше. Щом заобиколи ъгъла на къщата обаче видя Джейми, който решеше едрия кон и му пееше с цяло гърло. И макар и не поучителна, песента му се запомняше лесно.

Живял един млад мъж от Лайм

с три съпруги наведнъж.

Когато го попитали: „Защо пък с три?“,

той отвърнал: „С една е абсурдно!

А двуженството, сър, е престъпление.“

Роухън избухна в смях. Конярят използваше доста приличен английски и пееше с богат баритон, достоен за музикалното соаре на някоя дама.

— Джейми — обади се Сузана, която се появи след барона, — е местният майстор на хумористичното петостишие. И наистина се справя прекрасно.

— Да, сам се убедих в това. — Маунтвейл наблюдаваше момъка, който поведе неохотно следващия го Гъливер. Собственият му кон не желаеше да дойде при него? — Хайде, глупав дяволе — развика се Роухън, — неверник такъв. О, добре. Ще науча няколко петостишия и ще ти ги пея, щом толкова ти харесва.

Конят изцвили и удари по земята с предното си копито. Ушите му щръкнаха първо към Джейми, после към господаря му.

Младата жена отново го следваше по петите. Роухън пое юздите от коняря, отпрати го с кимване на глава, и поведе напред Гъливер.

Сузана го гледаше, докато привързваше животното към двуколката. Движенията му бяха пъргави и ефикасни. Баронът вдигна лице и видя, че се бе смръщила. Погледът й бе насочен към втория етаж на къщата.

— Излъгахте ли ме? Баща ви горе ли се крие?

— Разбира се, че не. Не сте ли готов още? Трябваше да помолите Джейми да свърши това. Той има по-голяма практика в тази работа. И е по-бърз.

— Аз съм напълно способен да впрегна Гъливер — отвърна студено Маунтвейл.

Нима го мислеше за пълен нехранимайко? За абсолютно безполезен глупак? Е, да, предполагаше, че повечето хора го мислеха за такъв и именно заради това го харесваха още повече. Странен свят.

— Ето, пак погледнахте към втория етаж. Какво има там? Кой се крие горе? Някой луд чичо? Вижте се само. Дори сте кръстосали ръце пред гърдите като италианска примадона. Какво има?

В този момент проплака дете.

3

— Това — произнесе бавно Роухън, вперил поглед не в прозореца на горния етаж, а в лицето й, — не беше баща ви.

Детето проплака отново, този път по-силно.

Младата жена хукна като обезумяла.

— Джейми! — извика Маунтвейл.

Хвърли юздите на Гъливер на коняря и бежешком нареди:

— Изпей му още една хумореска. После я запиши, за да мога после да му я пея и аз.

Зърна я да изчезва по горните стълби. И спря като закован.

Дете?

Как трябваше да постъпи? Обърна се припряно към отворената входна врата. Трябваше да си върви. И точно това щеше да направи. Да, щеше да си тръгне на мига. Незабавно. Това дете нямаше нищо общо с него. То беше някое нейно братче или сестричка. Не, детето не го засягаше.

Чу Джейми да пее на фалцет.

Имало един старец от Блакхарт,

който седнал на изкуственото си чене.

Подскочил и рекъл:

— О, Боже, какво стана!

Ухапах се отдолу!

Чу и последвалото гръмко цвилене на своя кон. Какъв предател само!

Роухън се обърна бавно и погледна нагоре. Сега вече не се чуваше никакъв детски плач. Цареше пълна тишина. Не му се искаше, това не бе негова работа, но въпреки това заизкачва отново стълбите, една по една, докато се озова на върха. Зави надясно и тръгна по тесния коридор. Мина покрай две затворени врати. Спря пред третата, леко открехната. Не искаше и не трябваше да прави това, но въпреки това го направи. Тихичко побутна вратата, за да се отвори повече.

Тя седеше в люлеещ се стол, като го клатеше бавно напред-назад. В ръцете си държеше момиченце. Пееше му нежно и търкаше успокояващо гърба му с кръгови движения. Бе вперила поглед в детето и лекичко галеше бузката му с един пръст. Малкото се поуспокои постепенно и се отпусна в обятията й. Сега младата жена заговори тихо, като продължаваше да се люлее напред-назад.

— Всичко е наред, скъпичкото ми, всичко е наред. Просто си сънувала нещо лошо. Всичко е наред.

Роухън трябва да бе издал някакъв звук. Той самият не бе усетил, но очевидно бе привлякъл по някакъв начин вниманието й, защото тя се обърна. Лицето й стана по-бяло от дантелата на якичката. Детето, усетило тревогата й, се размърда.

— Шшт, шшт! — прошепна тя и го притисна към себе си. — Не, скъпичко, всичко е наред. Просто си лежи у мама. Всичко е наред.

„Мама?“ Тя беше майка на това момиченце! Не, невъзможно. Това със сигурност бе по-малката й сестричка. Мама ли? Но нали се бе заклела, че Джордж не я е прелъстил?

Барон Маунтвейл се обърна и тръгна по коридора, заслиза бавно по стълбите. Искаше му се да се запъти право към входа, да скочи в двуколката и да пришпори Гъливер, да избяга колкото се може по-далеч от това място за колкото се може по-малко време.

Вместо това се върна в полупразната дневна. Наля си още чай. Задържа за миг погледа си върху лимоновия кекс, но не се осмели да си вземе от него.

Стоя дълго така.

Най-после тя се появи на вратата, безмълвна и неподвижна; само го наблюдаваше с безизразно лице.

— Каза на детето, че си му майка. Вярно ли е това?

— Не. Това просто й действа успокояващо.

Младият мъж се изправи бавно.

— На колко години е момиченцето?

Видя по лицето й, че се готви да излъже, затова побърза да добави:

— Както знаеш вече я видях. И не съм пълен глупак. Не започвай да мислиш, че ще можеш да ме мамиш вечно.

— Чудесно. Тя на три години и пет месеца.

— Тогава не може да бъде дете на Джордж. Нито твое. Каза ми, че си на двайсет и една години. Ако тя е на три, трябва да си я родила на осемнайсет, което означава, че си забременяла на седемнайсет. А Джордж пък ще да е бил едва на деветнайсет. Това не може да е дете на Джордж. Той щеше да ми каже, за Бога. Не е като да беше умрял непосредствено след твоето забременяване. Не, тук не става дума за бебе, това е дете, малко момиченце. Не е негово дете, нали?

— Не — отвърна Сузана. — Разбира се, че не. Тя е малката ми сестричка.

— Много добре.

Роухън се запъти към изхода на дневната.

Неговата домакиня скочи припряно.

— Къде мислиш, че отиваш?

Той вече се качваше отново по стълбите, премина тесния коридор и този пъти отвори внимателно всички врати подред.