Младата жена застина за миг и се заслуша внимателно. Не чу нищо. Най-накрая сви рамене и рече:

— Добре тогава. С радост ще ви дам да пийнете нещо, може би дори и парче торта, но след това ще трябва да си вървите.

— Не искате ли пари от мен?

— Не. Влезте — заяви тя, поставила стиснатите си юмруци на хълбоците.

Разбира се, че бе очаквал това от нея. Сигурно и тя щеше да мисли така, ако бе на негово място. Потръпна при спомена за онова, което бе написал баща й. Още нямаше представа какво щеше да му каже, като се върне в Мълбъри Хаус, но то определено ни най-малко нямаше да бъде мило.

Роухън я последва в тъмния вестибюл на Мълбъри Хаус. Вътре беше много студено, защото пердетата на прозорците бяха спуснати и не даваха възможност на слънчевата светлина да проникне. Влязоха в по-малко помещение, което обаче бе по-светло, тъй като нямаше завеси и бе съвсем оскъдно мебелирано. Единственият диван бе покрит със стара жълта кувертюра, но затова пък със съвсем нови крачета в египетски стил, двата стола изглеждаха доста неудобни, килимът очевидно бе съвсем евтин, но поне бе чист. Дъбовият под бе добре излъскан и по ъглите не се забелязваше никаква прах.

Тази къща очевидно се нуждаеше от средства. Младият мъж се оглеждаше, присвил устни. Защо, по дяволите, тази жена не искаше от него пари? Какво се криеше тук?

Неговата домакиня посочи към един стол и излезе от стаята без да произнесе нито звук или да се обърне.

Той остана сам в продължение на цели десет минути. И поне осем от тях се бе взирал в тези египетски крака. Най-после тя се върна с поднос в ръце.

— Донесох чай и лимонов кекс. Едва от вчера е, така че е достатъчно пресен.

— Вие и готвачка ли сте?

— Обикновено идва мисис Тимънс, но тази седмица дъщеря й роди близнаци и тя трябва да се грижи за другите деца.

— О!

Погледна я, докато вземаше едно парче от кекса. Отхапа. Беше кисел и сух. Преглътна с мъка. Е, не беше по-зле от почти мухлясалите филии хляб, които сервираха в „Алмак“.

— На баща ми също не му харесва как готвя. Казва, че в моите ръце свинската рибица се превръща в подметка, достойна само за козата Лола. Колкото до бедния лимонов кекс, така и не разбрах точно колко лимонов сок да сипя в сместа. Освен това нямах достатъчно захар, а кексовете обичат повечко от нея.

— Не мога да ви помогна.

— Не е нужно. Предполагам, че никога в живота си не сте задоволил сам дори една своя нужда.

Това беше удар в слабините, който един мъж не можеше да понесе.

— Ако опитам да направя лимонов кекс, няма да оплескам така работата. И то защото мога да прочета рецептата, защото имам мозък в главата и знам как да използвам мерки и теглилки. Този тук е по-сух от колелата на двуколката ми. Направо ми заседна в гърлото.

— Как тогава успявате да говорите толкова много?

Думите й го накараха да се усмихне. Вдигна чашата и отпи от чая, като очакваше да вкуси някаква блудкава топла течност. Оказа се обаче великолепен индийски чай, неговия любим. Роухън кимна.

— А сега — облегна се на стария жълт брокат той, — разкажете ми как стана така, че се запознахте с Джордж и как така не ви е съсипал или пък съсипал, по думите на баща ви?

— Не — отвърна тя. — Единствената причина да дойдете е обвинението на баща ми. Той повече няма да ви безпокои, кълна се. Няма какво да научавате. Можете да си вървите с чиста съвест. — Младата жена се изправи. — Приятен ден, милорд. Карайте внимателно до Лондон.

Той махна в отговор с ръка, прекрасно оформена длан с лъскави нокти, силна длан.

— Казвате, че сте познавали добре брат ми. Как се запознахте с него?

Сузана въздъхна.

— Наистина ми се иска просто да станете и да се върнете в Лондон.

— Откъде знаете, че се връщам в Лондон?

— Нали ви наричат „Дивия барон“? Лондон определено е мястото за мъже от вашия сорт.

Понякога го наричаха така и този прякор обикновено го развеселяваше и определено допадаше на майка му, но в устата на тази млада дама звучеше като обида. Изправи гръбнак като ръжена, оставен в ъгъла.

— Иска ми се онзи, който е измислил този глупав прякор, да изчезне от лицето на земята. Джордж ли ви го каза?

— Винаги, когато ви наричаше така, го правеше с безкрайна обич. Обясни, че било в кръвта ви, очевидно белязана кръв. Казваше, че другият му брат, Тиболт, бил много сериозен, много свят човек, викарий, който не наследил белязаната кръв. Разказваше, че родителите ви били известни със своето развратничество и обичани заради пороците си. Всяка тяхна клоунада и ексцентризъм били посрещани с хвалебствия. Баща ви потривал ръце всеки път, когато чуел за вашите подвизи и заявявал, че сте грешен като самия дявол, че сте първият му плод, с който се гордеел извънредно много.

— Не забравяйте наследената от майка ми кръв в тази ваша рапсодия. — Дявол да го вземе, не искаше да каже това. Приведе се напред, стиснал ръце между коленете си. — Слушайте, нямах представа, че баща ми е говорил подобни неща. Той почина преди две години. Майка ми обаче все още е напълно способна да продължава с безумните си лудории. Просто е самата себе си, нищо повече. А вие само ми повтаряте някакви си глупости. Това са само клюки.

— От време на време чета „Ландън таймс“ и „Газет“. Името ви се появява редовно и в двата вестника. Подвизите ви като че ли възбуждат приятно цялото общество. Трябва да сте доста зает човек. Ако се вярва на прочетеното сте имал връзки с повечето лондонски дами, хващал сте се на скандални басове с принца регент и сте ги печелил; напълнил сте ваната на една дама с шампанско и… е, онова, което последвало, по-добре да не се коментира.

— Шампанското не беше чак толкова скъпо. Колкото до броя на дамите, нима наистина вярвате на всички тези безсмислици? Не се занимавам с омъжени жени. Почти не се приближавам до тях, колкото и да им се иска да го направя. Не, прочетеното от вас във вестниците е абсурдно, нелепо преувеличение… е, поне по-голямата част.

Спря рязко насред изречението си. Ставаше смешен, идеше му да се срита сам. Защо се опитваше да я убеди, че не е развратен сатир? Не можеше да отрече, че действително бе доволен от репутацията си. Трябваше да помисли върху това. Тази жена го караше да говори неща, които иначе не би казал. Повдигнала вежди, тя го гледаше като майка-игуменка, изпълнена с безкрайно търпение към блудната послушница.

— Това не е ваша работа — заяви Роухън, постави отсечено чашата си в чинийката, и се изправи. — Баща ви е писал съвсем ясно, че Джордж ви е обезчестил. Какво е имал предвид? Брат ми прелъстил ли ви е? Лишил ви е от безценната девственост? Изоставил ви е в деликатно положение? Какво точно ви е сторило бедното момче? Не може да се каже, че сте някоя неопитна седемнайсетгодишна девица. — Раздразнено разцепи въздуха с длан и продължи: — Поне сега сте по-чиста, отколкото в началото, когато ви видях. Но под ноктите ви е останала още от калта.

— Знам. Не можах да си намеря ръкавиците. Мислех, че искате да знаете как се запознах с брат ви. Е, няма значение. Срещнахме се и толкова. Джордж не е направил нищо, което не съм искала. Баща ми греши. А сега може да си вървите, милорд.

— На колко години сте, мис Холуърт? — попита безцеремонно барон Маунтвейл.

— Почти на двайсет и една.

— Джордж беше на двайсет и три, когато умря. Помислих, че сте много по-голяма, опитна жена, възползвала се от зеления младок.

— Джордж зелен? Да, може би беше такъв. Беше много стеснителен, мълчалив и обичаше да разчита географски карти, всякакви карти.

Замълча и се вгледа намръщено в лимоновия кекс.

Роухън се наведе напред.

— Не може да се каже, че беше светец, но беше самотник, обичаше учението, особено картите. Бях готов да се закълна, че беше девствен, когато умря, макар да знаех, че не е.

— Не, Джордж не беше светец. Нито девствен. Поне така ми каза. А аз самата няма как да разбера това, нали?

— Не. Така, на колко години бяхте, когато се запознахте с него?

— Не си спомням точно.

— Не извъртайте. Кажете ми скапаната истина.

— Няма почти нищо за казване. А и това няма да промени нищо.

И младата жена дори намери сили да свие рамене.

Баронът се разгневи, но нямаше намерение да й покаже колко ядосан беше в същност. Значи тя вярваше, че мисията му в живота бе да легне с колкото се може повече жени. Според характерната за семейство Карингтън традиция? В проклетата му „белязана“ кръв? По дяволите, май точно така беше и в този момент тази мисъл му бе противна. Искаше му се да вдигне този диван със смешните египетски крачета и да го запокити през прозореца, само дето нямаше да може да мине през него. Пое си бавно и дълбоко въздух.

— В такъв случай кажете ми нещо повече за Джордж.

— Беше прекалено красив за собственото си добро, също като вас — отвърна тя с безразличие, което не оставяше в думите й и сянка от комплимент. — Беше умен. Но понякога ми се струваше объркан, като че ли желаеше да направи или да бъде нещо по-различно от онова, което представлява и просто не знаеше къде да отиде или какво да стори. Знам, че звучи странно, но често оставяше точно такова впечатление у мен. Беше лоялен по свой начин.

Точно такъв бе Джордж, когото познаваше Роухън. Тихият, ученолюбив Джордж.

— Лоялен по свой начин ли? Какво имате предвид?

— Не изоставяше онези, които му бяха скъпи, онези, към които бе поел някакво задължение.

— Естествено, че не би направил подобно нещо. Не можете ли да говорите малко по-ясно?

— Не. Ще ви кажа също, че пиеше прекалено много. Това страшно ме притесняваше.

— Никога не съм виждал брат си да пие каквото и да било. Джордж, когото описахте, е наистина моят Джордж, с изключение на онзи момент с пиенето. Сигурна ли сте, че това е бил Джордж, а не някой, използвал името му, някой, който прилича и на двама ни?

Сузана се изправи рязко.

— Един момент. Не мога да разбера какво точно искате да кажете.