— Гъливер.

— Странно ими за таквоз мъжествено животно. Точно тъй, мъжествено, нищо, че са ти отрязали топките. Гъливер, да, нивгаж досегаш не съм чувал туй ими, но к’во от туй? Ей сегичка шъ го отведа, госине. Какъв си ми сивичък, и с таз прекрасна бяла звезда в средата на челото. Ела с мен, момчето ми.

Роухън никога досега не бе чувал толкова странен английски — едновременно неграмотен и интригуващ и почти изпят с дълбок баритонов тембър. Проследи с поглед младежа от конюшнята, който бе повел Гъливер и двуколката към задната част на къщата. Конят танцуваше край него и поклащаше голямата си глава в отговор на думите му. На Маунтвейл му се стори, че животното правеше това доста по-ентусиазирано в компанията на този непознат, отколкото на собствения си господар, който плащаше за овеса му.

Докато той съзерцаваше коня си, Сузана също го наблюдаваше. Непознатият беше с елегантно сиво палто с не по-малко от шест пелерини. В този момент той свали шапка и прокара ръка през светлите си кестеняворуси коси. Беше млад, на не повече от двайсет и пет-шест години, и много красив. Прекалено красив и вероятно съзнаваше този факт прекрасно. Тя се намръщи. Струваше й се познат, но не можеше да се сети откъде.

За това й бяха нужни още десет секунди. Дъхът й секна и тя отстъпи крачка назад с думите:

— Вие сте братът на Джордж — Дивия барон. Божичко, нямах представа, че си приличате толкова.

Беше толкова бледа, че Роухан се притесни да не припадне в краката му.

— О? Много се лъжете. Джордж имаше черна коса и тъмнокафяви очи. Изобщо не си приличахме.

— Не разбирам — произнесе бавно тя. — Защо говорите така? Очите му бяха почти толкова зелени, колкото и вашите — той казваше, че неговите имали абсолютно същия цвят като на баща му — а косата му бе съвсем малко по-тъмноруса от вашата.

Дявол да го вземе. Хитрината му не бе успяла.

— Чудесно — отвърна младият мъж. — Значи наистина е бил Джордж. Наистина сте го познавали.

Може би това също значеше, че тя не участваше в плана да измъкнат колкото се може повече пари от него. Едно нещо обаче бе разбрал със сигурност. Наистина е бил Джордж, колкото и невероятно да му се струваше това.

— И така — заяви Маунтвейл без да се поклони, без да вземе ръката й, изобщо без да прави нищо друго освен да стои, неподвижно загледан в запуснатата къща, в липсващите от единия й комин тухли и в красивите градини, които я заобикаляха. — След като отгатнахте кой съм, след като описахте Джордж в най-големи подробности, тогава вие трябва да сте момичето, което брат ми е опозорил?

Сузана се взря в него. Черните ивици от пръстта по лицето й се откроиха още по-ясно на фона на призрачната му бледост. Беше изгубила способността си да говори.

— Значи не сте вие. Чудесно. Вие сте слугиня и то мръсна, на всичкото отгоре. Просто сте виждали Джордж по време на посещенията му тук, така ли? В тази къща ли работите? За онзи жалък мерзавец, който ми е написал обидното писмо? Ако наистина работите тук, очевидно не си изпълнявате особено добре задълженията. Къщата изглежда така, сякаш всеки момент ще се срути.

Младата жена се окопити.

— Това е съвсем вярно, но искам да ви питам как една слугиня може да отговаря за външния вид на къщата?

Думите й го изненадаха и това я накара да се усмихне. Даваше си сметка, разбира се, че повечето слугини биха я изгледали високомерно в този й вид. Ръцете й бяха мръсни, по бялата й муселинена рокля и под ноктите имаше кал, косата висеше разрошена около лицето.

Реши да му помогне още малко и рече:

— Аз не само работя, ами и живея тук.

— Тогава значи не сте слугиня?

— Не, не съм.

Не каза нищо повече. В този момент непознатият измъкна някакви листи от джоба на сивото си палто и ги размаха.

— Щом живеете тук, тогава може би ще ми кажете защо този човек на име Джоузеф Холуърт ми е написал това безочливо писмо, за да ме уведоми, че Джордж ви бил обезчестил? Защото въпросната жертва сте вие, нали?

2

За да му отговори й трябваше повече време, отколкото обикновено беше нужно на неговия камериер, за да оправи шалчето на врата му. Роухън не се отличаваше с особено търпение, но този път успя да запази спокойствие. В него напираха хиляди въпроси, но засега успяваше да ги усмири. Щеше да чака колкото е нужно. Най-после тя разпери мръсните си длани и рече:

— Аз не съм жертва. Никога не съм била жертва.

— Наистина ли познавахте брат ми Джордж? Вече разбрах, че знаете как е изглеждал, но действително ли бяхте близки?

— Да, бяхме, но той не ме е обезчестявал. Може ли да прочета писмото, което ви е написал баща ми?

Младият мъж й го подаде. Трябваше да пооправи гънките му. Гънки, направени в пристъп на гняв. Е, баща й го заслужаваше. „Милорд Маунтвейл — зачете тя, — вашият брат, Джордж Карингтън съсипа бъдещето на дъщеря ми. Вие сте главата на семейство Карингтън и сега е ваш дълг…“

Дъхът й секна. Намеренията на баща й бяха болезнено ясни. Много бавно, много внимателно сгъна писмото и го подаде обратно на собственика му.

— Баща ми е допуснал голяма грешка — заяви тя. — Джордж не ме е обезчестил.

Цялата ситуация й беше безкрайно омразна. Сега вече й стана ясно защо баща й бързаше толкова да напусне Мълбъри Хаус. Беше написал това позорно писмо до брата на Джордж, а след това се бе оттеглил от огневата позиция. Бе оставил нея да се оправя с последствията от плана му за изнудване, без да си дава сметка, че въпросният брат е развратен сатир, чиито апетити бяха дали нов смисъл на тази дума. Поне така беше обяснил Джордж, но после бе потрил ръце и, ухилен до уши, бе заявил, че брат му е най-добрият на света. Думите му я бяха озадачили, особено след предупреждението му да избягва срещата с Роухън, докато Джордж успее да уреди всичко както трябва, в това число и да му обясни ситуацията. Беше заявил искрено, че ако по-големият му брат видеше в нейно лице заплаха за Джордж, щеше да я унищожи, без дори да се замисли, каквото и да му кажеше той. Всичко това й се бе сторило доста объркано.

И ето, че сега стоеше срещу по-големия брат на Джордж. Той не беше тук, за да й помогне. Не бе предполагала, че някога изобщо ще види барона, че ще говори с него. А определено никога не бе желала и той да узнае за нея.

Роухън пусна сгънатото писмо обратно в джоба на палтото си.

— Нямате представа колко се изумих, когато получих това нахално послание. Значи този Холуърт е ваш баща?

— Да, баща ми е. Той не е тук.

— И той ли е господарят на тази великолепна къща?

Гледаше право към големия комин, на който му липсваха половината тухли.

— Той е господарят. Аз съм дъщерята, но Джордж не ме е обезчестявал. Вече ви го казах. Говоря сериозно. Можете да си тръгнете с чиста съвест. Нито желая, нито ми е нужно нещо от вас. Съжалявам за постъпката на баща си. И бъдете сигурен, че ще трябва да се разправя с мен, задето е опитал да ви навреди.

Това беше неочаквано. Роухън не обичаше неочакваните ситуации. А цялата работа бе повече от неочаквана още от самото начало. И онова, което наистина го изумяваше беше фактът, че Джордж ученият, бъдещият картограф, ученолюбивият младеж, който сякаш така и не бе забелязал съществуването на нежната половинка на света, същият този Джордж бе успял да изпита достатъчно страст, за да люби тази прекрасна млада дама. А тя наистина бе дама, това личеше дори под калта по лицето и дрехите й. Разбираше се по стойката и поведението й, по ясния и точен начин, по който говореше.

— Защо сте толкова изцапана?

Непознатата вдигна глава и се усмихна. Наистина красива усмивка, не че това го интересуваше.

— Огледайте се около вас. Тук градинарят съм аз. Много съм добра. Цветята и дърветата ме обичат. Да ви покажа ли лилиите, ирисите и иберисите? Розите ми са най-красивите в околността.

Градинар ли била? Не, нямаше да й позволи да го отклонява от намеренията му.

— Какво искате да кажете с думите, че Джордж не ви бил съсипал?

— Точно това, което казах. А сега може да си вървите, сър. Ще отида да повикам Джейми. Съжалявам, че го накарах да отведе коня и двуколката ви.

— Не, почакайте. — Хвана я лекичко за ръкава. — Слушайте, вие не сте това, което очаквах… поне не на пръв поглед. Искам да поговоря с вас. Има вече почти година, откакто почина брат ми. Щом сте го познавали, бих желал да поговорим за него. Очевидно нямам представа за някои от интересите му, в това число и за вас самата.

— Джордж имаше много интереси по времето, когато го познавах — промълви тихо Сузана.

— Защо тогава не дойдохте на погребението му? Защо той не ми е казвал за вас?

— Защото опитваше да намери най-удобния момент, казвал ми го е няколко пъти. Струва ми се, че за него нищо дори не наподобяваше този най-удобен момент. — Повдигна рамене. — А после вече беше късно. Колкото до погребението, не можах да дойда.

— Защо?

— Бях нужна тук. Не можех да напусна къщата.

Тук се криеше нещо повече, отколкото казваха думите й. Значи Джордж се опитвал да намери най-подходящия момент? За да му каже какво? Че иска да се ожени за това толкова привлекателно момиче с изцапано лице, което беше градинарка?

— Вижте, може ли да влезем вътре? Горещо ми е и съм жаден.

— Ако ви е толкова горещо, тогава свалете това палто.

Роухън я погледна намръщено. Не беше свикнал жените да му правят забележки… е, това не беше точно забележка, но определено започваше да му става забавно. Майка му го правеше блестящо и винаги с усмивка, която можеше да накара всеки мъж да потръпне. Смъкна горната дреха от раменете си.

— Все още съм жаден и сгорещен. Сега ред на бричовете ми ли е?

Неприличните му думи очевидно нито я заинтригуваха, нито я шокираха. Определено не й се искаше да го кани вътре, но нямаше избор. Той нямаше да си тръгне, преди да е постигнал целта си. А тя трябваше да се отърве от него. Не желаеше да поема и най-малък риск.