— Няма — увери го Джеръми и се протегна.

— Не съм сигурен. Струваш ми се ни жив, ни умрял.

— Но съм мъж за милиони.

— Ха! Слушай, мама ми заръча да ти предам да си отспиваш, така че си лягай веднага.

Въпреки умората Джеръми се засмя.

— Не мога.

— Защо?

— Няма смисъл. Ще лежа и ще броя овце цяла нощ.

— Не цяла нощ.

— Напротив. Цяла нощ. Това означава безсъние.

Усети как брат му се поколеба.

— Не разбирам… Защо не спиш?

Джеръми погледна към прозореца. Сребристата мъгла забулваше небето. Помисли си за Лекси.

— Кошмари — отговори.

Кошмарите започнаха преди месец, точно след Коледа, привидно без причина.

Беше най-обикновен ден — Клер му помогна да направи бъркани яйца, закусиха заедно и напазаруваха в бакалията. После Джеръми я остави за няколко часа при Дорис. Когато се прибраха вкъщи, Клер гледа „Красавицата и звярът“ — сигурно за десети път. Вечеряха пуйка, макарони и кашкавал и четоха същите приказки както винаги. Тя не беше нито болна, нито разтревожена, когато си легна. След двайсет минути Джеръми надникна в стаята й. Спеше дълбоко.

След полунощ обаче се събуди с писъци.

Джеръми се втурна в стаята й и я прегърна да я утеши. Тя се успокои най-сетне, той я зави и я целуна по челото.

След час Клер се събуди отново, крещейки.

После пак.

Продължи така почти цяла нощ, но на сутринта тя очевидно не си спомняше какво се е случило. Джеръми, изтощен и със зачервени очи, благодари богу, че всичко е приключило. Така си мислеше. Същото обаче се повтори и следващата нощ. И следващата. И следващата.

След седмица заведе Клер на лекар, но го увериха, че физически е напълно здрава. Кошмарите не били необичайно явление. С времето щели да отшумят.

Ала не отшумяха. Ставаше по-зле. Отначало се будеше по два-три пъти нощем, а сега по четири-пет, сякаш кошмарите я спохождат при всеки цикъл на съня. Успокояваха я единствено нежните думи, които Джеръми й шепнеше, люлеейки я в прегръдките си. Опита се да я премести в своето легло, да спи при нея, държеше я в скута си часове след като заспи. Опита с музика, с различни нощни лампи и без лампи, промени хранителния й режим, даваше й чаша топло мляко преди лягане. Обади се на майка си, обади се на Дорис; когато остана да пренощува при баба си, Клер също се събуди с писъци. Нищо не помагаше.

Безсънието го изнервяше; изнервяше и Клер. Напоследък гневните изблици бяха повече от обикновено, раздразнителността и безпричинните сълзи — също. Тя явно не се контролираше, но Джеръми също избухваше и в неговия случай възрастта не беше оправдание. Изтощението изопваше нервите му. И тревогата. Страхът, че нещо не е наред, че ако тя не започне да спи спокойно, нещо лошо ще й се случи. Той щеше да оцелее, знаеше как да се грижи за себе си, но… Клер? Беше отговорен за нея. Тя се нуждаеше от него, а той се проваляше.

Спомни си как изглеждаше баща му в онзи ден, когато по-големият му брат Дейвид претърпя автомобилна катастрофа. През нощта осемгодишният Джеръми свари баща си да седи на фотьойла в дневната и да се взира в нищото. Беше неузнаваем — някак си смален. За миг Джеръми се почуди дали е разбрал правилно, когато родителите му обясниха, че Дейвид е добре. Да не би брат му да е умрял и те да се страхуват да му кажат истината. Изведнъж дъхът му секна и аха да избухне в сълзи, но баща му се изтръгна от вцепенението. Джеръми седна в скута му и усети острите му бакенбарди. Попита за Дейвид и баща му поклати глава.

— Дейвид е добре — успокои го той. — Но това не разсейва тревогите. Родителите винаги се притесняват.

— Притесняваш ли се за мен? — попита Джеръми.

Баща му го прегърна.

— Притеснявам се за всички вас. През цялото време. Мислех си, че щом децата пораснат, тревогите свършват. Но не съм бил прав. Те не свършват никога.



Спомнил си думите му, Джеръми надникна в стаята на Клер. Гърдите й се надигаха и спускаха едва забележимо. Едва сдържа желанието си да я прегърне, за да прогони кошмарите. Тя спеше от час. Всеки момент щеше да се събуди с писъци.

Както винаги се зачуди какви ли страховити образи рисува съзнанието й. Като всички деца тя се развиваше с невероятно темпо, усъвършенстваше езиковите си умения, сръчността си, пробваше докъде се простират забраните и учеше житейските правила. Понеже не познаваше достатъчно живота и страховете на възрастните не я измъчваха, Джеръми предполагаше, че кошмарите са продукт на свръхактивното й въображение или са опит на съзнанието й да проумее сложността на света. Но как се отразява това в сънищата й? Чудовища ли вижда? Или я преследва нещо ужасно? Не знаеше, не можеше дори да предположи. Детското съзнание е загадка.

Понякога се питаше дали той не е причината. Осъзнава ли Клер, че е различна от другите деца? Прави ли й впечатление, че в парка той често е единственият баща, разхождащ се с детето си? Чуди ли се защо всички имат майки, а тя няма? Разбираше, че не е виновен той; никой не беше виновен. Често си напомняше, че са жертва на сляпа трагедия. Някой ден щеше да разкаже на Клер своя най-страшен кошмар — кошмара в болницата, който не беше само сън.



Влезе в стаята и отиде на пръсти до дрешника. Отвори тихо вратата. Свали яке от закачалката и се озърна, спомнил си как се изненада Лекси, когато й показа как е подредил детската стая.

Оттогава стаята се бе променила — като Клер. Сега беше боядисана в жълто и виолетово; тапетите до средата на стените изобразяваха момиченца с ангелски личица, облечени като за църква. Клер избра десена и седя с кръстосани крака върху пода, докато Джеръми лепеше тапетите.

Над леглото й бяха окачени две неща, които непременно би спасил, ако избухне пожар. Когато Клер беше бебе, доведе фотограф да заснеме десетина снимки в черно и бяло — на крачетата, на ръчичките й, на очите, носа, ушите. Снимките оформяха два големи колажа в рамка и погледнеше ли ги, Джеръми си спомняше колко мъничка я бе усетил в ръцете си.

През седмиците след раждането й Дорис и майка му им помагаха в тандем. Майката на Джеръми дойде в Бун Крийк и му показа основното — как да сменя пелени, как да приготвя биберона с млякото, как да дава лекарства на Клер, за да не ги изплюва. За Дорис храненето на бебето беше утеха — след това гушкаше малката с часове. Понякога вечер Джеръми я чуваше как разговаря тихо с майка му в кухнята. От време на време Дорис се разплакваше, а майка му й шепнеше ласкаво.

Те се привързаха една към друга и макар и двете да страдаха — всяка посвоему — не позволяваха на Джеръми да се удави в самосъжаление. Оставяха го насаме и се грижеха за Клер, но настояваха и той да поема своята отговорност, независимо колко е съкрушен. И двете му напомняха постоянно, че той е бащата и той носи отговорност за Клер.

Лека-полека Джеръми се научи как да се грижи за бебето и скръбта започна бавно да отшумява. В началото се терзаеше от сутрин до вечер, но след време успяваше понякога да забрави болката, погълнат от грижите за дъщеря си. Живееше обаче на автопилот и когато настъпи часът майка му да си тръгне, той се паникьоса при мисълта, че ще остане сам. Майка му повтори всички инструкции десет пъти; увери го, че винаги може да й се обажда; напомни му, че Дорис е на няколко преки и че може да говори с педиатъра, ако нещо го притеснява.

Обясни му спокойно всичко, но въпреки това той я помоли да остане още малко.

— Не мога — отвърна тя. — А ти трябва да се вземеш в ръце. Тя разчита на теб.

През първата нощ наглежда Клер десет пъти. Тя спеше в кошарката до леглото му; върху нощната масичка имаше фенер, за да проверява дали диша. Тя се събуди с плач, той я нахрани, вдигна я да се оригне, а на сутринта я изкъпа и се паникьоса, че трепери. Облича я прекалено дълго. Остави я върху одеяло в дневната и я гледа, докато си пиеше кафето. Реши да поработи, когато тя задряма, но не успя; Клер пак заспа и той пак реши да поработи, но отново се отказа. През първия месец съумяваше само да си провери имейла и да отговори на получените писма.

Постепенно свикна. Приспособи се към нейния режим. Работеше в промеждутъците между сменянето на пелените, храненето, къпането и прегледите при лекаря. Водеше Клер да я ваксинират и се обаждаше на педиатъра, когато кракът й се подуваше и отокът не спадаше с часове. Слагаше я в детското столче и ходеше с нея на църква и да пазарува. Преди да се усети, Клер започна да се усмихва и да се смее с глас; току протягаше пръсти към лицето му и той я наблюдаваше с часове, както тя наблюдаваше него. Често я снимаше; успя да заснеме и момента, когато тя пусна ръба на масата и направи първите си стъпки.

Рождените и празничните дни се нижеха бавно. Клер растеше и характерът й се променяше. Като малка носеше само розово, после синьо, а сега — на четири — виолетово. Обичаше да оцветява, но мразеше да рисува. Носеше любимия си дъждобран с Лили Чудото на ръкава дори когато грее слънце. Избираше си сама дрехите, обличаше се и се обуваше — не умееше само да си връзва обувките — и знаеше почти всички букви от азбуката. Колекцията й от филми на „Дисни“ заемаше почти целия рафт до телевизора. След банята Джеръми й четеше по три-четири приказки, преди да коленичат заедно за молитва.

В живота му имаше и радост, и еднообразие. Времето също играеше подмолната си роля — топеше се, когато излизаше от вкъщи (винаги закъсняваше поне десет минути), и спираше, когато играеха с куклите Барби или оцветяваха по цяла вечност. Понякога го гнетеше мисълта, че трябва да направи нещо повече с живота си, но веднага осъзнаваше, че не иска да го променя.