Изведнъж времето забави ход. Щом Лекси изчезна в дъното на коридора, тялото му се отпусна. Олюля се безпомощно. Зави му се свят.

— Какво става? — попита отново. — Къде я водят? Защо не се движи?

Санитарите и медицинската сестра забиха погледи в пода.



Отведоха ги в специална стая. Не чакалня, не болнична, а друга стая. Сини столове се редяха край двете стени. Имаше килим. Върху ниска масичка бяха натрупани списания — пъстро петно под флуоресцентната лампа. Дървен кръст бе окачен на стената в дъното. Празна стая. Само Дорис и Джеръми бяха вътре.

Дорис седна, бе побледняла и разтреперана. Гледаше втренчено напред, но не виждаше. Джеръми седна до нея. После стана и закрачи напред-назад. Пак седна. Попита я какво става, но и тя не знаеше. Закри лице с длани и заплака.

Джеръми не можеше да преглътне. Не можеше да мисли. Опита се да си спомни какво се случи, да проследи хода на събитията, но не успяваше да се съсредоточи. Времето спря.

Секунди, минути, часове… Не знаеше колко са изтекли, не знаеше какво става, не знаеше дали Лекси ще се събуди, не знаеше какво да направи. Искаше му се да се втурне в коридора и да настоява да му обяснят. Искаше да види Лекси, за да се увери, че е добре. Дорис продължаваше да плаче до него, сплела молитвено разтрепераните си пръсти.

Странно — щеше да запомни завинаги стаята с килима и сините столове, но не помнеше лицето на болничния психолог, който най-сетне дойде при тях; дори лекарят изглеждаше неузнаваем. Помнеше само какъв леден страх го скова при вида им. Стана. Дорис също стана. Допреди минута неведението го измъчваше, но сега не искаше да чува нито дума. Дорис го улови за ръка, сякаш се надяваше да е достатъчно силен да крепи и двамата.

— Как е тя? — прошепна Джеръми.

Лекарят изглеждаше изтощен.

— Съжалявам… — подхвана той, — но съпругата ви претърпя амниотична емболия…

На Джеръми му се зави свят. За да се овладее, се втренчи в петната от кръв и слуз по престилката на лекаря. Думите му сякаш долитаха от огромно разстояние:

— Не смятаме, че амниотичната връв има нещо общо със случая. Двете неща са съвсем отделни. Амниотичната течност някак си е навлязла в някой от маточните съдове… Няма начин да се предскаже… Нямаше какво да направим…

Стените на стаята го притиснаха. Дорис залитна към него.

— Не… не — отрони с пресеклив глас.

Дъхът заседна в гърлото му. Вцепенено чуваше как лекарят продължава да говори:

— Случва се много рядко, но течността, навлязла в кръвоносния съд, е стигнала до сърцето. Съжалявам, но тя почина. Бебето обаче е добре…

Дорис залитна пак, но Джеръми я подхвана. Как… не беше сигурен. Не разбираше. Невъзможно беше Лекси да си е отишла. Беше здрава, силна. Говореха допреди минути. Беше родила бебето.

Невъзможно… Сигурно е сън.

Но не беше сън.

Лекарят — очевидно шокиран — продължаваше да обяснява. Зашеметен и замаян, Джеръми го гледаше през сълзи.

— Може ли да я видя? — попита с пресъхнали устни.

— При новородените е — каза лекарят, зарадван, че най-сетне му задават въпрос, на който може да отговори. Беше добър човек и явно му беше тежко. — Както казах, тя е добре.

— Не — отрони Джеръми; едва произнасяше думите. — Съпругата ми. Искам да видя съпругата си.

20

Джеръми тръгна по коридора като насън. Докторът вървеше на половин крачка след него. Мълчеше.

Не можеше да повярва, не събираше сили да повярва на думите на лекаря. Реши, че е допуснал грешка; Лекси е жива. Докато им е обяснявал, някой е забелязал нещо — мозъчна дейност, слаб пулс — и е взел мерки. Тя някак си се е възстановила. Станало е чудо и е оживяла.

Лекси е млада и силна, едва на трийсет и две. Невъзможно е да си отиде. Невъзможно.

Лекарят спря пред стая до интензивното отделение и Джеръми усети как сърцето му заби по-бързо при мисълта, че ще излезе прав.

— Преместих я тук, за да не ви безпокоят — каза лекарят с мрачно лице и облегна длан върху рамото на Джеръми. — Останете колкото искате. Много съжалявам…

Джеръми не обърна внимание на думите му. Протегна трепереща ръка към вратата. Тежеше тон, десет тона, сто тона, но все пак успя да я отвори. Очите му се впиха във фигурата върху леглото. Тя лежеше неподвижно, не беше свързана с никакви машини, монитори, системи. Всяка сутрин изглеждаше така. Спеше с коси, разпилени върху възглавницата. Но странно, ръцете й бяха отпуснати до тялото. Прави, сякаш ги е наместил някой, който не я познава.

Гърлото му се сви и всичко, освен нея почерня. Виждаше само нея, но не искаше да я вижда така. Не искаше да вижда ръцете й така. Тя трябваше да се събуди. Беше на трийсет и две. Здрава, силна, издръжлива. Обичаше го. Беше неговият живот.

Ала тези ръце… тези безжизнени ръце… едната трябваше да е под главата й, а другата — върху корема.

Не можеше да диша.

Съпругата му я нямаше.

Съпругата му.

Не беше сън. Разбра го и сълзите потекоха, сякаш никога няма да спрат.



По-късно и Дорис дойде да се сбогува. Джеръми я остави сама с внучката й. Тръгна като хипнотизиран по коридора. Забелязваше смътно медицинските сестри и доброволците, тикащи колички. Те не го поглеждаха.

Дали защото знаеха какво се е случило, или защото не знаеха?

Върна се в стаята със сините столове, изтощен и замаян. Нищо не му беше останало; нито капчица сила. Едва не припадна. Представяше си картини от родилната зала, опитваше се да определи точния момент, когато амниотичната течност е достигнала сърцето на Лекси, питаше се дали не е зърнал нещо, което да го предупреди. Дали когато тя простена? Или миг след това? Не успяваше да се отърси от горчивото чувство за вина. Трябваше да я убеди да роди с цезарово сечение или поне да не се напряга толкова. Ядосваше се на себе си, гневеше се на Бог, на лекаря. И на бебето.

Не искаше дори да го вижда. Получавайки живот, то бе отнело друг живот. Ако не беше бебето, Лекси щеше да е при него. Ако не беше бебето, последните им месеци заедно нямаше да са изпълнени с тревоги. Ако не беше бебето, щеше да прави любов със съпругата си. Но всичко беше свършило. Лекси беше мъртва заради бебето. И Джеръми се чувстваше мъртъв.

Как ще я заобича? Как ще й прости? Как ще я види, ще я прегърне и ще забрави, че е отнела живота на Лекси? Как да не я мрази заради това, което стори на любимата му?

Осъзнаваше колко безумни и зловещи са тези мисли. Разбираше, че никой родител не бива да изпитва такива чувства, но как да смълчи сърцето си? Как да се сбогува с Лекси и след минути да се срещне с бебето? И как да се държи? Да го прегърне и да гука нежно като другите бащи? Все едно нищо не се е случило с Лекси?

А после какво? След като се приберат у дома? В момента не можеше да си представи да се грижи за другиго; едва се сдържаше да не се строполи на пода, свит на кълбо. Не разбираше нищо от бебета. Знаеше със сигурност само, че трябва да бъдат с майките си. Лекси изчете всички книги; Лекси беше гледала малки деца на младини. По време на бременността й неведението го устройваше; беше сигурен, че тя ще му покаже какво да прави. Но бебето имаше други планове. Бебето, убило съпругата му.

Вместо да тръгне към залата с новородените, той седна пак в чакалнята. Не искаше да изпитва такива чувства към бебето, знаеше, че не бива, но… Лекси бе умряла при раждане. Нещо невъзможно в модерна болница. Къде са чудодейните лекарства? Къде са щастливите моменти като за телевизионен сериал? Не изглеждаше ли всичко нереално? Той затвори очи, убеден, че ако се съсредоточи достатъчно, ще се събуди от кошмара, в който се бе превърнал ненадейно животът му.

Дорис го откри. Не я чу да влиза в стаята, но усети досега на ръката й върху рамото си. Очите му се отвориха рязко и се взряха в подутото й мокро от сълзи лице.

— Обади ли се на родителите си? — попита го тя.

Джеръми поклати глава.

— Не мога. Знам, че трябва, но сега не мога.

Ръцете й се разтрепериха.

— О, Джеръми — проплака тя.

Той стана и я прегърна, сякаш ако поплачат заедно, ще се спасят. След малко Дорис се отдръпна и избърса сълзите си.

— Видя ли Клер? — прошепна тя.

Името призова предишните чувства.

— Не. Само в родилната зала.

Дорис се усмихна тъжно и усмивката й прониза сърцето му.

— Прилича на Лекси.

Джеръми се извърна. Не искаше да чува това; не искаше да слуша нищо за бебето. Как да се зарадва? Възможно ли е изобщо да изпита отново радост?

Не можеше да си го представи. Най-щастливият ден в живота му ненадейно се бе превърнал в най-злокобния. Никой не е подготвен за това. Ами сега? Не само трябва да оцелява някак, да преодолява немислимото, но и да се грижи за другиго. За бебето, убило съпругата му.

— Красива е — наруши тишината Дорис. — Отиди да я видиш.

— Не мога — прошепна Джеръми. — Не още. Не искам да я виждам.

Дорис се втренчи в него, сякаш да прочете мислите му през мъглата на болката си.