Книгите бяха единствената утеха и единственият лукс за Миси. Бяха й разрешили да задържа парите, които припечелваше от продажбата на излишните яйца и масло в Мисалонги, и тя даваше цялата оскъдна сумица, за да си взема книги от библиотеката на леля си Ливила. Майка й и леля й гледаха неодобрително на това, но след като бяха обявили преди няколко години, че Миси трябва да има някакъв шанс да добави нещо към петдесетте фунта, внесени на нейно име от баща й, когато се беше родила, Друсила и Октавия бяха прекалено почтени, за да отменят решението си, само защото Миси се бе проявила като прахосница.

И докато тя вършеше определената й работа — а я вършеше както трябва, без опити да изхитрува в едно или друго — никой не възразяваше, че Миси чете книги. Но когато изразеше желание да се поразходи из околността, възраженията бяха ожесточени. Защото разходката из околността означаваше доброволно да постави съмнително съблазнителната си персона на пътя на убиец или изнасилвач, което не можеше да бъде позволено при никакви обстоятелства. Изхождайки от сходни съображения, Друсила бе заповядала на братовчедка си Ливила да дава на Миси само хубави книги, никакви романи, неприлични или скандални биографии и никаква литература, ориентирана към мъжете. Леля Ливила стриктно спазваше това изискване, защото споделяше идеите на Друсила относно това, какво могат да четат неомъжените дами.

Но от един месец насам Миси имаше своята тайна: тя беше получила най-широк достъп до романите. Леля Ливила беше наела помощница, която да поеме библиотеката в понеделник, вторник и събота, което даваше възможност на леля Ливила да се наслаждава на цели четири дни отдих от отвратителната натрапчивост на местните жители, които бяха изчели всичко по лавиците на библиотеката и, или от тази на гостите, за чиито вкусове същите тези лавици не можеха да предложат нищо. Новата асистентка беше от фамилията Хърлингфорд, но беше родена в предградията на Сидни, откъдето и бе дошла.

Другите рядко обръщаха внимание на вързаната в езика и тъжно подтисната Миси Райт, но Уна — така се казваше новата помощница — изглежда веднага откри в Миси онова, което прави от хората добри приятели. И с встъпването си в длъжност Уна беше съумяла да научи за нея удивително много неща: тя знаеше нейните навици, ежедневие, надежди, неприятности и мечти. Освен това тя беше разработила безотказна система, позволяваща на Миси да вкусва от забранения плод, без леля Ливила да научава за това, и бе затрупала Миси с най-различни романи, като се започне от най-авантюристичните и се стигне до най-необуздано романтичните.

Е, разбира се, тази вечер в библиотеката трябваше да бъде леля Ливила, така че книгата й щеше да бъде от старите. Но когато Миси отвори стъклената врата и влезе в приветливо топлата стая на библиотеката, зад бюрото седеше Уна, а от страшната леля Ливила нямаше и следа.

Не само неоспоримата жизненост, съчувствие и любезност на Уна я правеха скъпа на Миси; освен тези й качества тя беше и забележително добре изглеждаща жена. Фигурата й беше великолепна, височината й напълно достатъчна за една истинска Хърлингфордка, а дрехите й напомняха на Миси за дрехите на братовчедка й Алисия, които винаги бяха подбрани с вкус, бяха модни и й придаваха романтичен ореол. С арктически светли кожа, коса и очи, Уна беше съумяла по някакъв начин да не изглежда полуплешива и размита, което бе съдбата на всички Хърлингфордки освен на Алисия (която беше толкова пленително красива, че Бог я бе дарил с черни вежди и мигли, след като бе пораснала) и на Миси (която беше изцяло смугла). Но най-интригуващото в положителното впечатление, което светлата кожа на Уна оставяше, бе едно странно излъчване, сякаш идващо отвътре й; и ноктите, и овала на лицето й, и източената й фигура излъчваха това сияние, както и косата й, която беше изцяло накъдрена и прибрана в кок, толкова рус, че се възприемаше по-скоро като бял. Сякаш самият въздух около нея беше пропит с някакъв блясък, който хем го имаше, хем го нямаше. Очарователно! Фактът, че Миси не се беше сблъсквала през живота си с никого другиго, освен с Хърлингфордци, я беше оставил неподготвена за срещата с човек, който излъчва аура, но, ето че в интервал само на един къс месец тя беше срещнала двама такива: Уна с нейната озареност и днешния непознат при чичо Максуел, който пръскаше някакъв синкав облак енергия около себе си.

— Здравей! — извика Уна в мига, когато зърна Миси — Скъпа, приготвила съм ти роман, който ще те очарова! Разказва се за една благородна жена в крайна нужда, която е принудена да стане гувернантка в къщата на един херцог. Влюбва се в него и той я поставя в затруднително положение, след което отказва да има нещо общо с това, защото парите са в ръцете на жена му. Тъй че качва я на кораба за Индия, където детенцето умира от холера, веднага след като се ражда. Но след това един страхотно красив махараджа я вижда и се влюбва в нея от пръв поглед, защото нейната коса е златно-червена, а очите й — зелени, докато всичките му жени и любовници са мургави. Той я отвлича с намерение да си поиграе с нея, но когато тя попада в клещите му, установява, че я уважава твърде много. Затова се оженва за нея и изгонва останалите си жени, тъй като тя е такъв рядък бисер, че е недопустимо да има съпернички. Така тя става махарани, при това страшно влиятелна. В този момент херцогът пристига в Индия със своя полк, за да потуши въстание на местните жители, което съумява да направи, но е фатално ранен по време на битката. Тя разпорежда да пренесат херцога в алабастровия си дворец, където той умира в ръцете й, но едва след като тя му дава прошка за жестокостта, с която й е сторил всички злини. А махараджата разбира, че тя го обича повече от херцога. Необикновена история, нали? Обещавам ти, че ще се влюбиш в този роман!

Това, че вече знаеше цялата интрига, не можеше да откаже Миси от книгата, затова тя веднага взе Тъмна любов и я завря на дъното на пазарската си чанта, след което потърси малкото си портмоне. Но него го нямаше!

— Опасявам се, че съм забравила портмонето си у дома — каза тя на Уна, толкова съкрушена, колкото само много бедните и горди могат да бъдат. — О, Боже! Бях сигурна, че съм го сложила в чантата! Е, добре, моля те, запази книгата до понеделник!

— Мила, не се притеснявай чак толкова, че си забравила парите! Вземи книгата сега, защото иначе някой ще я грабне, а тя е толкова хубава, че няма да я върнат с месеци. Ще ми платиш следващия път, когато дойдеш.

— Много ти благодаря. — Миси знаеше, че не е редно да постъпва по начин, толкова противоречащ на принципите в Мисалонги, но беше безпомощна пред страстта си към книгите. Смутено усмихната, тя тръгна към изхода заднешком и колкото се може по-бързо.

— Не си тръгвай още, скъпа — помоли я Уна. — Остани, нека си поговорим, моля те!

— Съжалявам, но наистина не мога.

— Хайде де, само една минутка! До седем часа тук е тихо като в гроб. Всички пият чай по домовете си.

— Честно ти казвам, Уна, не мога — каза Миси притеснено.

Но Уна настояваше упорито:

— Не, можеш.

Съобразявайки, че й е абсолютно невъзможно да откаже услуга на някого, пред когото е вече в дълг, Миси капитулира.

— Добре тогава, но само за минутка.

— Исках да разбера, дали вече си видяла Джон Смит — обясни Уна и оправи с искрящите си пръсти своя излъчващ сияние кок и неясно защо в очите А се появи някакъв блясък.

— Джон Смит? Кой Джон Смит?

— Човекът, който купи твоята долина миналата седмица.

Долината на Миси не беше точно нейна, разбира се — тя просто се простираше отвъд далечната страна на «Гордън Роуд», но Миси винаги беше мислила за нея като за своя и много пъти беше разказвала на Уна за желанието си да се разходи там. Лицето й помръкна.

— О, колко жалко!

— Глупости! Ако питаш мен, това е страшно хубаво. Крайно време беше някой да постави крак на прага на нечия Хърлингфордовска врата.

— Няма значение, никога не съм чувала за този Джон Смит и никога не съм го виждала — каза Миси и се обърна, за да си върви.

— Как така знаеш, че не си го виждала, след като не желаеш дори да поостанеш, за да чуеш как изглежда?

Изведнъж в главата на Миси изплува образът на непознатия в магазина на чичо Максуел; тя затвори очи и каза с повече решителност от обичайното:

— Той е много висок, здрав, с кестенява коса и кестенява брада с два бели кичура в нея, дрехите му са груби и ругае като войник. Лицето му е красиво, но очите — още по-красиви.

— Той е, той е! — изписка Уна. — Значи си го виждала! Къде? Разкажи ми всичко!

— Той дойде в магазина на чичо Максуел преди няколко минути и купи страшно много провизии.

— Наистина ли? Значи се премества в долината си. — Уна дяволито се усмихна на Миси: — Мисля, че това, което си видяла, ти е харесало, малка хитруша Миси!

— Да, хареса ми — призна Миси, изчервявайки се.

— И на мене ми хареса, когато го видях за пръв път — каза Уна с тон, който показваше, че очаква въпрос.

— Кога беше това?

— Преди векове. Всъщност, преди няколко години, мила. В Сидни.

— Ти го познаваш?

— И то много добре — въздъхна Уна.

Солидната порция романи през последния месец беше сериозно обогатила емоционалното образование на Миси и тя се почувства достатъчно уверена, за да запита:

— Обичахте ли се?

Но Уна се изсмя.

— Не, скъпа, единственото, в което можеш да бъдеш абсолютно сигурна, е, че никога не съм го обичала.

— От Сидни ли идва?

— И от много други места.

— Приятел ли ти е?

— Не. Беше приятел на съпруга ми.

Това вече наистина беше новина за Миси.

— О, извинявай, Уна! Не знаех, че си вдовица.

Уна отново се изсмя:

— Мила, не съм вдовица! Небето ми спести черния воал! Уолъс — мъжът ми — е все още много, много жив. Ще опиша най-добре покойния си брак, ако кажа че съпругът ми скъса както с него… така и с мен.