Демонстрирайки една от най-озадачаващите и интригуващи черти на характера си, на смъртното си ложе първият сър Уилям бе поискал от оцелелите си потомци никога да не се намесват в хода на природата, променяйки нещата на «Каролайн Лемб Плейс»; в резултат на това те бяха останали в сянка, която не се дължеше на кестеновите дървета там. В действителност първият сър Уилям беше пристрастен към онова, което сам бе нарекъл «подредена система за наименование на нещата», и беше дал латински имена на всичките си дъщери, просто защото такива бяха популярни сред висшето общество. Наследниците му запазиха тези обичай и по този начин на света се бяха появили момичета с имена Юлия, Аврелия, Антония, Августа и само един клон от фамилията се беше опитал да внесе подобрение в тази практика с появяването на петия им син, кръщавайки момчетата с латинските числа, като по този начин удостоиха рода Хърлингфорд с Квинтий, Секстий, Септимий, Октавий и Ноний. Децимий умрял при раждане и това не удивило никого.

О, колко бе прекрасно! Миси се спря, за да се наслади на огромна паяжина, украсена с фини капчици от мъглата, която се стелеше, изплувайки от невидимата долина в далечния край на «Гордън Роуд». В центъра на паяжината се мъдреше едър женски паяк, извинително съпровождан от избраника си за момента, но Миси не почувства нито страх, нито отвращение, а само завист. Това щастливо създание не само неустрашимо и надеждно бранеше своя свят, но и размахваше изначално суфражетския флаг, като не просто доминираше и използваше съпруга си, а също и като го изяждаше, след като той оставеше предназначеното за нейните яйца. О, колко бе щастлива! Унищожеше ли някой света й, тя спокойно щеше да го построи отново по наследените чертежи, които са така прекрасни и ефирни, че непостоянството е безсилно пред тях, а когато новата паяжина бъдеше готова, отново щеше да се появи нишката от ухажори, готови да участват в този безкраен пир, като най-енергичният съпруг щеше да застане малко встрани от центъра, а заелите мястото му щяха да се подредят по големина с Майката по средата.

Времето! Миси започна отново да тича, зави по «Байрон Стрийт» и се отправи към редицата магазини, подредени един до друг по протежение на една пряка в центъра на града, малко преди «Байрон Стрийт» да стане величествена, разкривайки пред погледа парка, гарата, облицования в мрамор хотел и внушителната египетска фасада на Байроновия минерален комплекс.

Тук се намираха магазинът за зеленчуци и за провизии — собственост на Максуел Хърлингфорд, железарският магазин — собственост на Денис Хърлингфорд, бутика за шапки на Аврелия Маршал с моминско име Хърлингфорд, търговския център за дрехи — притежание на Хърбърт Хърлингфорд, магазинчето за вестници и канцеларски стоки на Септимий Хърлингфорд, чайната «Плачеща върба» на Юлия Хърлингфорд, библиотеката, от която можеше да се заемат книги на Ливила Хърлингфорд, месарницата на Роджър Хърлингфорд Уидърспуун, магазина за сладкиши и цигари — собственост на Парсифал Хърлингфорд и млечния бар «Олимп» на Никос Теодоропулос.

И както подхождаше на улица като нея, макадамът на «Байрон Стрийт» беше покрит с асфалт чак до пресечките с «Ноел Стрийт» и «Каролайн Лемб Плейс», разполагаше с конски ясли от полиран орнаментиран гранит — дарение от първия сър Уилям, и предлагаше цяла редица колове за завързване на коне, поставени под навесите пред входовете на магазините. Чудесни стари евкалиптови дървета я украсяваха от двете страни и тя съумяваше да изглежда едновременно тиха и просперираща.

Много малко бяха частните жилища в централната част на Байрон. Градът се издържаше от летовниците, които бяха готови на всичко в желанието си да избягат от влагата и горещината на крайбрежните равнини, а също и от целогодишните посетители, стремящи се да облекчат ревматичните си болки чрез процедурите във водите на горещия минерален извор, който някакво геологическо недоразумение беше поставило под земите на Байрон. По тази причина по «Байрон Стрийт» имаше множество гостилници и пансиони — притежавани и управлявани най-вече от фамилията Хърлингфорд, разбира се. Байроновият Минерален Комплекс предлагаше съвсем приличен стандарт и удобства за онези, които можеха да си го позволят, а огромният престижен «Хърлингфорд Хотел» се гордееше с частните бани за своите гости. На онези, чиито парични възможности се простираха само до леглото и закуската, се предоставяха чистите, макар и спартански басейни на Байроновите Минерални Бани, малко зад ъгъла на «Ноел Стрийт».

Но имаше кой да се погрижи и за онези, които бяха толкова бедни, че изобщо не можеха да си позволят да дойдат в Байрон. Вторият сър Уилям беше изобретателят на Байроновата бутилка (така бе известна тя из Австралия и Южния Пасифик): еднопинтова, артистично източена, кристално прозрачна бутилка с най-добрата изворна вода на Байрон, едва забележимо газирана, с лек (никога прекомерен) разслабителен ефект и определено вкусна. «Виши» не струва нищо! — така казваха късметлиите, успели да се доберат някога до Франция. Добрата стара «Байронова Бутилка» не само беше по-хубава, тя беше и доста по-евтина. А на всичко отгоре човек можеше да получи обратно пенито депозит за празното шише. Внимателно преценено изкупуване на акции в стъкларската промишленост бе поставило финалния щрих на този евтин за поддържане, но изключително изгоден финансов местен бизнес, който продължаваше да процъфтява и да носи огромни суми на всички мъжки чеда от поколението на втория сър Уилям. Третият сър Уилям — внук на първия и син на втория, беше текущия президент на империята, известна като «Байронова Бутилка», и я ръководеше с цялата безмилостност и ненаситност, така характерни за предците-съименници.

Максуел Хърлингфорд, който произхождаше по пряка линия от първия сър Уилям и по право бе един невероятно богат човек, изобщо нямаше нужда от продоволствения си магазин. Обаче търговският инстинкт и умение в Хърлингфордови не умираше лесно и калвинистките предписания, по които кланът се ръководеше, постановяваха, че един мъж трябва да работи, за да гледа Бог на него благосклонно. Стриктното придържане към това правило трябваше да е направило от Максуел Хърлингфорд светец на тази земя, но резултатът беше по-скоро нещо средно между уличен ангел и домашен дявол.

Когато Миси влезе в магазина, един звънец звънна дрезгаво — звук, измислен от Максуел Хърлингфорд, за да възнагради аскетизма и благоразумието си. Той изникна незабавно от долните помещения на задната част, където бяха складирани трици, плява, пшеница, ечемик, овес в натрупани един върху друг конопени чували, защото Максуел Хърлингфорд не само се грижеше за гастрономическите нужди на жителите на Байрон, но също снабдяваше с продоволствие неговите коне, крави, свине, овце и птици. Както се бе изразил един местен шегобиец, чието сено беше изгнило, от Максуел Хърлингфорд нямаше спасение.

На лицето му бе изписано нормалното кисело изражение, а в дясната си ръка носеше голям черпак, от който висяха снопчета фураж.

— Я виж! — изръмжа той и размаха черпака в посока на Миси почти по същия начин, по който сестра му Октавия беше показала проядения от мишки плик с овесени ядки: — Буболечки навсякъде.

— О, Господи! И в насипния овес ли също?

— В по-голямата част.

— Тогава, чичо Максуел, дай ми една кутия овесени ядки за закуска, моля.

— Хубаво е, че конете не са придирчиви — избоботи той, остави черпака и се наведе зад щанда за зеленчуци.

Звънецът отново се събуди за активен живот и през вратата заедно с облак студена мъгла влезе мъж, от който се излъчваше замайващо целенасочена деловитост.

— Майната му, навън е по-студено отколкото между циците на мащеха — каза той и плесна ръце една в друга.

— Сър! Тук има дами!

— Опа-а! — каза новодошлият, без да направи опит да придружи възклицанието си с подходящо извинение. Вместо това той опря корем на тезгяха и малко злобничко се ухили към зяпналата Миси. — Дами, значи, и то в множествено число? Но аз виждам само половинка.

Нито Миси, нито чичо Максуел можаха да съобразят, дали това е обиден намек за невисокия й ръст в този град на гиганти или е оскърбление в смисъл, че тя не е дама. Поради тази причина, преди чичо Максуел да събере мислите си за обичайния му хаплив хумор, непознатият започна да изрежда списъка на нещата, от които се нуждаеше:

— Искам шест чувала трици, един чувал брашно, чувал захар, кутия гилзи дванайсети калибър, една плешка бекон, шест кутии смеска за сладкиши, десет фунта консервирано масло, десет фунта стафиди, една дузина кутии златен сироп, шест кутии сливов мармалад и десет кутии бисквити асорти «Арно».

— Сега е пет без десет, а аз затварям точно в пет — каза непреклонно чичо Максуел.

— Тогава е най-добре да се поразмърдаш, нали? — запита без никакво съчувствие непознатият.

Кутията с овесени ядки беше на тезгяха; Миси с труд измъкна шестте пенса от пръста на ръкавицата си и ги предложи, напразно очаквайки чичо Максуел да й върне някакво ресто, както и без дори да помисли, че би могла да го запита дали наистина такова малко количество от такава жизнено необходима стока може да струва толкова много, на макар и опакована в толкова красива кутия. Подир малко тя взе кутията и си тръгна, но не преди да погледне крадешком още веднъж непознатия.

Той очевидно беше дошъл с каруца с два коня, защото те бяха вързани за кола пред магазина; когато Миси бе дошла, каруцата я нямаше. Екипажът беше чудесен, конете — стройни, източени и нетърпеливи, а каруцата изглеждаше нова — спиците в колелата бяха боядисани в жълто, което ги открояваше на кафявия фон.

Пет часа без четири минути. Ако беше дошла след странника в магазина на чичо Максуел, можеше да оправдае закъснението си с неговата грубост и голямата поръчка и да прикрие по този начин отбиването в библиотеката.

В Байрон нямаше обществена библиотека; всъщност, по онова време в малко австралийски градове имаше такива. Но тази празнина се запълваше от частна библиотека, от която можеха да се заемат книги. Ливила Хърлингфорд беше вдовица със скъпо струващ син — финансовите й нужди в съчетание с желанието й винаги да се радва на уважение от страна на околните я бяха подтикнали да открие добре снабдена библиотека, чиято популярност и доходност й даваха основание да игнорира общовалидното правило, изискващо всички магазини в Байрон да се затварят в пет часа в делнични дни, защото по-голямата част от нейните постоянни клиенти предпочитаха да сменят книгите вечер.