— Великолепна рокля и шапка, скъпа, — рече тя, — само че този цвят не е ли малко помпозен?

— Не малко, а доста, — поправи я Миси без никакво притеснение. — Но, лельо Юлия, ако знаеш само колко съм намразила кафявия цвят! А можеш ли да кажеш, че има друг цвят, който е по-далеч от кафявото от този? Пък и ми отива, нали?

Да, но дали отива на моята гостна? — това бе въпросът, който Юлия изгаряше от желание да зададе, но после реши, че би било неуместно да критикува благодетелката си. Тя покани с ръка дамите да се настанят на най-добрата маса и малко по-късно им поднесе купа със сандвичи и сладкиши и голям димящ чайник.

— Ще облепя стените с тапети в кремав цвят, — рече тя, като се настани до гостите си. — А креслата ще, бъдат облечени в малко по-светъл брокат. В ъглите ще поставя саксии с палми, ще купя няколко клетки с канарчета, а на тавана ще окача масивен позлатен полюлей. — Нека ония от другата страна, — тя кимна презрително към стената, зад която се намираше помещението на кафе «Олимп» — да се спукат от яд.

Друсила тъкмо отвори уста, за да съобщи новината за венчавката на Миси с Джон Смит и за богатството на Джон Смит, когато неочаквано през вратата нахлу Корнелия Хърлингфорд и се насочи право към тях с разперени поли на роклята си.

Корнелия и Юлия живееха заедно над чайната «Плачеща върба», която всъщност не принадлежеше изцяло на Юлия. За нея тя плащаше доста тлъста рента на брат й Хърбърт.

Но освен жилището, двете сестри деляха и всякаква информация, която научаваха от своите познати сред обществото, макар че Корнелия бе значително по-затруднена в събирането й, тъй като прекарваше по-голямата част от времето си в магазина на Алисия. Така че, без съмнение сега бе научила нещо много важно, иначе едва ли би дръзнала да напусне пределите на магазина през работно време и да си навлече гнева на Алисия.

— Знаете ли какво? — извика задъхано тя, като се тръшна на креслото забравяйки напълно за това, че трябва да е елегантна като магазина, в който работеше.

— Какво? — запитаха останалите, нетърпеливи да научат новината.

— Тази сутрин Алисия е избягала със шофьора на Били!

— КАКВО?

— Така е, така е! Избягала с мъж! На нейната възраст! Какъв цирк само е сега при Аврелия! Истерии и крясъци из цялата къща! Малкият Уили преобърнал всичко наопаки, защото не можел да повярва на писмото, което му оставила Алисия. А Били ревял като разярен бик, защото спешно му се налагало да отиде на някакво събрание, а вместо това трябвало да вика полицията. После Аврелия припаднала, положили я в леглото и извикали чичо Невил. Той пък бил толкова ядосан, че го викат за нищо, че започнал да я пердаши, докато дойде на себе си, а след това й казал че е едно глезено бебе и тя започнала отново да крещи! Едмънд пък не можел да стане от креслото си, толкова бил поразен от новината, а Тед и Рандолф се опитвали да го свестят пак заради това събрание във фабриката. Но най-интересното е, че Алисия и шофьорът избягали с моторната каляска на Били, сякаш им принадлежи!

Корнелия завърши изявлението си, като избухна в смях. Миси се присъедини към нея и след това ги последваха и останалите. Настроението на всички се подобри и после се захванаха с далеч по-спокойната, но не по-малко интересна история за женитбата на Миси и повече никой не спомена за бягството на Алисия.



Малко преди пет Джон Смит пристигна в Мисалонги. Имаше доволен вид. Той стисна нежно ръката на своята тъща, но не я целуна, което й се стори в рамките на добрия тон. Октавия обаче беше разочарована, че си остана само с ръкостискане, ала трябваше да признае, че отблизо той изглежда още по-хубав. За това впечатление допринасяше и костюмът му, както и новата прическа и грижливо оформената му брада. Да, Миси нямаше защо да се срамува от избора си на спътник в живота, а и според Октавия разликата от петнадесет години в негова полза беше идеална.

— Надявам се, че с Миси ще останете за вечеря? — запита Друсила.

— С удоволствие — отвърна той.

— Но обратният път? Не е ли рисковано да се прибирате по тъмно?

— Ни най-малко. Конете биха могли да го изминат и със завързани очи.

Той се облегна назад в креслото и погледна своята млада жена, която му отвърна с поглед, изпълнен с любов и привързаност. Колко глупави са мъжете! Винаги тичат подир красивите жени, а не знаят, че умните са тези, които ще ги направят щастливи в семейния живот. Макар да не беше красива, в своята нова рокля, Миси изглеждаше невероятно привлекателна, като онези жени, с които мъжете винаги искат да се сближат, за да научат какво се крие в тях. Изглеждаше толкова жизнена, че просто не можеше да се повярва, че дните й са преброени. При тази мисъл сърцето му се сви. По-добре бе да не мисли за това. И да не си представя нейната обреченост като космическо отмъщение за него.

А може би пък това няма да се случи, ако съумее да я направи щастлива. По време на дългите си пътувания неведнъж се бе натъквал и на чудеса. Пък и самият факт, че се бе отървал от първата си жена, също можеше да се нарече едно малко чудо.

— Искам да ви съобщя нещо, дами — произнесе той и трите жени го погледнаха с интерес.

— Днес имаше събрание на акционерите на «Байрон ботъл къмпани» и управлението на компанията премина в ръцете на друг човек. Този човек съм аз.

— ТИ! — възкликна изненадано Миси.

— Да.

— Значи ти си онзи тайнствен купувач?

— Да.

— Но защо? Защо го направи?

Той се усмихна загадъчно и за пръв път, откакто се познаваха, Миси съзря в него един друг Джон Смит, изпълнен със сила и сякаш неспособен на милост към останалите. Пред нея не стоеше човек пречупен от трудностите на живота, който търси само спокойни старини. Външността му, в която се виждаше дори известна мекушавост, всъщност се оказа напълно измамна. Това бе човек на действието.

— Имах някои сметки за уреждане с Хърлингфордови. Тези хора си въобразяват, че щом произхождат от Англия, това веднага ги поставя в по-високо положение от останалите хора и им дава право да се разпореждат със съдбите им. Признавам, че целият ми план целеше да ги постави на място и не обръщах внимание на разходите, които това ми струваше. За щастие, разполагам с достатъчно пари да закупя дори дузина подобни компании, ако това се наложи.

— Но вие не сте от Байрон — гледаше го смаяно Октавия.

— Вярно. Но затова пък първата ми жена беше от рода Хърлингфорд.

— Наистина ли? Как й е името? — запита Друсила.

— Уна.

За щастие Джон Смит бе твърде увлечен в това, което казваше, а двете жени — заинтригувани от думите му, и никой не обръщаше внимание на Миси.

Тя остана замръзнала, потънала в мълчание, неспособна да помръдна.

Уна. УНА!

Как може майка й и леля й да не обръщат внимание на това име, след като са я посрещали в същата тази къща? Нима не си спомнят бисквитите, документите?

— Уна? — Друсила се намръщи, мъчейки се да си спомни. — Чакайте малко… Да, трябва да е от семейството на Маркус Хърлингфорд от Сидни, което значи че Ливила Хърлингфорд е нейна първа братовчедка и най-близката й роднина тук, в Байрон. Хм. Никога не съм я виждала, доколкото знам — починала е доста отдавна. При удавяне, не беше ли така?

— Да — кимна Джон Смит.

Това ли бе? Затова ли долавяше в нея онова сияние? Затова ли винаги, когато Миси имаше нужда от нея, тя беше в библиотеката? Затова ли толкова странни неща се случваха в същата тази библиотека? Романите, в които момичето винаги умира накрая от болно сърце. Документите на бюрото. И Уна — винаги готова да даде съвет. И непринуденото й и весело държане, полкова привлекателно в очите на подтисната личност като Миси до неотдавна. И алената рокля и шапката — точно както бе мечтала Миси, и то с подходящи размери. И странната многозначителност, която придаваше на думите си, които потъваха в душата на Миси като капка вода върху пясък. Уна. О, Уна! Скъпа, лъчезарна Уна.

— Когато се ожени, тя не взе името Смит — сети се Друсила. — Беше нещо по-необичайно, нещо като Кардмум или Тиърбинт или Гуузфлеш. Някакъв богаташ, доколкото си спомням, и затова сър Уилям се бе съгласил на сватбата. Да, ако вие сте този човек, сега разбирам, с какво са ви обидили.

— Аз бях този човек и те наистина ме оскърбиха.

— А ние, — отвърна Друсила като постави ръката си върху неговата, — сме щастливи да ви посрещнем в нашия клон на фамилията.

Твърдостта в погледа на Джон Смит бе изчезнала; той гледаше с нежен поглед майката на Миси.

— Благодаря ви. Промених името си, защото исках да забравя тази история.

— И тя ще остане погребана в Мисалонги — увери го Друсила.

— Бедната — да умре по такъв страшен начин — поклати глава Октавия. — Сигурно за вас ударът е бил страшен, Джон. И все пак — радвам се, че нещата с компанията се уредиха така. Но не ви ли се струва странно, че в края на краищата пак си взехте жена от рода Хърлингфорд?

— Днес това много ми помогна.

— Има Хърлигфордовци и Хърлигфордовци, както е и със всички други големи семейства — рече Друсила. — Уна може би не е била подходяща жена за вас, докато с Миси — сигурна съм — ще бъдете щастливи.

Той се усмихна, пресегна се през масата и хвана хладната ръка на Миси.

— Да, и аз мисля така — при тези думи Джон вдигна ръката й и докосна нежно устни до бледите пръсти. — Както и да е, сега аз управлявам компанията и принадлежащите й структури и бих искал да започна с някои много съществени промени. Възнамерявам да застана начело на съвета на директорите, а Миси ще стане мой първи заместник. Ще има още осем директори. Имам нужда от жадни за работа и пълни с нови идеи хора, които да мислят за града, както и за самата фабрика. След като на днешната среща обявих моите намерения, още няколко души продадоха своите дялове — сър Уилям, Едмънд Маршал, братята Максуел и Хърбърт Хърлингфорд. С това свое решение още веднъж потвърдиха онова, което отдавна подозирах — че са глупаци. Компанията «Байрон ботъл» ще става все по-голяма и все по-могъща! Освен това, ще опитаме късмета си и на други поприща.