— Чудесна идея, жено! Ще ме изчакаш там до следобед и след това можеш да ме представиш на твоите роднини. Сигурно ще имам какво да им разкажа.

Всичко ще бъде наред, мислеше си Миси, докато се поклащаше, облечена в красивата си алена рокля и шапка, до необичайно елегантния мъж до нея, който вече й беше съпруг. Вече не ме е страх, че ще ме обвинят в измама и лъжа. Той ме харесва, наистина ме харесва и без още да го осъзнава, вече започва да се привързва към мен. Когато измине тази прословута година, ще намеря сили да му кажа истината. Освен това, ако имам късмет, може би вече ще съм майка на собственото му дете. Сигурно много го е боляло, когато е избрал, че първата му жена не иска да има деца и сега, когато наближава петдесетте, децата ще са ужасно важни за него. Той ще е чудесен баща, защото умее да се смее.



Преди да поемат за Байрон, Джон я бе завел на едно място недалеч от колибата, където възнамеряваше да вдигне техния бъдещ дом. Водопадът с гореща вода, подухван от вятъра, се спускаше надалеч от издълбания в скалата басейн, чиято вода бе в цвета на тюркоаз. Джон й показа откъде извира водата: горе в скалата имаше малка пещера, на дъното на която си бе пробил отвор подземният поток.

— Наистина ли ще живеем тук, скъпи — сред цялата тази красота?

— Където ще живея аз — отвърна той намръщено. — Съмнявам се, дали ще бъдеш още жива, когато всичко е готово. Къща не се вдига за един ден, Миси, още повече, че ще я строя сам. Не искам из долината ми да се мотаят пияни работници, да мърсят басейна и после да разправят на всеки срещнат какво става тук.

— Мисля, че се уговорихме да не споменаваме за моето състояние, нали? Пък и няма да те оставя сам, ще ти помагам с каквото мога — каза жизнерадостно Миси. — Тежката работа не ми е непозната, а и колибата е толкова малка, че няма да ми отнема много време. Доколкото разбрах от лекарите, няма никакво значение, дали лежа или работя тежка работа — някой ден това ще се случи неминуемо.

При тези думи той я сграбчи в обятията си, сякаш наистина му беше станала много скъпа. Така, че се отправиха за Байрон малко по-късно от първоначално предвиденото, но никой от тях не бе смутен от този факт.



Когато Миси влезе в къщата, Октавия и Друсила бяха в кухнята. Двете вдигнаха изумени погледи към нея, смаяни пред великолепните й одежди.

Не че се бе превърнала само за една нощ в красавица, но във всеки случай промяната бе коренна, както във вида й, който бе станал далеч по-привлекателен, така и в цялостното й държане. Приличаше по-скоро на някоя пристигнала от Лондон дама, отколкото на местна бедничка.

— О, Миси, изглеждаш чудесно! — възкликна Октавия и приседна от изненада.

Миси я целуна, после целуна и майка си.

— Благодаря ти, лельо, защото не само така изглеждам, но и се чувствам чудесно. — Усмивката й бе победоносна. — Дойдох да ви съобщя, че се омъжих — извести тя, махайки с лявата си ръка под носовете им.

— За кого? — попита Друсила, усмихната.

— За Джон Смит. Венчахме се вчера в Катуумба.

Нито Друсила, нито Октавия споменаха за странната слава, която имаше в града Джон Смит; така или иначе, той бе човекът, спасил Миси от нещастната участ на стара мома и това веднага го издигна в очите им до незнайни висини.

— Мисис Джон Смит — произнесе майка й, сякаш опитваше вкуса на името. — О, Миси, звучи направо изискано! Къде е той? Кога ще дойде да го видим?

— Има малко работа в Байрон, но каза, че днес следобед би искал да се запознае с вас, преди да ме отведе у дома. Какво ще кажеш, мамо, ако до тогава двете с теб се разходим до Байрон? Трябва да купя малко храна от бакалията, а освен това ще намина при чичо Хърбърт да си избера плат за нова рокля. Никога вече няма да нося кафяво! Дори, когато работя. Ще си слагам мъжка риза и панталони, защото са далеч по-удобни, пък и кой ли ще ме види?

— Не е ли чудесно, че купи тази шевна машина Друсила? — по-скоро възкликна, а не попита клекналата пред огнището Октавия, твърде щастлива от обрата на нещата, за да я е грижа за възмутителното намерение на Миси да носи панталони.

Но Друсила, изглежда, бе потънала в мисли за нещо, далеч по-важно от шевната машина и мъжките панталони.

— Ще можеш ли да си го позволиш? — попита с разтревожен глас тя. — Сигурно знаеш колко са скъпи платовете при Хърбърт, особено ако не са в кафяво.

— Май наистина ще мога да си го позволя. Снощи Джон ми каза, че възнамерява да внесе на мое име в банката хиляда лири. Защото той смята, че е унизително за една жена всеки ден да иска пари от своя съпруг или да му дава отчет как ги харчи. Всичко, което иска от мен, е да не надхвърлям тази граница — хиляда лири на година. Представяте ли са? А отделно ще са парите за домакинството. О, мамо, просто ще си загубя ума!

— Хиляда лири! — Октавия и Друсила я погледнаха втрещени.

— Значи той е богат! — възкликна Друсила и си помисли удивена, че Миси не само бе изпреварила Алисия в надпреварата за олтара, но изглежда бе сключила и по-изгодна сделка.

— Във всеки случай е доста заможен — отвърна скромно Миси. — Знам, че щедростта му съм мен говори не само за богатство, но и за добро сърце. Но аз никога няма да си позволя да харча тези пари за глупости. И все пак имам нужда от няколко скромни рокли — не в кафяво! — и дрехи за зимата. О, мамо. Да знаеш само колко е хубаво в долината! Нямам никакво желание да живея в обществото, просто искам да съм сама с Джон.

По лицето на Друсила за миг премила сянка.

— Миси, но ние не можем да ти направим кой знае какъв сватбен подарък. Освен, ако Октавия се съгласи да се разделим с телицата.

— Разбира се, че ще се съглася! — извика Октавия.

— Ето на това му казвам най-хубавия сватбен подарък — развълнува се Миси. — Сигурна съм, че и Джон ще се зарадва.

— Но трябва преди това да я заведем на бика на Парсифал — рече Октавия. — И тогава с малко късмет догодина ще си имате теленце.

Друсила погледна часовника на стената.

— Миси, ако наистина възнамеряваш да отидеш до Хърбърт и след това до Максуел, мисля че е време да тръгваме. А след това ще отскочим на чай при Юлия ще й съобщим новината. Божичко, колко изненадана ще бъде само!

— И аз идвам с вас — заяви Октавия. — Днес няма да се отървете от мен. Дори ако трябва да лазя на четири крака, ще ви следвам навсякъде.

И така, хванати под ръка, трите се запътиха към магазините на града.

Октавия беше първата, която забеляза крачещата по отсрещния тротоар мисис Сесил Хърлингфорд. Мисис Сесил беше съпруга на преподобния доктор Сесил Хърлингфорд, пасторът на англиканската църква в града. Всички се страхуваха от нейния остър език.

— Умираш от любопитство, нали, стара вещице? — Процеди през зъби Октавия, като същевременно се усмихна на мисис Сесил и й се поклони така импозантно че старата жена прекоси тротоара и се приближи към тях.

Изведнъж Друсила осъзна какво става и избухна в смях, сочейки с пръст мисис Сесил.

— Ох, Октавия, тя не позна Миси! Сигурно си мисли, че сме повели с нас някоя от жените от Керълайн.

Трите дами на Мисалонги започнаха да се смеят и мисис Сесил Хърлингфорд разгневена от това открито подигравателно поведение към нея, продължи по пътя си.

— Как се нацупи само! — извика възторжено Октавия.

— Така й се пада — отвърна Миси и трите влязоха в магазина на Хърбърт Хърлингфорд.

Не по-малка бе и изненадата на чичо Хърбърт, когато видя с какво безгрижие Миси си подбира мъжки дрехи и нарежда да й отрежат парчета от оранжева коприна, цикламена вълна и светлосиня тафта. Не по-малка бе изненадата му накрая, когато Миси заплати за всичко това в злато. Мислите му непрестанно хвърчаха към извънредното събрание на акционерите от бутилената фабрика. След дълги спорове Хърлингфордови бяха стигнали до извода, че най-добре за тях ще е да излъчат като свой представител Максуел, който притежаваше умението да преследва докрай възложената задача.

— Джеймс, погрижете се всичко да бъде доставено в Мисалонги още днес следобед, — произнесе величествено Миси и пусна един златен суверен на бюрото. — Ето, това е за вас. Освен това, ще ви помоля да прескочите до бакалията на чичо Максуел и да вземете от там поръчките ми. Хайде, мамо, хайде, лельо Октавия. Да вървим на обяд при леля Юлия.

Трите дами на Мисалонги излязоха от магазина още по-наперени, отколкото бяха влезли.

— О, колко е забавно само! — изкиска се Октавия, която вече дори бе престанала да накуцва. — Никога преди не съм се забавлявала така!

Миси също се забавляваше, но не така шумно. Тя още не можеше да преживее изненадата от факта, че наистина притежава влог от хиляда лири, както и от огромното раболепие, с което я бе посрещнал управителят на банката — Куинтъс Хърлингфорд. Джон Смит му бе дал изрична заръка да изплаща поисканата от Миси сума в злато, защото влогът й бе в злато. Хиляда лири!

Е, вече бе похарчила малка част от тях за дрехи и платове. От нищо друго нямаше нужда за сега. Спокойно би могла да запази поне стотина лири, докато изтече годината, а после — кой знае? Пък и като се замисли, кога преди е разполага с повече от няколко дребни шилинга? С останалите пари може да купи на мама и леля Октавия пони с мъничка двуколка. Понитата не ядат толкова сено, колкото големите коне, по-лесно се отглеждат и така майка й и леля й ще могат да пътуват навсякъде, без да се молят на други да ги карат. Чудесно ще бъде, когато се появят на сватбата на Алисия с пони, запретнато в двуколка!

Стоте лири, които Юлия бе получила от продажбата на нейния дял, вече бяха похарчени. Всички мебели в стаята за гости бяха струпани и покрити с чаршафи, докато двама работници сваляха мазилката от стените.

След като приключи с извиненията за неугледния вид на стаята, Юлия отправи цялото си възхищение към облеклото на Миси.