— Така си мислела.

— Получи положението, което заслужаваш, Миси.

— Щом мислиш така, мамо, не смяташ ли, че най-сетне е дошло време всички онеправдани жени от рода Хърлингфорд да се съюзят и направят нещо срещу несправедливото положение, в което са поставени?

— Повярвай ми, Миси, мисля за това, от момента, в който ни разказа за лъжите на Били. Говорих по този въпрос с Юлия и Корнелия. Няма закон, който да принуждава един мъж или една жена да разделят своята собственост по равно между дъщерите и синовете си. Ето защо в рода Хърлингфорд открай време жените винаги са получавали най-малко, нерядко са били оставяни дори без покрив над главата си! Същото, мисля си, важи и за нас, когато всички наши посестрими стоят зад солидните гърбове на мъжете от рода Хърлингфорд. Тъжно е, но това е горчивата истина.

— Говориш за жените на Хърлингфордовия род, които ще загубят дори, ако ти спечелиш. А аз говоря за нашите многострадални приятелки и знам, че ако само поискаш, можеш да ги пораздвижиш. Смятам, че имаш и правно основание да поискаш компенсация за неплатените дивиденти и че на всяка цена трябва да предприемеш действия, с които да принудиш чичо Хърбърт да разкрие повече подробности за извършените от него инвестиции. — Миси премигна и погледна с любов майка си. — Нали сама го каза, мамо — получаваш положението, което заслужаваш.

След тези думи тя напусна Мисалонги и се отправи към Байрон. Какъв прекрасен, прекрасен ден! За първи път в живота си се чувстваше толкова добре, струваше й се — как го бе чела в книгите — че ще литне. Непрестанно си повтаряше, че я чака дълъг, дълъг живот. Но изведнъж си спомни, че цялото й щастие се дължи не на друг, а на Джон Смит, който очакваше да прекара с нея не повече от една година съвместен живот. Беше излъгала, измамила и дори откраднала, за да може сега да се чувства щастлива и дори не изпитваше капчица съжаление за онова, което бе извършила. За някои други жени, като Алисия например, не беше никак трудно да щракнат с пръсти и да завъртят ума на който си пожелаят мъж, ала нямаше никакъв мисъл да се заблуждава, че мъж като Джон Смит би се загледал в Мием, колкото и да си щрака тя самата с пръсти. Но въпреки това тя знаеше, че може да го направи щастлив. Най-щастливият, ако не на света, то поне в градче като Байрон. Дано да успее! Защото когато изтече тази една година, трябва да държи на нея толкова, че да й прости кражбата, лъжата и измамата.

Времето напредваше, не биваше в никакъв случай да изпуска влака в единадесет — нали бе обещала на Джон Смит и той щеше да я чака на гарата. Ще остави за по-късно посещението в бакалницата, но никак не й се искаше да отлага срещата с Уна. Ето защо забърза право към библиотеката.

Една великолепна моторна каляска се носеше с тихо бръмчене по средата на «Байрон стрийт», докато Миси бързаше в обратна посока, незабележима в своята захабена кафява рокля. Това едва ли можеше да се каже за моторната каляска, макар тя също да бе боядисана в кафяво — от двете страни на улицата се бяха подредили занемели от възхищение зяпачи, както местни, така и посетители. Миси също се загледа нататък и не след дълго стигна до заключението, че от тримата в колата най-забележителен и заинтригуващ е самият шофьор. За този хубавец в града се говореше, че повече си падал по забавленията, отколкото по работата и че се държал зле с жените. Що се отнася до седящите отзад, те наведоха Миси на горчиви мисли. Това бяха Алисия и чичо Били.

Очите на Алисия в този миг срещнаха нейните. Изведнъж колата закова до тротоара и преди още шофьорът да понечи да отвори вратата, двамата пътници си я отвориха сами и изскочиха навън.

— Какво значи това, Миси Райт? Чух, че си взела дела на леля Корнелия и си го продала под носа ни? — нахвърли се върху нея Алисия, а на бузите й горяха две розови петна.

— И защо да не го сторя? — попита хладно Миси.

— Защото не е твоя работа да се месиш! — изрева с гневен глас чичо Уилям.

— Точно толкова е моя, колкото и твоя, чичо Били. Знам много добре какво трябва да направя с дела на леля Корнелия, докато ти се мъчеше да я убедиш да се откаже от него. Леля Корнелия има спешна нужда от операция на краката, която не може да си позволи, защото както научих, ти, Алисия, си отказала както да й дадеш пари, така и да я освободиш. Ето защо продадох нейния дял за сто лири и сега тя може да се подложи на операция. И ако решите да я освободите от работа, поне разполага с необходимата сума в банката, за да преживее докато си намери нова — сигурна съм, че в Катуумба има достатъчно магазини, в които биха били щастливи да я наемат. Може би ще ви е интересно да научите, че също така продадох дяловете на леля Юлия, леля Октавия и на мама.

— КАКВО! — задави се от гняв сър Уилям.

— Всичките? Продала си ги всичките? — олюля се Алисия и само за миг червените петна изчезнаха от бузите й.

— Разбира се, че ги продадох. — Миси хвърли изпепеляващ поглед на братовчедка си. — Слушай, Алисия, нима твърдиш, че четиридесет малки дяла са в състояние да нарушат баланса на великата голяма «Биг ботъл къмпани»?

За един кратък, изпълнен с объркване миг на Алисия й се стори, че Миси има рога и опашка.

— Какво става с теб? — проплака тя. — Да не си си загубила ума. Изцапа ми роклята, обиди ме пред цялото ми семейство, а сега продаваш всичко, което същото това семейство притежава, за да го разориш докрай! Трябва да бъдеш затворена в тъмница!

— С действията си по-скоро целях да стане така, че теб да те затворят. А сега, извинете ме, но трябва да бягам. Иначе ще закъснея за собствената си сватба. — При тези думи Миси забърза с вирната глава надолу по улицата.

— Мисля, че всеки миг ще припадна — обяви на висок глас Алисия и се подпря на прозореца на колата.

Сър Уилям се възползва от тази възможност и обгърна нежно през раменете; едва тогава се сети да повика на помощ шофьора, но докато придържаха Алисия, именно неговите ръце опипваха добре оформените й под роклята гърди. По това време тълпата вече бе нараснала значително, мяркаха се и синовете и внуците на чичо Уилям; ето защо той бутна безцеремонно Алисия на задната седалка и нареди на шофьора да тръгне незабавно.

Но когато бъдещият й свекър се опита да разкопчае деколтето й и ръцете му постепенно се спуснаха надолу, Алисия бързо дойде на себе си.

— Спри веднага, стари развратнико! — изсъска тя забравила че трябва да бъде тактична с него, после приседна и притисна длани към лицето си. — О, Божичко, чувствам се ужасно!

— Искаш ли да се прибираме, сега, когато няма вече нужда да ходим до Мисалонги? — запита я с почервеняло лице сър Уилям.

— Да, бих желала. — Тя се облегна назад и подложи лице на хладния вятър, който духаше отвън. Едва сега се почувства малко по-добре.

Точно пред нея, зад дебелото стъкло, което делеше купето от шофьорската седалка, се виждаше красивата глава на шофьора; ушите му бяха малки и плътно прилепнали към главата. Беше красив, мургав като Миси и почти толкова чужд колкото нея. Спомни си уверените движения, с които я насочваше към колата, а само при мисълта за това, как ръцете му докосваха гърдите й, почувства че зърната й се втвърдяват. Тя се размърда неспокойно на седалката. Как му беше името? Франк? Да. Франк. Франк Пелагрино. Май преди да стане шофьор работеше във фабриката на чичо Били.

Тя хвърли един кос поглед на сър Уилям, който я оглеждаше с разтревожен поглед.

— Наистина ли биха могли да имат някакво значение тези четиридесет дяла?

— Повече от всичко на света, особено сега, когато научихме, че Ричард Хърлингфорд е продал неговия дял преди месец. — Сър Уилям въздъхна. — Това обяснява защо тайнственият купувач смята, че има право да свика извънредно събрание утре.

— Тази малка глупачка! — ядосваше се Алисия. — Как може Миси да е такава глупачка!

— Мисля, че глупаците сме ние, Алисия. Съжалявам, че досега не съм обръщал необходимото внимание на Миси Райт, но сега вече разбирам, че е трябвало. Забеляза ли само как изглеждаше тази сутрин? Сякаш е изпила млякото на всички котки в околията. Стори ли ми се, или наистина каза, че щяла да се жени?

— О, наистина го каза, — засмя се Алисия, — но предлагам, това е било игра на болното й въображение. — Изведнъж й хрумна нещо друго. — Глупавата стара леля Корни! — прошепна ядно тя. — О, ако знаеш само как ми се искаше тази сутрин да я уволня, когато пристигна и започна да дрънка за своя дял и за операцията, която й предстояла!

— Е, добре, защо не я уволни?

— Защото не мога, ето защо! Ако нещата във фабриката продължават все така зле, току-виж единственият източник на доход за мен се окаже моят шапкарски магазин. Едва ли ще намеря някой друг, който да се справя толкова добре, дори ако плащам десет пъти по-голяма заплата от тази на леля Корни. Тя е… незаменима.

— Моли се по-добре никога да не го разбере, иначе тя самата ще ти поиска да й повишиш заплатата десеторно. — Той се замисли и добави не без известно задоволство: — И тогава, мила моя, ще се наложи сама да продаваш шапките си. Обзалагам се, че ще те бива повече от Корни.

— Не мога да го направя! — погледна го ядосано Алисия. — Това ще подрони положението ми в обществото. Едно е да си двигателят на такъв вид бизнес а съвсем друго — сам да застанеш зад щанда. О, чичо Били, не знам защо, но изведнъж ми се стори, че стъпвам по тънък лед, който всеки момент ще се пропука и аз ще пропадна.

— Да, вярно че сме в задънена улица. Но не се предавай, още не сме паднали по гръб. Нищо чудно, ако успеем да се споразумеем утре с този мистериозен купувач, щом разбере, че си има работа с по-добри от него. Ти също би могла да помогнеш за това.

Алисия не отговори, само го погледна със съмнение, после отмести поглед към седящия пред тях шофьор — гледка, далеч по-приятна от зачервеното, развълнувано лице на сър Уилям.