Колийн Маккълоу - Дамите на Мисалонги

— Можеш ли да ми кажеш, Октавия, защо никога не ни върви? — попита мисис Друсила Райт сестра си и добави с въздишка: — Нуждаем се от нов покрив.

Мис Октавия Хърлингфорд отпусна ръце в скута си, горестно поклати глава и въздъхна в отговор:

— О, Боже! Сигурна ли си?

— Така казва Денис.

Понеже Денис въртеше местната железария, съчетавайки това с процъфтяващия бизнес на водопроводчик, думата му по тези въпроси беше закон.

— И колко ще ни струва един нов покрив? Трябва ли да бъде изцяло нов? Не може ли да се подменят само най-изгнилите части?

— Денис казва, че не бил останал нито един лист ламарина, който да си заслужава да се запазва, така че ни трябват около петдесет фунта, опасявам се.

Възцари се унила тишина, през която всяка от сестрите си блъскаше главата в напразни опити да намери източник на необходимите средства. Те седяха една до друга на натъпкания с конски косъм диван, чийто най-добри дни бяха отминали толкова отдавна, че никой не си спомняше за тях. Мисис Друсила Райт с микроскопически прецизно умение подшиваше измъкналите се нишки на една ленена покривка, а мис Октавия Хърлингфорд беше заета с кука за плетене и плетивото й бе също така изящно както подгъва на сестра й.

— Бихме могли да използваме петдесетте фунта, които татко е внесъл на мое име в банката, когато съм се родила — предложи третата присъстваща, очевидно желаейки по някакъв начин да компенсира факта, че не бе успяла да спести нито пени от парите, които припечелваше срещу продажбата на яйца и масло. Седнала на ниско столче, тя също работеше, плетейки дантела със совалка и кълбо прежда в екрю, и пръстите й сновяха с абсолютното владеене на една работа, толкова добре позната, че можеше да я изпълнява, без да гледа и мисли за нея.

— Не, благодаря — каза Друсила.

С това бе сложен краят на единствения разговор, проведен през двучасовия трудов период в този петъчен следобед, защото малко подир малко часовникът в хола удари четири. И още преди да бяха стихнали трелите на последния удар, трите дами оставиха ръкоделията си с автоматизма на отдавна създадения навик: Друсила — своя шев, Октавия — своето плетиво, Миси — своята бродерия. Всяка дама постави съответното си творение в отделна торбичка от каша, която се пристягаше с връв, и я занесе в олющения махагонов скрин под прозореца.

Този ритуал никога, никога не се променяше. В четири следобед двучасовото ръкоделие, с което се занимаваха във втората най-добра гостна, приключваше и започваше нов двучасов период, но от по-различно естество. Друсила се отправи към органа, който беше единственото й съкровище и удоволствие, а Октавия и Миси отидоха в кухнята, за да приготвят вечерята и довършат работата извън дома.

Както стояха скупчени на вратата като три кокошки, неуверени коя първа да започне да кълве, беше лесно да се види, че Друсила и Октавия са сестри. И двете бяха необикновено високи с издължени, костеливи, анемично бели лица, но докато Друсила бе едра, набита и мускулеста, то Октавия беше изкривена и смалена от дългогодишна костна болест. Миси също бе висока, но не чак толкова, тъй като бе само пет фута и десет инча, което беше скромно в сравнение с лелините й пет и петдесет и майчините и шест фута. Тя беше смугла, докато те бяха със светла кожа, беше плоскогърда, докато те бяха с пищни бюстове и беше с по-дребен кокал, докато те бяха масивни.

Кухнята представляваше голяма гола стая, в която се влизаше през задната част на мрачен централен хол с дървени стени, боядисани в кафяво, които допринасяха за общата унила атмосфера.

— Обели картофите преди да излезеш за граха, Миси — каза Октавия, завързвайки голяма кафява престилка, която защитаваше кафявата й рокля от опасностите на готвенето.

Докато Миси белеше трите картофа, считани за достатъчни, Октавия разтърси въгленчетата в желязното сандъче, поставено в заемащата почти цялата стена кухненска камина; после добави малко дърво, отвори регулатора, за да подхване огъня и постави на него голям железен чайник. Като се справи с тази задача, тя се обърна към кухненския килер, за да вземе провизиите за овесената каша за сутринта.

— О, Боже! — възкликна тя, излизайки миг по-късно с кафяв хартиен плик, от чието дъно полетяха към пода като някакви раздути снежинки овесени ядки. — Вижте това! Мишки!

— Не се безпокой, ще извадя капаните тази нощ — обади се Миси, без да проявява особен интерес, след което постави картофите в малък съд с вода и добави щипка сол.

— Капаните тази нощ няма да ни сложат закуската на масата утре, затова попитай майка си дали да не изтичаш до чичо Максуел за овесени ядки.

— Не може ли да минем веднъж без тях? — Миси ненавиждаше овесената каша.

— През зимата? — изгледа я Октавия, сякаш се беше побъркала. — Една голяма купа овесена каша, момичето ми, е нещо евтино, което ти е достатъчно за цял ден. Сега побързай, за Бога!

През вратата откъм хола се разнасяше оглушителната музика на органа. Друсила беше ужасяващо слаба музикантка, на която винаги бяха казвали, че е много добра, но тъй като свиренето с подобно постоянно неумение изисква безмилостна практика, тя репетираше всеки делничен ден от седмицата между четири и шест следобед. В това имаше известна логика, понеже тя всяка неделя демонстрираше липсата си на талант пред голямото Хърлингфордско паство в Байроновата английска църква. За щастие никой в Хърлингфорд не беше надарен с музикален слух, така че всички хърлингфордци считаха, че службата минава много добре.

Миси плахо пристъпи в гостната — не онази, в която се занимаваха с ръкоделие, а другата, запазена за важни случаи, където беше органа; там именно Друсила атакуваше Бах с всичкия звън и трясък на рицар в турнир, седнала с изправен гръб, затворени очи, наведена настрани глава и потрепващи устни.

— Майко! — обади се Миси с най-слабия възможен шепот — тънка звукова нишка срещу дебелите корабни въжета на музиката.

Оказа се, че това е достатъчно. Друсила отвори очи и обърна глава, повече изпълнена с резигнация, отколкото с раздразнение.

— Е?

— Извинявам се, че те прекъсвам, но трябва да вземем овесени ядки, преди да е затворил чичо Максуел. Мишките са прегризали плика.

Друсила въздъхна:

— Е добре, донеси ми портмонето тогава.

Когато то беше донесено и монетата от шест пенса — извадена от омекналите му вътрешности, тя нареди:

— Насипни ядки, имай предвид! При фирмената стока плащаш само за красивата кутия.

— Не, майко! Марковите ядки са много по-вкусни, а и не се налага да се варят цяла нощ. — Миси усети кълн надежда в гърдите си: — Всъщност, ако ти и леля Октавия сте съгласни, аз с удоволствие няма да ям, за да покрия разликата в цената.

Друсила винаги беше твърдяла пред себе си и сестра си, че чака с нетърпение деня, когато плахата и дъщеря ще покаже някакви признаци на противопоставяне, но сега и този скромен порив към независимост се натъкна единствено на стената на авторитаризъм, която тя не знаеше, че беше издигнала:

— Няма да ядеш ли? Решително не! Овесената каша е единствената ни зимна храна и е много по-евтина от огъня. — После тонът на гласа й стана по-приятелски, по-близък до този, с който разговарят равните жени: — Каква е температурата?

Миси погледна термометъра в хола.

— Осемнайсет! — извика тя.

— Тогава ще вечеряме в кухнята и ще прекараме вечерта там — извика я отговор Друсила и отново се нахвърли върху Бах.

Увита в кафявото си палто от шевиот, с мъхест кафяв шал, плетена кафява шапчица и монетата от шест пенса, взета от портмонето на майка й и напъхана в единия от пръстите на кафявата й ръкавица, Миси излезе от къщата и забърза по тухлената пътечка на двора към портата. В малката пазарска чанта носеше книга от библиотеката — възможностите да намери повод да прескочи дотам бяха малко и крайно редки и ако побързаше, никой нямаше да разбере, че е свършила още нещо покрай минаването през чичо Максуел за овесени ядки. Днес в библиотеката трябваше да е дежурна леля й Ливила, така че вместо роман, щеше да се примири с някоя по-полезна книга, но за Миси всяка книга бе по-добра от липсата на книга. А следващия понеделник в библиотеката щеше да бъде Уна и тогава осигуряването на роман беше в кърпа вързано.

Във въздуха се носеше онази мека, фина шотландска влага, която не можеше да реши дъжд ли е или мъгла и се кондензираше на едри кръгли капки по стобора, очертаващ границите на имота, известен като «Мисалонги». В мига, когато Миси стъпи на «Гордън Роуд», тя се затича, но преди ъгъла намали до бърз ход, защото отново усети отвратителното болезнено стягане в лявата страна на гърдите си. Забавянето определено й помогна, така че тя продължи по-спокойно, отдавайки се на онова рядко чувство на щастие, което винаги я съпътстваше, когато изживяваше най-рядкото измежду всички удоволствия — шанса да избяга от задушаващата атмосфера на «Мисалонги». Когато болката отмина, тя отново се затича, без да пропуска да огледа познатата картина, която Байрон й предлагаше в късния дъжделив следобед на поредния къс зимен ден.

Всичко в Байрон беше наименувано на нещо, свързано с поета, включително къщата на майка й, Мисалонги — като мястото, където лорд Байрон се беше поминал преждевременно. Тази странна градска топонимия бе дело на прадядото на Миси — първи сър Уилям Хърлингфорд, който бе основал своя град, веднага след като бе прочел «Чайлд Харолд», оставайки толкова доволен от това, че се е натъкнал на едно велико литературно произведение, което бе разбрал, че никога не пропускал шанса да набие в главите на всеки, когото познавал, несмилаеми порции от Байроновото творчество. По този начин Мисалонги бе на «Гордън Роуд», «Гордън Роуд» излизаше на «Ноел Стрийт», «Ноел Стрийт» преминаваше в «Байрон Стрийт», която от своя страна представляваше главната търговска улица, а в по-добрата част на града «Джордж Стрийт» криволичеше в продължение на няколко мили, преди да се хвърли от височините на величествената Джеймисън Вали. Имаше дори една малка глуха уличка на име «Каролайн Лемб Плейс», разположена, разбира се, от по-лошата страна на ж.п. линията (както и къщата с име Мисалонги), където в три къщи живееха дузина много оправни жени; тук идваха доста от работниците от огромната фабрика за бутилиране, загрозяваща южните покрайнини на града.