Лора Лей - Да целунеш звяра

— Освен това, трябва да ви напомня, че вие сте просто едни неканени и нежелани гости. Ако не беше Каси, щяхте да лежите в болница, а не върху този проклет диван и да ме гледате сякаш съм буболечка под микроскоп.

Веждите му се повдигнаха. Всъщност Сет я гледаше като съблазнително малко парче, каквото беше в действителност. Дребното й стегнато тяло го подлудяваше. Изкусителните гърди, притиснати под меката памучна тъмнозелена тениска и този пистолет, стегнат към бедрото й над плътно прилепналия маскировъчен панталон, който носеше, не би трябвало да бъдат секси. Явно беше по-перверзен, отколкото смяташе, защото пенисът му се втвърди, когато тя го погледна предизвикателно.

— Мисля, че изразът „гледам те като крехко късче месо“ би бил по-подходящ — той потисна усмивката си и се опита да прикрие интереса си към отговора й на арогантния му поглед.

Даун трепна тревожно, челюстта й се стегна, леко загорялото й лице пребледня, а очите й потъмняха. И тогава изръмжа.

Пенисът на Сет потръпна, напомняйки му грубо за възбуденото си състояние, когато перлените кучешки зъби проблеснаха.

— Не прави грешката да мислиш, че можеш да си играеш с мен, господин Лоурънс — изръмжа младата жена, но той видя как зърната й се втвърдиха при бързото поемане на въздух. — Мога да те разкъсам, преди да осъзнаеш какво те е връхлетяло.

Сет се усмихна. Едно бавно, самонадеяно извиване на устните, а погледът му отново се плъзна по нея.

— Да си играя с теб? — промърмори той тихо. — Всъщност бях съвсем сериозен, мила, не се съмнявай нито за миг.

Беше ли пожелавал някога една жена толкова бързо и толкова горещо, както тази? Това не беше възможно. Щеше да си спомня подобен силен и унищожителен глад. Докато продължаваше да я наблюдава, лицето й пламна, пребледня, след това пак пламна. Дишането й стана по-тежко и бързо. Но ръката й се спусна върху пистолета и пръстите й погалиха дръжката, сякаш търсеше успокоение.

— Не прави тази грешка, Лоурънс — гласът й беше хладен, но въпреки потисканата болка и гняв, не беше суров. — По-добри хора от теб са се опитвали и се провалиха.

— Те не са хора — Сет не помръдна, въпреки желанието да скочи на крака, да пристъпи яростно, да я дръпне към себе си и да изпълни сетивата си с вкуса й. — Бесните животни не се броят, Даун.

Ръката й се стегна върху пистолета, докато очите й се изпълниха с мъка.

— Не се заблуждавай като си мислиш, че ще падна в краката ти, както правят останалите жени в живота ти — отсече тя, раменете й се изправиха и заради движението гърдите й опънаха тениската, ясно очертавайки зърната под нея. Твърди, заострени връхчета, за които би дал левия си тестис, за да ги вкуси. Е, може би не тестиса, но нещо дяволски близо до него.

— Бих бил разочарован, ако го направиш, скъпа — Сет подпря ръка върху вдигнатото си коляно, докато се бореше да запази отпуснатия си спокоен вид. Сега не беше моментът да я плаши. Искаше да я извади от равновесие, не да я накара да избяга от него. — Аз просто посочвам очевидното. Ти каза, че те гледам като буболечка под микроскоп. А всъщност те наблюдавам като една много красива жена, каквато си, нищо повече.

— Аз съм животно. Такова, което ще ти прегризе врата, ако се доближиш до него — изръмжа Даун, показвайки отново невероятно острите си зъби.

Проклетият му пенис, се сви болезнено, по-развълнуван, отколкото би трябвало да бъде.

Очите на Сет се насочиха отново към нея.

— Вие май много обичате да парадирате с тази дума, а? — заяви той. — Тази седмица чувам това определение за пореден път. Ако наистина вярвате в това, тогава защо, по дяволите, се опитвате да се смесите с останалите от нас? Къде е най-близката килия, Даун? Ще ти помогна да се заключиш вътре.

Предизвикваше я, много добре го осъзнаваше, но просто не можеше да се сдържи. Вбесяваше го начинът, по който тя се описваше, в очите й блестеше пламък, който потвърждаваше, че тя наистина вярва в това. Разяряваше го мисълта, че това й е било набивано в ума през целия й живот. Била е само едно дете, изнасилвано от войниците на Съвета, унижавано, принудено да се превърне в животното, каквото всеки я е карал да мисли, че е.

— Мога да те убия и да ми се размине — сега гласът й беше дрезгав. — И няма да съжалявам. Ще спя толкова добре, колкото и всяка друга нощ…

— Ти не спиш — възрази Сет, гневът му най-сетне изплува на повърхността. Когато Даун го погледна, лицето й беше изпито от изтощение, а очите й — преследвани от кошмари. А Сет дори не можеше да си обясни защо му пука. — Дори едно дете може да види колко малко спиш, жено. Няма как да ме впечатлиш показвайки ми лошото си лице на Порода. Можеш да ме убиеш за един миг, но никога няма да го забравиш — той се наведе напред, без да я изпуска от очи. Знаеше, че тя ще избяга, точно както и че никога няма да я пусне да си отиде. — Никога няма да забравиш, Даун, че си убила единствения мъж, който може да те държи в обятията си, докато си преследвана от поредния кошмар, който приема коя си ти, заедно с всичките последици, произлизащи от това.

— Значи мислиш, че можеш да прогониш кошмарите ми? Като ти позволя да ме докоснеш, те просто ще изчезнат, така ли, Сет?

— Не — прошепна мъжът, виждайки я как пребледнява отново, но този път цветът й не се възвърна. — Нищо не може да ги изтрие, Даун. Нищо не може да промени миналото или кошмарите. Но аз ще бъда тук, когато се пробудиш. Вече няма да бъдеш сама и с времето, може би, кошмарите ще бъдат прогонени от по-хубави сънища.

Даун направи крачка назад, отстъпвайки, когато един нерв потръпна в ъгълчето на устните й, миг преди от гърлото й да прозвучи животинско ръмжене.

— Докосни ме и ще умреш.

Ръката й хвана пистолета, пръстите й се сключиха около дръжката с отчаяние, каквото Сет чувстваше в самия себе си.

— Дори ако ти ме помолиш? — Сет запази гласа си тих и спокоен, въпреки че беше готов да избухне заради болката стаена в очите й.

— Никога няма да те помоля, Сет — сковано изрече тя, взирайки се в него с очи, потъмнели от неосъществени мечти. — Никога няма да моля, независимо дали го искам или не, независимо от обстоятелствата. Никога. Разбираш ли ме? Никога няма да легна под теб, самозаблуждаваш се…

— Тогава легни върху мен.

Младата жена трепна, очите й се разшириха и преглътна с мъчително, конвулсивно движение.

— Някой от останалите ще дойде по-късно, за да обсъдите срещата със сестра ти. Аз имам работа за вършене.

— Даун — Сет се изправи на крака, когато тя се обърна, предполагайки какво ще се случи. Изражението му не се промени, щом тя се завъртя към него, изваждайки пистолета от кобура с опитно движение. Насочи го към средата на гърдите му, като го хвана с две ръце и пръст на спусъка.

Сет се загледа в оръжието за един дълъг миг, преди да вдигне очи към нейните. Видя сълзите, плуващи в тях и агонията, отразена там.

— Не се ли измори да бъдеш сама? Аз да — Сет не направи друго движение, само я гледаше, гърдите му се стягаха от емоции, които не бе сигурен, че му харесват, и желания, които знаеше, че тя никога не би могла да приеме.

— Стой далеч от мен — гласът й беше силен, нетърпящ никакъв отказ, изострен от воля и решителност. — Стой настрана, Сет, или и двамата ще съжаляваме.

Даун прибра оръжието, завъртя се и почти избяга от къщата. Сет чу затръшването на входната врата и почувства отсъствието й по начин, който не можеше да обясни, дори на себе си. Съжалението го изпълни, блъсвайки се силно в него.

— Беше голяма грешка да й позволиш да го разбере, човече — Тайбър пристъпи от кухнята, безшумен като животното, чието ДНК носеше, и влезе във всекидневната.

— Искал ли съм съвет от теб? — гневът го разяждаше. Точно сега темпераментът му беше непредсказуем, и проклет да бъде, ако се наложеше да се справя с него.

— Не трябва да искаш — изръмжа другият мъж. — Не че очаквам да ме послушаш. Кейн не го направи. Но ако си сериозен, наистина сериозен по отношение на нея, тя не бива да разбере това. Да го види. Не й позволявай да заподозре. Даун ще се зарови в земята и ще се бори с теб, ако го направиш.

— А аз ще бъда там, за да я изровя — Сет се обърна към Тайбър, без да знае как да се справи с емоциите, бушуващи в него. Това, което Даун го караше да чувства, понякога го ужасяваше.

— Ако има нещо останало за изравяне — посочи Тайбър с тих, изпълнен със съжаление глас. — Това е твоята най-голяма битка, човече. Убеди се, че е останало нещо за обичане, освен заровеното.