През последния три-четвърти час се бе убедил, че тя очевидно е фина дама. Той познаваше всички семейства с благородническа кръв в Дърбишир и околните земи. Не можеше да се сети за някой, който да има дъщеря на нейната възраст — на осемнадесет или деветнадесет години. А и бе отсъствал от английското общество почти три години. През това време са се случили много неща. Можеше и да е младата съпруга на някой от съседните земевладелци, макар да се съмняваше в това, забелязвайки отсъствието на халка на пръстите й.

Единственото нещо, за което бе абсолютно сигурен, бе, че я желае.

Опитваше се да го отрича още от момента, в който я целуна, след като я намери да лежи на пътя, но колкото повече я опознаваше, толкова повече я желаеше. Беатрис не приличаше на нито една жена от тези, които познаваше. Бе открита като отворена книга. Не беше помислила нито веднъж да скрие нещо, а и нямаше нужда. Беше напълно невинна, що се отнася до отношенията между мъжете и жените; така трябваше да е, след като изобщо не забелязваше как въздухът натежава от напрежение, когато двамата се намираха в една и съща стая. Дори само този факт караше Данте да я желае все повече и повече.

Може би защото не бе спал с жена вече почти шест месеца. Помисли си за Клодет, последната си любовница — красива млада брюнетка с разкошни гърди, чийто съпруг предпочиташе компанията на младежи пред тази на хубавата си съпруга. Беше се поразсърдила на Данте, когато той прекъсна връзката им. Без съмнение скоро си бе намерила друг, за да се утешава. Клодет бе последното от многото „сбогом“, които той каза на предишното си съществуване, защото бе решил твърдо да води нов живот; живот, в който такива съблазни бяха забранени.

Забранени. Наложи му се да се запита дали това не е най-вероятната причина за увлечението му към Беатрис. Все пак тя беше под негова грижа и по този начин ставаше уязвима. Представляваше изкушение, на което не можеше да си позволи да се поддаде, не и ако желаеше да започне новия си живот. А той бе твърдо решен да успее; да избегне всички онези минали приключения, които му бяха дали името Разгулния граф.

Тогава се запита дали Беатрис не е дошла при него от небесата, може би за да изпита решителността му да върви по пътя на почтеността. Защото тя със сигурност бе ангел с тази бяла кожа и меки коси; с пълничките си устни, които умоляваха да бъдат целунати; с нежните си гърди…

Той разтърси глава. Не, просто трябваше да не обръща внимание на поривите на тялото си. Щеше да разбере възможно най-бързо коя е или да умре от желание…

Трябваше да направи запитвания. Първата му мисъл бе да пише на Касия, съпруга на приятеля му Ролф, защото ако някой познаваше всички, които се движеха из постоянно менящия се кръг на лондонското общество, това със сигурност бе тя. Всъщност, докато Беатрис се къпеше, той написа на Касия писмо и го изпрати с куриер в Съсекс, където се намираше провинциалният им дом — Рейвънууд.

Ролф и Касия едва ли щяха да бъдат в Лондон, след като градът бе напуснат още при идването на чумата. Придворните едва сега се завръщаха след пристигането там на крал Чарлз по-рано същата година.

Но щеше да отнеме седмици, докато получи писмо от Касия, ако тя изобщо беше в Рейвънууд, а не му се искаше да бави толкова дълго търсенето на семейството на Беатрис. Просто не можеше да отлага. Със сигурност близките й се тревожеха за нея. И макар да бе решил да води почтен живот, не му се искаше толкова скоро да бъде подложен на изпитание. Щеше да бъде по-добре просто да избягва изкушенията. Трябваше да започне издирването на семейството на Беатрис сега, незабавно, преди да е получил писмо от Касия. А тук, в Уйалдууд, имаше човек, който със сигурност щеше да знае, ако в пределите на Англия бе станала благородническа сватба.

— Пожелали сте да ме видите, милорд.

Данте се поизправи на стола си.

— Рени, добри ми човече, влез. Ще седнеш ли?

Рени работеше като иконом на Уайлдууд още от 1638 година, когато бащата на Данте бе получил графската си титла след смъртта на своя баща — Рутбърт, първия граф Морган. Пълното име на иконома беше Рейнард де Хавиланд Фробишър, можеше да се завърже езикът и на най-бързорекия. Макар и да се гордееше с наследството си, на Рени никак не му се харесваше целият свят да го познава като Фробишър, което му звучеше като някакъв странен вид риба. Започнаха да го наричат Рени още като момче. Беше просто и ясно и всички веднага го възприеха, освен майка му, която дори и сега, на седемдесет и две годишна възраст, все още настояваше да го нарича с пълното му име — с всичките три — когато се обръщаше към него.

По време на отсъствието на Данте, всъщност три години изгнание, Рени сам се оправяше с делата на Уайлдууд. На петдесет и пет години, със средно телосложение, Рени носеше подрязан мустак и малка остра брадичка, а прошарената му сива коса беше дълга до раменете — по модата от царуването на предишния крал Чарлз, почти три десетилетия преди това. Също така предпочиташе плътно прилепнало сако, стегнато в талията, и богата бяла яка, падаща надолу — също от онзи период. Въпреки старомодния си вкус, умът му беше остър като рапира и бе лукав като легендарната лисица, чието име носеше3.

— Рени, искам да ти благодаря, задето управлява моите имоти толкова добре по време на отсъствието ми и задето си се погрижил за майка ми при кончината й. Това, че си успял да я докараш от Лондон, за да бъде погребана тук, е просто забележително, като се има предвид, че много от жертвите на чумата, както научих, са били погребвани в общи гробове, преди който и да било от семействата им да успее да си ги вземе.

— Лейди Хелена беше запазила специално място в сърцето си за Уайлдууд, милорд. Тя пристигна тук като млада невеста и ако простите дързостта ми, превърна твърде старата, безчувствена сграда-реликва в дом.

Данте се усмихна. Всички обичаха Хелена.

— Тя беше забележителна жена.

— Такава беше, милорд. И нямаше да мога да преживея мисълта, че не съм направил всичко възможно тя да почива у дома си.

— Все още не ми е ясно как си успял да го направиш.

Рени се намръщи замислено и замачка острия връх на брадата между палеца и показалеца си.

— Макар и чумата да идва бързо, милорд, често си отива неохотно. Когато най-сетне научих за пристигането на болестта в Лондон от едно писмо, изпратено от сестра ми, която прислужваше на майка ви там, вече бяха минали няколко месеца от единичните случаи на болестта. Очаквах лейди Хелена да се върне в Уайлдууд след пристигането на писмото на сестра ми, но понеже изминаха няколко седмици без никаква вест, се разтревожих. Когато научих, че кралят и придворните са опразнили Уайтхол и са заминали за Хамптън Корт, разбрах, че нещо не е наред. Докато се приготвях да замина за Лондон, пристигна второ писмо от сестра ми. — Рени се намръщи още повече. — Пишеше, че майка ви е останала в Лондон заради госпожица Неста, нейната камериерка, която се заразила, и лейди Хелена отказвала да я изостави. Знаете ли, че много слуги, които покажеха някакви симптоми на заболяване — чума или не, — биваха изхвърляни на улицата без нито един шилинг, за да преживяват?

Данте се намръщи.

— Не съм чул.

— Други благородници просто затваряха домовете си в града и изоставяха слугите си без достатъчно пари, за да напуснат града и да осигурят безопасността си. Градските порти бяха охранявани и никой не можеше да излезе, ако нямаше медицинско свидетелство, подписано от кмета — сър Джон Лоурънс. Също така сестра ми отбеляза, че се бояла силно за здравето на майка ви, защото започнала да показва първите симптоми на болестта.

Данте затвори очи, изправен, както през последните дванадесет месеца, пред всепоглъщащата вина, че докато е бил далеч, на безопасно място във Франция, майка му е била оставена буквално сама пред лицето на епидемията. Тя, както и другите, бяха негова отговорност. Като граф на Морган, той трябваше да е там, за да се погрижи за тяхното оцеляване. И щеше да го направи, ако не…

— Съжалявам, милорд — прекъсна мислите му Рени. — Може би не бива да продължавам…

Данте отвори очи. Знаеше, че трябва да го чуе докрай, всичко. Само по този начин щеше да остави майка си и съвестта си да почиват.

— Няма нищо, Рени. Моля те, продължавай.

— Ако това ще ви послужи като успокоение, милорд, лейди Хелена не страда толкова много, колкото някои други, защото се бе обърнала към един лекар, смел човек на име Богърст, който бе останал в града да лекува заболелите. Казваха, че лековете на господин Богърст са спасили мнозина. Когато пристигнах в Лондон, едва влязох през градските порти. Стражата ме помисли за луд, задето исках да вляза в града, когато всеки отчаяно се опитваше да се махне. Предупредиха ме, че няма да ми бъде позволено да се върна.

Данте го погледна.

— Защо продължи тогава, Рени?

— Съвестта ми не позволяваше да изоставя лейди Хелена. Знаех, че ако вие можехте да бъдете там, щяхте да постъпите по същия начин.

— Вярно е, но тя ми беше майка. Ти нямаш с нея кръвна връзка.

— Някои връзки, милорд, са по-силни и от кръвните. Аз и членовете на семейството ми сме служили на баща ви, а заедно с него и на майка ви, почти три десетилетия. Лейди Хелена беше изключително благородна дама.

Гласът на Рени заглъхна, а мислите му се върнаха назад, към предишни, по-щастливи времена; времената преди войните, преди Кромуел; а сега в Англия бе дошла чумата. Онези времена бяха безгрижни, изпълнени само със смях и радост, с надежди и мечти за бъдещето.

— Много врати в града бяха белязани с Божия знак: червен кръст, нарисуван с боя. Когато се разбереше, че в къщата живее заразен, вратите се бележеха и всички вътре се затваряха за четиридесет дни. С всяка нова жертва — още четиридесет дни. Казваха, че някои семейства не били излизали навън с месеци. Но на вратата на Морган Хаус нямаше кръст. Всичко беше тихо и аз си помислих, че лейди Хелена най-сетне е напуснала града.