Пресече бавно стаята. Босите й крака потъваха в мекия обюсонски килим. Богати мебели от черешово дърво, инкрустирани със седеф, украсяваха просторната, обзаведена с вкус стая. От двете страни на високите прозорци стояха две еднакви кресла, тапицирани с бежова дамаска. Тя погледна навън. Гледката направо спираше дъха. Поздрави я сочна зелена морава, простираща се, докъдето достигаше погледът, педантично поддържана, с подрязани в различни форми дървета, редуващи се с разноцветни лехи, и малко спокойно езерце. Долу, на павирания с големи плочи двор, обграден с огромни пръстени делви с цветя, се виждаше прислужница, която тупаше малко килимче. Не я познаваше. Не разпознаваше нищо. Къщата, дърветата, стаята, където се намираше — всичко наоколо й бе чуждо. Даже и дрехите, които носеше, й бяха непознати, сякаш се бе събудила в някакъв сън.

Да, това трябваше да е. Сигурно сънуваше. И то какъв красив, любопитен сън.

Реши да се върне обратно в леглото, за да легне, да затвори очи и да почака да свърши тази вълшебна приказка. Главата й беше започнала леко, настоятелно, но не и болезнено да пулсира там, където беше превръзката. Надяваше се, когато се събуди, да си спомни останалата част от съня; да си спомни защо се намира в тази странна и красива къща и носи нечии дрехи и превръзка на главата.

Замръзна, когато се обърна и забеляза един мъж, застанал на вратата на стаята. Той я гледаше с усмивка в тъмните топли очи.

— Добро утро. — Гласът му беше дълбок и приятен. Такива гласове привличаха вниманието със самия си тембър.

— Добро утро — отвърна тя и се запита кой ли е този мъж, появил се неочаквано в съня й.

Той пристъпи по-навътре в стаята.

— Как се чувствате?

— Чудесно… е, малко замаяна, но предполагам, че точно това и трябва да се очаква.

Може би сънищата упражняват някакъв капризен ефект върху сетивата на хората, сякаш всяко движение се извършва малко по-бавно, отколкото в действителността.

— И аз мисля така.

„Значи и той знае, че е само сън. Колко интересно!“ — помисли си тя и откри, че страшно харесва усмивката му.

— Боли ли ви? — попита той.

Дали я болеше? Защо трябваше сънят да й причинява болка, освен ако, разбира се, не беше кошмар, но до този момент нямаше характерните черти на такъв.

Тя сви рамене.

— Не, не мисля. Трябва ли?

— Не е задължително. Радвам се да чуя, че се чувствате добре, но смятам, че сега ще е по-хубаво да се върнете в леглото. Не бива да влошаваме състоянието ви с прекалено много движения.

Кимна и си помисли, че би се съгласила почти с всичко, което й кажеше този мъж. Беше страхотно убедителен. Тя се упъти към леглото, като се питаше до какво ли ще я доведе този сън. Главата й се замайваше още повече.

Въображаемият мъж, който наистина беше много красив сега, когато го виждаше отблизо, застана до леглото й. Беше облечен всекидневно, в батистена риза, разтворена на врата, прилепнали светлокафяви бричове и кафяви, доста износени ботуши до под коленете. Косата му беше подрязана късо, до тила и бе най-черната, която бе виждала в живота си; без съмнение — поредният ефект от съня. Един кичур от нея падаше красиво над очите му със странен оттенък на златистокафяво, може би като потрепващ кехлибар. Искаше й се да го докосне. Не беше виждала по-висок мъж през живота си. Извисяваше се над нея е грубовата елегантност, както само един мъж от сънищата можеше да изглежда.

— Желаете ли да ви донеса нещо? — попита той.

— Не — отвърна тя и се усмихна леко на себе си. После добави, като знаеше, че никога не би казала нещо тъй дръзко, ако беше будна. — Вие сте много красив. — Казваше го само защото знаеше, че сънува. Мъжът наистина бе много красив и тя се чувстваше доста безразсъдна.

Той се усмихна и от двете страни на плътните му устни се появиха трапчинки. Тя изпита желание да протегне ръка и да ги докосне, но реши, че с това щеше да стигне прекалено далеч даже и насън.

— Благодаря — рече той. — Защо просто не легнете и не затворите очи, за да си починете?

— Но тогава вие ще си отидете, а аз не искам това да става толкова скоро.

Усмивката му стана още по-дълбока. Трапчинките — също. Желанието й да ги докосне нарасна.

— Добре, предполагам, че мога да остана още малко. — Той седна на стола до леглото. — За какво искате да си говорим?

— Къде съм?

— В моята къща, в семейното ни имение Уайлдууд, в Дърбишир.

— Много красива къща; искам да кажа, от това, което виждам през прозореца. Цветята в градината са прекрасни, и тази стая също.

— Това е стаята на майка ми.

— О! Няма ли да й стане неприятно, ако ме види в леглото си? Тя къде ще спи?

При този въпрос лицето на мъжа от съня потъмня.

— Майка ми почина миналата година.

— Ужасно съжалявам. Какво й се е случило?

— Чумата.

— Сигурно е било ужасно за вас, но поне вие сте се отървали.

Мъжът погледна към пода. Всяка следа от трапчинките вече определено беше изчезнала. Тя се намръщи.

— Не бях тук, когато майка ми е починала — каза тихо той. — Не можех да бъда тук.

Този сън имаше крещяща нужда от развеселяване.

— Как се озовах тук? Искам да кажа, във вашата къща?

— Не си ли спомняте?

Тя помисли малко, но нищо не й дойде наум. Все пак не се разтревожи, защото това беше сън, а всеки знаеше, че нещата насън не винаги бяха, както в действителността. Тя сви рамене и каза нехайно:

— Не, страхувам се, че не си спомням.

— Намерих ви да лежите на пътя недалеч оттук. Бяхте ранена.

Тя вдигна ръка към превръзката на главата си. Напълно беше забравила за нея.

— Знаете ли как сте се озовали там? — попита той.

— Не.

— Можете ли да ми кажете откъде сте, за да изпратя съобщение на семейството ви, че сте добре?

Тя помисли малко, но отново нищо не й дойде наум. Колко смешни можеха да бъдат сънищата!

— Не.

Мъжът я погледна със странно изражение на лицето.

— Не можете да ми кажете откъде сте или не желаете?

Тя сви рамене.

— Не, не мога да ви кажа. Не зная откъде съм.

— Можете ли да ми кажете кое е вашето семейство?

Тя поклати глава. Изобщо не беше разтревожена. Всеки момент можеше да се събуди, ако пожелаеше.

— Не.

— Можете ли да ми кажете името си?

— Не.

— Знаете ли на колко сте години?

— Не.

— Знаете ли какъв е цветът на очите ви?

Тя помисли малко, след това се изкикоти:

— Не, не зная.

Отговорите й като че ли ужасно го притесняваха. Тя протегна ръка и потупа успокояващо неговата. Топлата му груба кожа й хареса.

— Няма нищо, господине. Ще видите, че когато се събудя, всичко ще бъде, както е било; искам да кажа, преди да започна да сънувам този сън. Наистина няма за какво да се притеснявате.

Той я погледна сериозно:

— Страхувам се, че това не е сън, госпожице.

Тя се усмихна.

— Разбира се, че е.

— Уверявам ви, че не е.

Страхотно сериозният му тон започна да я тревожи.

— Не ме дразнете така, господине. Разбира се, че е сън! Защо иначе ще се събудя тук, във вашата къща, облечена в чужди дрехи, където нищо не ми е познато, където не познавам никого и където не съм в състояние да си спомня името си или откъде съм?

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Какво си направил? — Клер Форестър едва не скочи от стола си. Красивите й черти бяха изкривени от гняв. — Как може да си толкова тъп! Изгубил си Джилиън? Какво, по дяволите, е станало с нея?

Гарик очакваше Клер да се разстрои, дори да се ядоса от думите му, така че реакцията й не го изненада. Трудно му бе да повярва само, че тя изразява мнението си на толкова висок глас, особено когато само една врата ги разделя от залата, от която току-що се бяха измъкнали. Сега там беше пълно с почти половината от най-отбраното общество на Лондон, включително всички членове от семейството на Клер. Ако ги откриеха заедно, сами в тази тъмна и усамотена странична стая, връзката им със сигурност щеше да стане обществено достояние. Макар това всъщност да не бе проблем за Гарик — в действителност само щеше да му осигури добра репутация, — то щеше да донесе на Клер нежелани неприятности, и то съвсем сигурно от съпруга й.

— Кажи ми какво точно се случи! — рече рязко Клер. — И искам всичко до последната подробност.

— Доколкото можах да разбера, очевидно съм изгубил Джилиън някъде из пустошта на Дърбишир — каза Гарик, като внимателно изучаваше нокътя на единия си пръст. — Беше късно през нощта и валеше наистина здравата. Каретата беше забавила ход, защото се движехме по неравен път. Вътре бе станало доста студено. Ози спеше и хъркаше като пияница, без да забелязва студа и друсането. Бях си налял малко бренди, за да се постопля. Тъй като съм джентълмен, предложих от него на Джилиън. Бях загрижен за нея, защото същия ден беше започнала да киха и изглеждаше малко бледа. Тя взе брендито и понечи да пийне, но вместо това, го плисна в очите ми. Бях заслепен. Изобщо не я видях да излиза, но когато зрението ми се върна, нея наистина я нямаше. Беше оставила вратата на каретата отворена и тя се удряше от вятъра.

— Идиот! — процеди Клер. Този отговор никак не й подхождаше. Тя започна да крачи напред-назад и копринените й поли заобираха праха от пода на очевидно занемареното помещение. — Как може да си толкова ужасно тъп!

Гарик я погледна втренчено, оставяйки тирадата й да свърши от само себе си. Клер може и да му се сърдеше; можеше дори да го нарича с неприятни имена и да поставя под въпрос неговата интелигентност, но Гарик се бе научил — още от началото на любовната им връзка — да се справя с пристъпите й на гняв. Понасяше ги само защото знаеше, че по-късно същата вечер, когато той проникваше в нея, Клер щеше да го гледа по съвършено различен начин. Без повече да бъде елегантна или дори сърдита, тя щеше да го погледне с онзи особен блясък в красивите си очи; блясък, който му показваше, че в крайна сметка е неин господар. Удовлетворението, което получаваше от обещанията на този блясък, го караше да търпи отровния й език, вместо да я зашлеви, за да я накара да млъкне покорно, както заслужаваше.