— Е, предполагам, че тогава трябва да бъдеш поздравена, Джилиън.

После се изправи. Джилиън забеляза, че изобщо не си направи труда да я поздрави.

— Излизаш ли? — попита тя.

— Да — отвърна Клер, която вече се беше отправила към вратата. — Имам среща, за която просто не бива да закъснявам.

— В този час?

— Да. Всъщност едва сега се сетих. Кажи на Алек, че няма да мога да го взема с мен.

— О — каза Дори, — той ще бъде толкова разочарован!

— Е, да, някои неща просто не можем да избегнем. Животът е пълен е разочарования и е добре Алек да използва случая, за да научи този урок. Ще му предадеш, нали, скъпа Доротея?

Джилиън и Дори я наблюдаваха как си отива.

— Е — каза Дори, когато останаха сами, и отпи от шоколада си. — Клер като че ли бърза, а? — Усмихна се. — Дали не е заради нещо, което казах?

Джилиън едва чу думите й. В момента си мислеше, че отсъствието на Клер ще й даде възможност да потърси липсващия дневник.

Тя изчака, докато Дори довърши шоколада в каничката, и се изправи.

— Ще ме извиниш ли, Дори. Имам да свърша някои неща преди утрешния ден.

— Джилиън?

Тя се обърна. Дори я гледаше със странна светлина в нежните си очи.

— Сигурна съм, че с Гарик ще се обикнете много. Когато се омъжих за брат ти, почти не го познавах, а сега не мога да си представя живота без него. Надявам се и ти да намериш същото щастие.

Джилиън се усмихна.

— Твърдо съм решена да го направя, Дори.


Същата мисъл се появи в главата й малко по-късно, докато бавно отваряше вратата на стаята на Клер. След като се увери, че вътре няма никой, Джилиън влезе и я затвори тихо зад гърба си.

Стаята приличаше на Клер — строга, внушителна, изрядна. Завесите на балдахиненото легло и прозорците бяха от тъмнозелено кадифе и златен брокат. Мебелите бяха изработени от хубаво акациево дърво е изящна инкрустация. По гипсовия таван имаше орнаменти с формата на лаврови листа и детелини, което повече подхождаше на палат, а полираният дървен под беше покрит с турски килим с изкусни шарки. Всичко си беше на мястото и никъде не личеше, че тук живее човек.

Джилиън започна да търси дневника. Чекмеджетата на писалището не съдържаха нищо освен празни листове пергамент и няколко резервни пера. Кристалната мастилница приличаше повече на украшение, отколкото на принадлежност за ежедневно ползване. Джилиън претърси всичко — скрина, гардероба, дори и тоалетката на Клер. Дневника просто го нямаше. Накрая, точно преди да си тръгне, помисли и реши да види какво има в чекмеджето на малката масичка до леглото.

Тя издърпа чекмеджето. Беше празно. Джилиън се намръщи на неуспеха си, но когато бутна обратно чекмеджето, чу някакъв звук; нещо, което се търкаляше вътре. В празното чекмедже. Джилиън отново го отвори и затвори — и отново чу същия звук.

Опита се да го извади, но то спря на половината път, отказвайки да се помръдне повече. Джилиън бутна задната му част. То се размърда, сякаш не беше наместено както трябва. Тя го повдигна леко и то излезе.

Отдолу имаше малка кухина, скрита зад лицето на масичката. Двете отделения бяха разделени от фалшива стена. В по-малкото имаше стъклена бутилка. Джилиън я вдигна и я огледа. Зрението й се замъгли.

— Търсиш ли нещо, Джилиън?

Джилиън се обърна. Клер стоеше на вратата.

— Аз… ъ-ъ… търсех някое излишно перо. Моите свършиха. Надявам се, че нямаш нищо против…

Клер влезе в стаята.

— Разбира се, че не, Джилиън. Намери ли това, което търсеше?

— Още не съм потърсила. Аз…

Клер приближи и се спря пред Джилиън.

— Какво е това в ръката ти, Джилиън?

Джилиън сведе поглед към бутилката, която държеше.

— Току-що намерих това в чекмеджето ти.

— О, да — каза Клер и го грабна от ръката й. — Това е — парфюм. Специална смес, която си приготвих.

— Никога не съм виждала парфюм в такава бутилка. Прилича повече на аптекарско шише.

Клер се втренчи в нея.

— Да, ами, както казах, това е парфюм, и е много скъп, така че ще го прибера, за да не се разлее. А сега, ако нямаш нищо против, Джилиън, малко съм изморена. Бих искала да си почина.

Джилиън тръгна да си върви, напълно забравила за перата, които търсеше. Когато стигна до вратата, се спря.

— Клер, видях, че днес идваха лекарите. Това означава ли, че състоянието на Реджиналд се подобрява?


— Какво си мислиш, че правиш, копеле такова?

Пискливият глас на Клер привлече вниманието на придворните, които стояха близо до Гарик на игрището за боулинг. Гарик забеляза техния интерес, вдигна монокъла към очите си, усмихна се учтиво на Клер и й отговори с превзетия си контешки глас:

— О, лейди Тризбейн! На вашата обувка ли стъпих? О, господи, понякога съм толкова несръчен! Надявам се да приемете извиненията ми, скъпа госпожо. Може би трябва да повървим малко, за да се уверя, че не съм ви наранил.

Гарик направи широк жест към покритата с натрошени раковини пътека, която се извиваше покрай реката в южната част на Уайтхол.

— Предлагам ти да куцаш — промърмори той под нос. — Освен ако не искаш езиците да се размятат и съсипят всичко, което сме постигнали досега.

Клер се постара добре, като закуца на десния си крак, докато се отдалечаваха от групата придворни, наблюдаващи как кралят играе на моравата.

Когато вече думите им не можеха да се чуят, Гарик заговори:

— А сега, мадам, може би ще ми обясните какво ви е прихванало, че да направите такова нещо пред половината Двор.

Клер се спря и впери гневен поглед в него.

— Изглеждаш като глупак в този смешен костюм.

Гарик сведе поглед към тялото си.

— Не харесваш новата ми мода? Наранен съм! — След това направи превзета поза и постави обутия си в прилепнал панталон крак напред, за да може добре да се види обувката му е широка панделка. Многобройните златни копчета по предницата на сакото му проблеснаха на слънцето. Той си играеше с пръстенче, вързано на панделка, която се спускаше от дантелената му яка. — Казаха ми, че лейди Джилиън е възхитена от гардероба ми. — Ухили се и начервените му устни се изкривиха неприятно. — Дори не може да си спомни някога да е виждала нещо подобно.

— Много забавно. — Клер се намръщи. — По-добре се надявай това твое прикритие да трае до края на сватбата. Разбира се, това не би било твърде трудно за теб, като се има предвид, както разбрах, че ще се жениш за Джилиън утре.

Гарик не погледна към нея, а впери очи в реката. След малко проговори, но без пискливия контешки гласец:

— Да, така е.

— А аз присъствах ли, когато замисляше тази малка част от плана?

Той я погледна.

— Не, Клер, не.

Всъщност, когато Гарик реши да поиска ръката на Джилиън, там присъстваше жена, но не беше Клер, а Алтея. Да, така й беше името или поне така му се струваше. Двамата не се бяха занимавали с такива незначителни подробности. Както и да й беше името, той знаеше, че е хубавичка блондинка с разкошни гърди, нежни гладки бедра и му прилягаше точно като два номера по-малка ръкавица.

— Гарик!

Той погледна към Клер, която изглеждаше така, сякаш бе изяла цял лимон. Гарик въздъхна отегчено и отново възприе контешкото си държане:

— Да, скъпа?

— Все още възнамеряваш да се придържаш към първоначалната ни цел, нали?

Гарик вдигна малкото огледалце, което висеше на верижка на талията му, и провери състоянието на грима си.

— Говорите с недомлъвки, госпожо. Съвсем не зная за какво става дума.

— Тогава нека ти го кажа с по-прости думи. Все още ли смяташ да се отървеш от Джилиън, преди тя да успее да каже на всички истината за събитията, пораждащи и следващи нейното отвличане? Тази истина би отвела и двама ни в затвора.

Гарик се усмихна и прокара пръст по стегнатите мускули на челюстта й.

— Разбира се, скъпа Клер. Нали така ти казах, че ще направя?

Двамата отново тръгнаха, но в главата му се въртяха планове за Джилиън; за нещата, които щеше да направи с нея.

— Смятам, че ще играя доста убедително ролята на скърбящ младоженец. Мисля да бъде катастрофа. Да, докато сме на сватбено пътешествие. Почти ще сме стигнали хана. Каретата най-неочаквано ще се подхлъзне в някоя скалиста клисура. Аз, разбира се, ще изхвръкна навън невредим, но Джилиън… — Той поклати глава. — Страхувам се, че за нея ще има малка, наистина малка надежда да оцелее. — Гарик отново се усмихна. — Уви, горката Джилиън няма да има шанс. И този път никой, дори героичният лорд Морган, няма да може да я спаси.


— Смятам, че това е шах и мат, Ваше Величество.

Крал Чарлз погледна Касия с непроницаемо лице. Тя зачака. В ъгълчето на устата му много бавно започна да се появява невесела усмивка.

— Добре изиграно, скъпа моя. Наистина много добре изиграно. Още една?

— Страхувам се, че трябва да се върна при съпруга си, преди да започне да си мисли, че правя с Ваше величество нещо повече, освен да играя шах.

Тя се надигна от стола си. Кралят я хвана за ръката.

— Само още една игра, Касия.

Касия отново седна. Познаваше добре този тон в гласа на краля. Имаше да й каже нещо; нещо, за което бе чакал до този момент.

— Е, тогава може би само една игра…

Чарлз нареди фигурите на дъската.

— Чух, че утре щяло да има дискретна сватба в Адамли Хаус.

— Така ли? — попита Касия, като погледна любопитно краля и започна да нарежда своите фигури.

— Да, маркизът помоли за специално разрешение. Бързаше да свърши това толкова скоро, колкото може да се уреди. Беше ужасно припрян. Дори си помислих, че може и самата булка да не знае.

Касия премести една пешка.

— И булката ще бъде?…

— Лейди Джилиън Форестър. Дъщерята на маркиза, разбира се.

Касия изчака краля да играе, след това премести една от фигурите си.

— И за кого ще се омъжва толкова набързо лейди Джилиън, Ваше Величество?