— Момичета! — сгълча ги Джоанна. — Такива приказки не бива да се чуват от възпитани млади дами. Не е прилично!

Бърборенето спря. Джилиън се намръщи. Искаше й се да чуе повече, за да може да защити Данте, без никой да разбере, че го познава. Но може би беше по-добре да запази мълчание. И без това нищо нямаше да се получи, защото майка й сигурно щеше да припадне насред залата.

— Иска ли някой нещо освежително? — попита Джоанна.

— Лимонада би било чудесно — каза Джилиън, като се надяваше, че ако майка й ги остави, може да разпита повече приятелките си за Данте.

— О, да — прибави Дори.

— Ще се върна след малко. Прудънс, Лети, може би ще дойдете с мен?

Джилиън се намръщи. Джоанна наистина не им остави никакъв избор, освен да тръгнат с нея. Скоро двете с Дори останаха сами.

— Наистина се получи много неловко — рече Дори. — Забравих да ти кажа, че ги наричаш Пру и Лети.

— Изглежда, успяхме да избегнем всякакви подозрения — каза Джилиън със сарказъм, който остана незабелязан от снаха й.

После започна да наблюдава с едва прикрита усмивка един мъж, висок и слаб, с огромна перука от пясъчнокафяви къдрици, покриващи раменете му, който се приближаваше с три чаши лимонада. Лицето му бе покрито с дебел слой пудра, а на лявата му буза имаше луна и звезда, изрисувани с черно. Носеше късо сако от яркожълт сатен и широки зелени панделки на лактите и раменете. Ленената му риза бе обсипана с волани. Женствените му панталони, стигащи до коленете, бяха целите в дантели. Под тях беше обул черен прилепнал клин, който стигаше до обувките му с червени токове и широки фльонги. Беше живописна гледка.


— Лимонада, дами? — попита той с превзет глас, който напомняше на Джилиън за крясък на пуяк.

— О, благодаря ви — отвърна тя, като взе две чаши от него и подаде едната на Дори. — Майка ми току-що тръгна да търси някого от вас.

— Милейди?

— Вие сервирате, нали?

— Джилиън — намеси се Дори. — Това е Гарик Фицуилям.

— О, боже! — Джилиън се опита да се окопити. — Мисля, че не ви познах от пръв поглед.

Всъщност се молеше Дори да се е пошегувала. Този… този франт беше човекът, за когото баща й очакваше от нея да се омъжи? Но всъщност, като си помислеше за стиховете му, той не можеше да бъде друг, защото само такъв глупак бе способен да сравни нечии уши с крилца на пеперуда. Даже той самият приличаше на пеперуда, както размахваше ръце. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Джилиън не знаеше да се смее ли или да плаче.

Накрая Гарик проговори:

— Днес се срещнах с баща ти, Джилиън, той ми каза, че ти…

— Ето ви и вас!

Реджиналд и Арчи си пробиваха път през тълпата, залитайки. Реджи държеше чаша бренди, а Арчи — полупразна бутилка. Марселъс ги следваше, очевидно неохотно, и веднага застана до Дори. Целуна я нежно по бузата.

— Мама каза, че сте някъде тук. Ама че блъсканица е тази вечер! — изфъфли Реджиналд. После направи широк жест с ръка и изля повечето от брендито си върху нечии богати поли. — Спечелих тая бутилка на карти. Втората от три, Арчи взе другата. — Намръщи се и прибави: — Очевидно жена ми не е с вас.

— Клер се извини малко след като пристигнахме — каза Дори. — Май каза, че трябвало да говори с някого. Сигурно не е успяла да ни намери в тълпата, за да се присъедини към нас.

— По-вероятно изобщо не се е опитала — рече кисело Реджиналд. След това погледна към бутилката с блеснали очи. — Арчи, чашата ми е празна.

Арчи се засмя, наведе се напред, опрян на бастуна си, и напълни догоре чашата на брат си. След това отпи голяма глътка и довърши бутилката.

Реджиналд се обърна към Гарик:

— Това ти ли си, Гарик? Боже господи, предполагам, че си ти. Да не би да си сменил шивача? — Той отпи още веднъж. — Кажи, Гарик, не изглежда ли нашата Джилиън особено прелестна тази вечер? — После се изкикоти и по брадичката му потече бренди.

Джилиън изгледа ядосано брат си. В този момент й се искаше да го фрасне.

— Да, прав си, Реджиналд — каза Гарик. — Но всъщност Джилиън винаги е красива. — Той си пое дълбоко дъх, изду покритите си с дантели гърди и започна да рецитира: — Тя е като пролетен цвят, тъй красива, тъй млада. Аз съм истински щастливец, удостоен с честта да бъда неин…

Музикантите засвириха колективен акорд и по този начин прекъснаха поемата на Гарик. Джилиън изпита огромно облекчение. Тълпата зашумя в очакване и започна да напуска дансинга. На най-горното стъпало на същите стълби, по които беше дошла Джилиън, се появи лакей и застана, изправен като струна, готов да направи съобщение.

— Дами и господа — извика той, — представям ви Негово кралско величество крал Чарлз II.

Тромпетите гръмнаха от балкона на оркестъра. Тълпата се раздели и двойните врати близо до входа се разтвориха. Джилиън се помъчи да види какво става, като се надигна на пръсти, но не можа да зърне нищо от главите на хората. Тъй като беше с една глава по-ниска от останалите, щеше да има късмет, ако успееше да види и едно перо от шапката му.

Изминаха няколко минути и всички наоколо застинаха в очакване. Въздухът натежа от напрежение. Шумоляха копринени поли. В залата стана тихо; толкова тихо, че се чу как нечия фиба пада върху италианските плочки на пода. Преди Джилиън да осъзнае какво става, хората около нея се снижиха и неочаквано тя се оказа по-висока от всички.

— Добър вечер, милейди.

Джилиън се обърна по посока на дълбокия глас, който говореше зад гърба й. Пред нея стоеше висок мъж, изключително впечатляващ. Косата му беше подредена в изобилни черни къдрици, които стигаха до под широките му рамене. Костюмът му в бяло и златно проблясваше на светлината на свещите. Той й се усмихна и в очите му затанцуваха искрици на зле прикрита веселост от объркания й вид.

Едва тогава Джилиън разбра, че това е кралят. Някой я дръпна за полите и зад нея се чу шепотът на Арчи:

— Реверанс, Джилиън, реверанс, преди да ни вкараш в беля!

Джилиън направи нервен и несигурен реверанс. Кралят пристъпи крачка към нея и тя вдигна поглед. Той протегна ръка, хвана нейната и я целуна нежно. Къдравият му мустак погъделичка пръстите й.

— Вие сте лейди Джилиън Форестър, нали?

Джилиън се огледа за помощ, но всички още бяха приведени. Почувства се нелепо, застанала права сред морето от наведени глави с елегантни фризури.

— Да, Ваше Величество, аз съм Джилиън Форестър.

— И аз така си помислих. Един мой много близък приятел ми разказа днес за вашето положение. Разбирам, че току-що сте се завърнали в Двора. — Намигна й. — Не беше ли болна леля в провинцията?

Някой му е разказал за нейното положение? Какво ли искаше да каже? Джилиън не знаеше какво да прави. Нещо й подсказваше, че просто трябва да се съгласява с всичко, което каже този мъж.

— Да, Ваше Величество.

— Щастливи сме, че успяхте да се върнете в двореца, за да го украсявате, скъпа моя. — Той погледна колието й. — Красив камък, лейди Джилиън. Мога ли да попитам откъде го имате?

Джилиън вдигна ръка и докосна Синия Джон.

— Подарък ми е, Ваше Величество, от един приятел.

— Предполагам, че от изключително близък до сърцето ви приятел?

Джилиън погледна изпитателно в очите на краля.

— Да, Ваше Величество.

Кралят се усмихна.

— Надяваме се винаги да пазите този рядък и ценен подарък. Приятна вечер, лейди Джилиън. — Чарлз отстъпи назад и направи знак на оркестъра. — Моля, свирете. Да започваме с танците, преди някой да се сецне в кръста.

Думите му бяха последвани от смях. Кралят продължи нататък. Разговорите се подновиха. Всички около Джилиън се изправиха.

— Мили боже, Джилиън — каза Дори, — съзнаваш ли, че току-що говори с краля на Англия?

Джилиън не можа да отговори. Все още се опитваше да разгадае какво е искал да й каже.

Надяваме се винаги да пазите този рядък и ценен подарък.

Някак не й се вярваше, че е имал предвид само колието й.

— Знаеш ли, Джилиън — рече Марселъс, — Негово величество може би току-що те посочи за свое следващо завоевание.

Гарик се обърна и я изгледа. Начервените му устни се свиха кисело.

— Глупости, Марселъс — отговори Джилиън и също се намръщи. — Той просто искаше да отбележи колко е хубаво колието ми. Това е всичко. — Тя посочи към другата страна на залата, където кралят целуваше ръката на красива млада брюнетка, преди да я поведе към дансинга. — Нали виждаш, вече се придвижи нататък.

Джоанна се върна с Лети и Пру.

— Привиждаше ли ми се или Джилиън говореше с краля? — попита тя.

— Нашата Джилиън направо омая Негово величество — каза Марселъс и намигна игриво на сестра си.

— Надявам се, че не си казала нищо своенравно на Негово величество, Джилиън.

— Как би могла Джилиън да направи това, лейди Адамли? — попита Пру.

— Няма нужда да се притесняваш — намеси се Джилиън. — И всички вие. С Негово величество си разменихме само няколко любезности. Нищо повече.

Побъбриха още малко, докато свърши първият танц. Джилиън се обърна и забеляза младеж с рижа като морков коса да се приближава бързо. До него, подобно на военен кораб, проправящ си път сред море от по-малки съдове, вървеше тромавата лейди Даулинджър.

— Д-добър вечер, лейди Джилиън.

Несъмнено това беше сър Хъмфри. Джилиън му се усмихна и започна да го оглежда. Сигурно го бе познавала, преди да загуби паметта си; семействата им, изглежда, бяха близки. Може и да й беше ухажор. Дали бе истинският виновник? Не изглеждаше като човек, който би могъл да извърши отвличане. Всъщност дори не изглеждаше достатъчно голям, за да му се позволява да стои буден до толкова късно. Все пак имаше само един начин да се увери.

— Колко се радвам да ви видя, сър Хъмфри.

Джилиън му протегна ръка. Той я пое и бързо я целуна със силно свити устни. Ръката му трепереше нервно, а дланта му беше гореща и влажна.

— Изглеждате прекрасно тази вечер, лейди Джилиън.