Гарик последва Клер от претъпкания общ салон в кръчмата „Закланото агне“ в малката странична стаичка, която служеше за склад. До едната стена бяха наредени бъчви с вино, а от ниския, покрит с паяжини таван на куки висяха пушени парчета шунка. Във въздуха се носеше тежка миризма на престояла бира.

— Много рискуваш, дето ме търсиш тук.

— Да, отчаяните мерки изискват отчаяни действия — рече Клер, сложи резето на вратата и се обърна към него. Начервените й устни бяха кисело свити. — Трябва да направиш нещо с Джилиън.

Гарик се облегна незаинтересовано на една бъчва.

— Аз ли? Че какво бих могъл да направя с горката Джилиън? Тя дори не знае кой съм освен това, че съм неин обожател-идиот, който пише блудкави хвалебствия за клепките й. По дяволите, не знае дори тя коя е!

Клер го изгледа вбесено. Гарик успя да види това въпреки слабата светлина от единствената свещ.

— Едва ли ще бъдеш толкова речовит, ако ти кажа, че Джилиън е започнала да възстановява паметта си.

Гарик се изправи.

— Напълно ли?

— Не, не напълно. Поне още не. Не е потвърдила, че е тази, която всички казват, че е, но днес я чух да казва, че този, който я е отвлякъл, е възнамерявал да я отведе в Шотландия.

— По дяволите!

Гарик се обърна и стовари юмрук в бъчвата. Дървото се разцепи. Тънка струйка кървавочервено вино започна да се стича от пукнатината и образува локвичка на мръсния под.

— Ти ме увери, че положението е под контрол, Клер. Ти трябваше да я убедиш, че Морган е нейният похитител.

— Да, но очевидно въпреки замъглената си памет, все още е умна като бръснач. Изглежда, не е хванала вяра на нищо от това, което й наговорих за Морган. Все още го смята за някакъв герой, излязъл направо от ония тъпи френски романчета, които чете. Май че направо се е престарал в усилията си да я очарова. Морган не е глупак. Подушва тлъстата възможност, когато…

Гарик почти не я чуваше. Вече обмисляше план; план, с който да се избави от всякакви подозрения за участието си в отвличането на Джилиън. Беше постъпил глупаво, позволявайки й да го види в каретата. Не беше и предполагал, че тя ще избяга. Беше я подценил — грешка, която нямаше намерение да повтаря.

— За какво си мислиш? — попита Клер, като го гледаше подозрително.

— Просто се опитвам да намеря решение на нашия проблем.

— Ами аз мисля, че знам един начин…

— Не, Клер. До този момент твоите планове не са ни донесли нищо друго освен неприятности. Заради теб се оказах в центъра на представление, в което трябваше да играя само поддържаща роля. И сега и двамата сме изправени пред реалната възможност Джилиън да възвърне паметта си. Тя ще си спомни, че аз съм я отвлякъл. Ще си спомни всичко, Клер. Всичко! Затова трябва просто да се погрижим Джилиън да не си спомни за моята роля в отвличането й. Никога.

— И как предлагаш да го направим? Ако види лицето ти, това може да се окаже решаващият фактор за възвръщането на паметта й. И ако това стане, и двамата с теб сме обречени. Все пак не можеш да ходиш навсякъде с маска.

„Маска“ — помисли си Гарик и погледна Клер.

— Просто остави Джилиън на мен.

— И какво смяташ да направиш?

Гарик й се усмихна на светлината на свещта. Блясъкът на нейните очи му показа, че вече знае отговора. Това бе единственото решение, което им бе останало.

— Нямаме голям избор, Клер. Страхувам се, че трябва да убием Джилиън.


Бележката от Касия пристигна рано сутринта в деня след посещението й в Адамли Хаус.

„Ела на Лебедовото езеро в Пролетните градини в един часа. Фийби иска да те види.“

Джилиън сгъна бележката и я сложи в джоба на роклята си. Пролетните градини. Нямаше представа къде са, дори и какво представляват. Само знаеше, че в един часа трябва да е стигнала дотам, за да може да види Фийби.

Първо поразпита Нюпорт и разбра, че Пролетните градини са място за развлечение, където човек може да се разхожда между дърветата и да наблюдава природата. Там придворните често се възстановявали от напрежението в двореца, като слушали музиката на скитащи музиканти.

Как, как да стигне дотам! Джилиън седна да си състави план. Как въобще можеше да излезе, без никой да забележи? Дори не можеше да се облекчи, без някой да се опита да я проследи до гърнето. Макар и да се опитваха това да не бъде толкова явно, Джилиън трябваше да е сляпа, за да не забележи, че всички в къщата я наблюдават внимателно. Не знаеше дали усилията им се дължат на страха им, че отново може да изчезне, или че ще се опита да види Данте. И изобщо не беше сигурна, че иска да знае.

Дори избра именно този момент, за да влезе в стаята.

— О, Джилиън, не знаех, че си тук. Надявам се да не ти преча.

Джилиън погледна към часовника на стената. Един час преди това Нюпорт беше дошъл да я попита дали не иска чай. Един час преди него бе влязла една от камериерките, преструвайки се, че бърше прах. Бе свършила работата си през пръсти, оставяйки писалището и повечето от лавиците недокоснати. Сега и Дори. Поне бяха точни. Джилиън се усмихна на снаха си.

— Търсиш ли нещо?

— Да. Опитвам се да намеря някоя книга да почета на децата. — Дори влезе по-навътре в стаята. — Ужасно са отегчени.

Джилиън наблюдаваше как Дори наднича по лавиците, които покриваха всички стени на библиотеката. „Очевидно си прави доста труд, за да изглеждат правдоподобни думите й“ — помисли си Джилиън, докато чакаше. Дори взе една книга и понечи да излезе. Неочаквано на Джилиън й хрумна нещо.

— Дори, какво ще кажеш да заведем децата в Пролетните градини на пикник? Дочух тази сутрин Реджиналд да разправя на Арчи за тях. Звучеше прекрасно, с тези дървета и Лебедовото езеро, за които стана дума. Има слънце и денят сигурно ще е чудесен. Децата могат да се спасят от скуката, като потичат и поиграят, а можем да им почетем от книгата и там. Ще бъде много забавно, страшно би ми се искало да излезем.

Отначало Дори беше съгласна с предложението, но после по лицето й започна да се спуска сянка на съмнение.

— Чудесна мисъл, Джилиън, но не мисля, че е добра идея, като се има предвид…

— О, хайде, Дори — рече Джилиън. — Твърде дълго сте били затворени с децата в тази къща. Помисли си какво приключение ще бъде това за тях. За мен също. Току-що ми каза, че децата са отегчени. Помисли си колко ще се радват да поизлязат. Мога да накарам някоя от кухненските прислужници да ни нагласи кошница с храна и ще вземем Мари-Терез да ни помага с децата.

Дори си помисли още малко и накрая кимна.

— Добре, стига да се върнем до четири. Тогава всички ще си дойдат вкъщи. Баща ти има резервен часовник в най-горното чекмедже на бюрото в кабинета си. Ще взема децата и ще помогна на Мари-Терез да ги приготви, докато ти се занимаваш с кошницата и донесеш часовника.

На Джилиън й се прииска да изкрещи от радост, но запази спокойно изражение, отиде до кухнята, помоли за кошница с храна и забърза към кабинета на маркиза.

Половин час по-късно тръгнаха със семейната карета. Бяха осем души — Дори, Джилиън, Мари-Терез и децата: четирите на Дори и синът на Реджиналд, Алек.

— Джони — извика Дори, когато преминаха през входа на Градините и поеха по една от главните алеи. — Искам постоянно да си до нас. Не желая да се загубиш по тези пътеки. Ужасно са оплетени и не се знае накъде водят.

Джони и Алек, следвани по петите от Самюел и Анна, вървяха по настланата с чакъл алея, кършеха клонки от близките храсти по пътя си и слушаха с половин ухо думите на майка си. Дори поклати глава, като не ги изпускаше от поглед.

— Тук изглежда доста приятно — каза Джилиън, когато стигнаха до малка групичка ябълкови дървета. Беше избрала място недалеч от входа и съвсем до главната алея. Щеше да й бъде лесно да ги намери отново, след като се срещне с Касия и Фийби.

Не беше сигурна къде точно се намира Лебедовото езеро, но реши да попита някого, след като се измъкне от Дори и децата. Как, как да го направи?

Извади от джоба си часовника на баща си. Беше един без четвърт.

— Да похапнем ли първо? — попита Дори.

— Мисля, че е по-добре да поизчакаме малко — отвърна Джилиън и погледна към по-големите деца, които вече се катереха по надвисналите дълги клони на един бряст. — Твърде са развълнувани, за да седнат да ядат точно сега, не си ли съгласна с мен? А Лизи подремва там с Мари-Терез. Нека им позволим малко да потичат и поиграят, след това ще обядваме и ще се върнем вкъщи.

— Добра идея — каза Дори и се усмихна, когато постлаха одеялото и седнаха. — Джилиън, благодаря ти, че предложи това излизане. Мисля, че децата имат нужда точно от това, а и ти ще имаш възможност отново да се опознаеш с тях.

Дори поседя мълчаливо няколко минути, като наблюдаваше играещите деца. Беше се облегнала на няколкото възглавници, донесени от къщи. Едната ръка лежеше небрежно на кръглия й корем. След малко, когато Джилиън мислеше, че вече е заспала, тя се обади:

— Джилиън, много ли е ужасно да загубиш паметта си?

— Всъщност е повече объркващо, отколкото ужасно, но само защото силно вярвам, че след време ще си я възвърна. Ако не го вярвах, сигурно щях да умра от страх. Но все пак е странно да забравиш всичко, особено когато си била цял живот част от едно семейство, а в същото време не си спомняш никого.

Дори кимна и погледна към мястото, където играеха децата. Неочаквано се изправи от възглавниците.

— О, господи, Джилиън, Джони го няма! Не го виждам никъде. Анна! — извика тя. — Къде е Джони?

Момиченцето се спря и се обърна при стреснатия глас на майка си.

— Ни ’нам.

Дори се опита да се изправи, но бременността й я затрудняваше.

— Трябва да го намеря, преди да се е изгубил.

— Остани тук с другите — каза Джилиън. — Ще отида да го намеря. Току-що пристигнахме, не може да е отишъл далеч.

Джилиън отиде при децата.

— Къде за последен път видяхте Джони?

— Гледаше един заек до ей ония храсти — каза Алек, като сочеше с пръст.