Касия влезе в стаята.

— Разкажи ни какво се случи.

Данте започна да говори за добронамереното им посещение в Адамли Хаус — да, посещение, защото именно такова беше. То трябваше да бъде първата от колкото и срещи да бяха нужни, за да може Джилиън да се запознае е тях и да се почувства там в свои води. Той описа на Ролф и Касия как Джилиън бе представена на всеки от семейството и как не беше показала никакъв външен признак, че ги познава. Накрая завърши с разговора в кабинета на маркиза, където предложението му за женитба беше направо отказано и му бе наредено да си върви.

— И ти какво направи? — попита Ролф, който вече беше заел един от столовете срещу него.

— Отидох си.

— Какво? — Ролф посегна към чашата и отпи голяма глътка бренди.

— След като помолих проклетия маркиз за ръката на Джилиън, той ми каза, че предпочита да пукне, отколкото да види дъщеря си омъжена за мен. После ме обвини, че по този начин искам да си купя почтеност. Намеренията ми никога не са били такива, но предполагам, след миналите ми отношения с Форестърови мога да разбера причината за мнението му. След това ми заповяда да напусна къщата му. Каза, че ще държат Джилиън, където я бяха завели, докато си отида, и че нямало никакъв смисъл да се съпротивлявам, особено след като ме заплаши, че ще ме хвърли в Тауър за отвличане и практикуване на магьосничество. — Направи пауза. — И, о, да — не трябва да казваме на никого къде е била Джилиън през последните седмици. Помислил си е, че може да е отвлечена от някой негов политически враг и затова не казал нищо на властите, страхувайки се, че точно това искат враговете му. Надявал се да му поискат откуп и смятал да го плати. Дълбоко е убеден, че всеки си има цена. По дяволите, дори и мен се опита да купи!

Ролф остана мълчалив няколко минути. После погледна Данте.

— По време на всичките тези спорове като че ли всички забравиха едно нещо.

— Кое?

— Очевидно някой е отвлякъл Джилиън и този някой е все още там, свободен да го направи отново, или може би нещо още по-лошо.

Данте се намръщи.

— Вече помислих за това. Смятам, че Джилиън е в най-голяма безопасност в Адамли Хаус. Ще я наблюдават постоянно, само че вместо от истинския виновник, ще я пазят от мен.

Ролф кимна.

— И какво ще правиш сега?

— Какво, по дяволите, бих могъл да направя? В шах съм. Досега семейството на Джилиън сигурно са напълнили главата й с всяка подробност, истинска и въображаема, от миналото ми. Вероятно Клер и Реджиналд са се заели охотно с тази задача. Сигурно вече Джилиън мисли, че е добре, задето се е отървала от мен. А и след като размислих върху това през последните няколко часа, стигнах до извода, че вероятно те са напълно прави в мнението си. Аз съм разгулният граф Морган, нали? Създал съм си име и сега трябва да живея с последствията.

Касия затвори очи и по бузите й се затъркаляха сълзи. В съзнанието й изникна като живо нейното собствено минало. Знаеше много добре какво може да направи с човека общественото мнение. Някога се бе сблъскала със същото неприемане, със същите слухове в двореца, когато баща й беше убит и всички улики водеха към нея. Хората от вежливото общество я бяха преценили по-бързо от който и да било съд.

Собствената й реакция по онова време бе почти същата като на Данте. Тя предпочете да се усамоти, отколкото да среща обвинителните погледи, и дори започна да поставя под въпрос собствения си морал, чудейки се дали все пак хората не са прави в мнението си за нея. Ако казваха на някого нещо достатъчно често, той започваше да го вярва. Това продължи, докато в живота й се появи Ролф, помогна й да докаже невинността си и й върна вярата в себе си.

„Бог да го благослови за твърдостта му“ — помисли си Касия и погледна към съпруга си под светлината на свещите. Задачата му не бе лека. Самопрезрението беше черта, която се вкореняваше дълбоко в човека. Касия бе започнала да забелязва първите му признаци у Данте, когато го видяха във Франция за последен път, преди около година. От безгрижен младеж той се бе превърнал в свое сериозно, тъжно и празно подобие. Искриците смях бяха изчезнали от очите му. На тяхно място се бе появила сянката на данъка, който миналото си взимаше.

По пътя обратно към Англия Касия изрази загрижеността си на Ролф, но той я увери, че приятелят му просто тъгува по дома.

— Ще му мине като на кученце — беше казал той, но след това, когато кореспонденцията й с Данте, редовна преди това, секна и приятелите й във Франция започнаха да описват Данте като все по-отдалечен от света, Касия започна да се тревожи още повече. Всъщност дори се страхуваше за него.

Същият този страх я бе накарал да предприеме пътуването до Уайлдууд при завръщането на Данте в Англия. Но когато видя човека, който я очакваше там, страхът й се превърна в радост.

В момента, в който Касия го видя, разликата бе очевидна. Светлината се бе върнала в очите му. Усмивката му отново имаше онези дяволити трапчинки, които можеха да принадлежат само на един човек. Джилиън се бе появила като някакъв ангел; бе изгонила демоните и бе изпълнила света на Данте, предоставяйки му шанс в любовта — такава любов, която свързваше и Касия и Ролф.

А сега Джилиън я нямаше и с нея бе изчезнал и последният шанс на Данте.

Освен ако…

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

— Лейди Джилиън, имате посетител.

Джилиън седна по-изправено в стола си и остави книгата настрани.

— Лорд Морган ли е, Нюпорт?

Лицето на иконома потъмня. Джилиън вече започваше да свиква с тази реакция, защото всеки път, когато споменеше името на Данте, този, който беше с нея, моментално добиваше същото изражение.

— Не, лейди Джилиън, не е лорд Морган. Дошли са две дами. Маркизите Сийгрейв и Кълхейвън.

Беше Касия, която бе довела някого със себе си.

— Заведи ги в салона, Нюпорт. И моля те, погрижи се на гостите ми да бъдат поднесени кейк и чай.

Посещението на Касия беше неочаквано и много приятно. Джилиън нямаше търпение да види едно познато лице сред толкова много непознати. Въпреки случилото се, все още считаше Касия за своя приятелка. Надяваше се да е довела Фийби със себе си, защото момиченцето ужасно й липсваше.

— Джилиън?

Изражението на Касия бе колебливо, докато не забеляза усмивката на Джилиън.

— Касия, колко се радвам да те видя!

Касия влезе в стаята, прегърна Джилиън и я целуна по бузата.

— Толкова се тревожех за теб, скъпа! — После отстъпи назад, но не пусна веднага ръцете на Джилиън.

— Добре съм наистина. Може би малко самотна, но чета много и свиря. А и никой тук не ме оставя напълно сама. Мисля, че се страхуват да не би отново да изчезна. — Джилиън забеляза другата посетителка, привлекателна жена с красива червена коса, и й се усмихна. — Здравейте.

Касия се обърна.

— Джилиън, искам да се запознаеш с една моя много добра приятелка. Това е Мара Рос, маркиза Кълхейвън.

— Вие сте съпругата на приятеля на Данте, Адриан Рос.

— Да, така е.

— И живеете в Ирландия.

— Отново правилно. — Жената протегна ръка. — Радвам се да се запознаем, лейди Джилиън. Касия ми разказа всичко за вас.

— Моля ви, наричайте ме Джилиън. Достатъчно съм объркана, задето трябва да запомня името си, за да му се прибавя и подходящото обръщение.

— А мен наричайте Мара. И аз не обичам официалностите.

— Мара току-що е пристигнала от Ирландия със съпруга си Адриан и четирите им деца — каза Касия.

Джилиън се усмихна.

— Бих искала да се запозная с тях някой ден.

— Внимавай какво си пожелаваш — рече Мара. — И Касия каза същото веднъж и сега, когато сме заедно, моите малки дяволи не й дават и минута спокойствие.

— Не бих имала нищо против. Брат ми Марселъс има четири деца и едно на път.

Джилиън поведе Мара и Касия към две канапета близо до стола, където четеше. Нюпорт се появи на вратата с табличка за чай, която постави на инкрустираната със сребро масичка до тях. Джилиън наля три чаши и нареди мънички парчета кейк в чинийката на всяка. След това ги подаде на гостенките си.

Останаха мълчаливи още няколко секунди, докато Нюпорт излезе от стаята. После Джилиън заговори:

— Как е Фийби?

Касия остави чашата си настрана.

— Добре е, предполагам. — После направи пауза. — Объркана е. До такава степен се държи като възрастен човек, че понякога е лесно да се забрави, че е все още дете. Мъничкият й живот е бил изпълнен с разочарования. Ужасно й липсваш.

— И на мен ми липсва. Предполагам, че има много въпроси за това защо съм си тръгнала, без дори да се сбогуваме. Може би ще можете да я доведете следващия път, когато ми дойдете на гости?

— Разбира се. И сега щях да я доведа, но не знаех какво е положението. — Касия я погледна. — Как си наистина, Джилиън?

— Искрено казано, чувствам се като чужда в една къща, в която би трябвало да съм израснала. Искам да кажа, очевидно наистина съм Джилиън Форестър. Роклите в гардероба ми стават и дори има мой портрет в коридора на горния етаж. Всички ми разказват неща, които съм правила през живота си, но аз просто не чувствам връзка с каквото и да било тук. Чувствам се много объркана и изплашена, като не познавам нищо и никого.

— Но познаваш мен, Фийби и… — Касия помълча, като опипваше почвата, — познаваш Данте.

— Мислех си, че го познавам — рече Джилиън и извърна очи. — Но вече не съм толкова убедена.

Касия видя, че най-лошите й страхове са се сбъднали. Семейството на Джилиън очевидно не си бе губило времето да й разкаже за миналото на Данте или поне за тяхната версия на миналото му. Сега трябваше да се опита да оправи тази работа.

— Казали са ти някои неща за него, нали?

Джилиън я погледна.

— Нима сега ще ми кажеш, че нищо от това не е истина?

— Не бих могла да направя такова нещо, не и докато не зная какво ти е казано. Но ти обещавам, че ще ти кажа честно всичко, което знам. Имаш право да знаеш истината, независимо дали е приятна или не.