— А как постъпи?

— Отиваше си всеки път, дори и когато веднъж Реджиналд едва не го нарече страхливец на публично място. И той бе единственият, който успя да покаже истината на Реджиналд за Клер.

— Истината ли?

Марселъс поклати глава.

— Не е нищо, за което трябва да се тревожиш. Нека просто да кажем, че трудностите между Реджиналд и Клер датират доста отпреди въображаемата връзка между Данте и Клер. Джилиън, искам да ме погледнеш в очите. Като човек, който работи със закона, силно вярвам в презумпцията за невинност. Като християнин също вярвам в промяната. Именно в онази стая Данте за пръв път дойде да ни каже, че те е намерил. Докато татко, Реджиналд и Арчи му крещяха, аз го слушах. Той беше искрен в загрижеността си към теб. Данте изглежда съвсем различен, и това ти го казва човек, който го познава от много години. Може би се е променил, докато е бил в чужбина. Ами да погледнем нещата от тази страна. Той е имал всяка възможност да се възползва от теб, но не го е направил. Постъпил е, както бих постъпил и аз, както би постъпил всеки един джентълмен и поради това се надявам, че няма да го съдиш твърде строго за миналото му.

Джилиън се усмихна.

— Благодаря ти. Оценявам откровеността ти. Много е смущаващо да загубиш паметта си и да не знаеш на кого можеш да се доверяваш.

— Наистина можеш да ми се довериш, Джилиън. Това, което винаги мога да ти дам, е честност. — След това се изправи. — А сега имам среща, на която не бива да закъснявам. Съжалявам, че трябва да те оставя така, но се налага. Ако имаш други въпроси, ще се радвам да ти отговоря на тях по-късно тази вечер. Искаш ли да извикам Дори да поседи с теб?

Джилиън поклати глава.

— Не, всъщност предпочитам да остана малко сама. Марселъс се усмихна.

— Добре, тогава ще се видим по-късно. И не забравяй, че утре вечер е балът в двореца.

— Сигурна съм, че ще бъде прекрасно.

Балът в двореца се даваше в чест на смъртта на Оливър Кромуел, Регента, и заедно с това — за края на тираничното му управление. Това щеше да представлява неофициалното завръщане в обществото на Джилиън след фиктивното й пътуване до провинцията при болната й леля. По този начин щеше да се сложи край на всякакви въпроси, които можеше да са възникнали през последните седмици за нейното отсъствие. Това щеше да послужи като защита срещу скандал. Все пак трябваше да пазят репутацията й, или поне така бе казал баща й с най-сериозен тон.

Всичко това й изглеждаше нелепо — този объркан ребус, когато истината беше тъй проста. Не се бе случило нищо, което да накърни скъпоценната й репутация. На Джилиън почти й се искаше да се бе случило, за да има поне някакво оправдание за този безсмислен фарс. Но баща й, Марселъс и всички останали я уверяваха, че трябва да бъдат предприети тези стъпки и че е страшно необходимо, затова Джилиън се бе съгласила на техния план. Въпреки това намираше странно, изключително странно, че влагаха толкова много усилия за запазването на репутацията й, а не си бяха направили труда да я потърсят, когато беше изчезнала.

Защо Данте я бе оставил тук, особено след като й бе обещал да се върне да я вземе? Джилиън не искаше да вярва на Клер, която казваше, че Данте я е използвал, както много други, и че сега я е зарязал, защото му била непотребна. Описанието на Данте, направено от Марселъс — като джентълмен, макар и малко опетнено, й харесваше повече.

Но имаше едно нещо, което не можеше да отрече. Данте го нямаше; беше я оставил тук въпреки обещанието си и както изглеждаше, нямаше никакво намерение да се върне.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Данте гледаше как дъщеря му влиза в трапезарията с обичайната си забързана походка и се отправя към мястото си на масата. Но това продължи, докато детето не забеляза отсъствието на Джилиън. То се спря на място и впери поглед в стола.

— Къде е Беатрис?

Данте се страхуваше от този въпрос от момента на излизането си от Адамли Хаус без Джилиън. Беше прекарал последните няколко часа в мисли какъв идиот е, че изобщо е завел Джилиън в Адамли Хаус. И бе още по-голям идиот, задето бе позволил да я отведат. Защо не се вслуша в онова тревожно колебание, когато маркизът го повика в кабинета си? Защо не отказа да си отиде, докато не му я върнеха?

Данте вече знаеше отговора. Той нямаше никакви права над Джилиън. Тя не беше негова съпруга, нито пък някога щеше да бъде. Беше си отишъл само защото знаеше, че докато е там, Форестърови няма да я върнат обратно. Нямаше идея къде може да са я отвели. Щеше да бъде безсмислено да остане на стола в кабинета на маркиза. Нея я нямаше и сега трябваше да каже истината на дъщеря си.

Данте се изправи и отиде до Фийби.

— Беатрис я няма, Фийби.

Детето не се помръдна.

— Къде е?

Как можеше да й обясни нещо, което сам не искаше да повярва? Как можеше да го изрази така, че тя да го разбере?

— Фийби, спомняш ли си как Беатрис ти обясни защо си изпратена при мен?

— Каза, че ти си истинският ми баща и че след като майка ми е починала, съм дошла да живея при теб, защото тук е моят дом.

Данте кимна. Това беше най-простото и очевидно обяснение. Разбира се, ако се пренебрегнеше истината за зачеването на Фийби.

— Ами Беатрис има майка и баща, и дори братя. Досега не си беше у дома, защото беше забравила коя е.

— Защото не можеше да си намери паметта.

— Точно така. Но сега ние знаем коя е. Открих как е истинското й име и кое е семейството й.

Фийби помисли малко.

— Истинското й име не е Беатрис?

— Не, не е. Името й е Джилиън. Джилиън Форестър. Баща й е маркиз Адамли.

Фийби помълча, докато обмисляше думите му.

— Като онзи човек ли? Онзи, дето мама беше омъжена за него?

— Да, бащата на Джилиън е маркиз — също като човека, за когото майка ти беше омъжена.

— Той лош ли е с Джилиън, както беше онзи човек е мен? Може би ако е така, тя ще може да живее с нас?

Тези думи, изречени с тъничкия й гласец, пронизаха Данте право в сърцето. Той взе двете й ръце в шепите си.

— Фийби, какво е направил онзи мъж, за когото беше омъжена майка ти, за да е лош с теб? Удрял ли те е някога?

Фийби поклати глава и прехапа долната си устна.

— Не, но ме наричаше с лоши имена. Казваше ми да стоя далеч от него. Не ми позволяваше да говоря за мама. — После добави: — Госпожица Стаутуел веднъж ме удари, когато й се изплезих.

Данте притегли детето към себе си и поглади тъмните й къдрици.

— Никой повече няма да те удря, Фийби. Обещавам ти.

Обещавам. Думата заседна в гърлото и му напомни едно друго негово обещание; обещание, което не бе успял да удържи.

— Къде е Джилиън сега? — попита Фийби, като се отдръпна от него и го погледна.

— Върна се при семейството си, при истинското си семейство. Там е нейният дом. Вече няма да живее при нас.

Фийби продължаваше да стои на същото място, откъдето бе забелязала отсъствието на Джилиън от масата. С единствената разлика, че сега тъмните й очи се наливаха с едри сълзи, които се търкаляха надолу по бузите й. Буцата в гърлото на Данте, появила се при загубата на Джилиън, стана още по-голяма.

— Но аз не се сбогувах с нея! — Тя го погледна е трепереща долна устна. — Не се чувствам добре, милорд!

Данте избърса сълзите й с палеца си.

— Знам, Фийби. И аз не се чувствам добре.

— И на теб ли ти е тъжно, че Джилиън я няма?

— Да, Фийби, много ми е тъжно.

— Но не плачеш.

— Това е, защото мъжете не плачат.

— Никога ли?

Данте поклати глава.

— Почти никога.

— Защо?

Данте се помъчи да откъсне мислите си от Джилиън.

— Мъжете не плачат, защото ще им се набръчкат вратовръзките. Дамите не носят такива неща, затова трябва да плачат и заради мъжете.

Фийби погледна към пода, премисли това обяснение и очевидно то й се стори правдоподобно, защото сви рамене и отново прехапа долната си устна. Сълзите й бяха спрели. След малко отново го погледна.

— Сега кой ще пие чай с мен и госпожа Филиуикит?

— Коя е госпожа Филиуикит?

— Куклата ми. Джилиън ми помогна да й избера име.

Данте се усмихна. Представи си Джилиън да седи с Фийби и куклата, да отпиват чай и да си бърборят за женски неща. Той се изправи, хвана Фийби за ръката и я поведе към стола й.

— Когато се върнем в Уайлдууд, ще наема гувернантка, която да живее при нас. Едно от задълженията, които ще й изброя при наемането й, ще бъде всеки ден да пие чай с теб и госпожа Филиуикит. Ако искаш, можеш да ми помогнеш да я избера, но това сигурно ще отнеме известно време, а дотогава може би нямаш нищо против аз да пия чай с вас.


— Къде, по дяволите, беше?

Данте засенчи очите си от внезапната светлина, която нахлу от вратата в тъмната стая. Чашата с бренди, която си беше налял, когато дойде тук, стоеше недокосната на масичката. Не знаеше колко е часът. Не знаеше от колко време е тук. Нито пък го бе грижа.

— Данте? — каза Ролф, като влезе в стаята. Касия застана на вратата със свещник в ръка. — Какво има? Да не си болен?

Данте най-сетне се размърда, като се поизправи от неудобното си полулегнало положение. Очите му бяха насочени към пода.

— Не, Ролф, не съм болен.

— Очаквахме ви в осем у Мара и Адриан. Забрави ли, че бяхме канени на вечеря? Нямаха търпение да се запознаят с Джилиън. Мара много се разтревожи, когато не дойдохте. — Ролф се поколеба за момент, после каза: — Да не би нещо да се е случило с Джилиън? Неразположена ли се чувства?

Само ако беше толкова просто!

— Не, последния път, когато я видях, беше олицетворение на здравето.

— Какво искаш да кажеш с това „последния път, когато я видях“? Данте, къде е Джилиън?

Данте погледна приятеля си.

— Взеха я, Ролф. Сега е при семейството си, а колкото до по-нататъшните си връзки с мен — е, дадоха ми да разбера съвсем ясно. Разгулният граф Морган не се смята за подходяща компания за лейди Джилиън Форестър.