— Търсеха я дузина мъже под ръководството на този мой човек, само че са търсили в погрешна посока. И независимо дали ми вярваш или не, бях на път да намеся и двореца. По дяволите, Морган, не знаех с кого си имам работа. Не знаех какво трябва да мисля. Имаше вариант да е пристанала. Имаше вариант да е отвлечена. И ако беше отвлечена, трябваше да почакам, за да ми съобщят размера на откупа. Имам врагове — кой политик няма? — и не знаех дали не е някой от тях, направил това с надеждата да ме съсипе. Но когато мина известно време и нямаше нито искане за откуп, нито вест за Джилиън, започнах да се страхувам ужасно. Знаех, че съм сбъркал, задето съм изчакал.

— Как сте успели да обясните внезапното изчезване на Джилиън на познатите си?

— Лелята на Джилиън, с която са много близки, е заболяла неочаквано. Джилиън е заминала незабавно при нея в Дорсет. Току-що се е върнала в Лондон.

Данте поклати глава.

— За всичко сте помислили. Било е успешно, нали? Въпреки всичко политическата ви кариера си остава непокътната.

Лицето на маркиза стана червено, много червено. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира.

— И заради Джилиън си мълчах, а сега, когато знам с кого е била през цялото време, се радвам, че съм постъпил така. По дяволите, Морган, знаеш ли какво ще стане с доброто й име, ако се разбере, че е прекарала две седмици сама с Разгулния граф? Ще бъде съсипано. Моето семейство не може да си позволи скандал като онзи, който ни стовари на главите последния път. Едва сме се възстановили след онзи грозен случай. Аз съм просто един баща, който се опитва да запази бъдещето на дъщеря си. Кой мъж ще я иска за жена, ако знае, че е била с теб?

Въпреки гнева си, който нарастваше все повече с всяка презрителна забележка на маркиза, и макар да знаеше, че Адамли се опитва да отвлече вниманието му от собствените си недостатъци, Данте осъзнаваше, че в думите на мъжа има известна истина. Въпреки че не се бе възползвал от Джилиън; въпреки че бе останала толкова чиста, колкото и в деня на раждането си, всички щяха да смятат, че я е опетнил.

Триста дяволи, те дори вече го вярваха!

Все пак той бе Разгулния граф!

Маркизът беше прав. Бъдещето на Джилиън щеше да бъде зачернено. Никой свестен мъж нямаше да я поиска за жена и където и да отидеше, зад гърба й щеше да се шушука, че Разгулния граф я е съсипал. Освен ако…

Данте плъзна писмото по бюрото към маркиза.

— Не приемам предложението ви за компенсация.

Адамли го погледна.

— Още ли искаш?

— Ни най-малко, милорд. Имам желание да приема по-различни условия от тези, които посочихте преди малко.

— Други условия ли? Какво си намислил?

— Много е просто, милорд — рече Данте, като го наблюдаваше внимателно. — Вместо двадесетте хиляди лири, милорд, ви моля за ръката на Джилиън.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Маркизът гледаше втренчено Данте, без да каже нищо, нито дума. Коженият стол изскърца под него, когато стана, отиде до прозореца и застана с гръб към Данте. Малкият пиринчен часовник на бюрото продължи да тиктака. Отвън, под отворения прозорец, премина кон с карета. Данте просто чакаше.

Не му се наложи да чака дълго. Маркизът се обърна, опря длани на бюрото и изрева:

— Проклет да си, Морган! Проклет да си до девето коляно! И проклета да е тази твоя Тримейнска наглост, която те кара да смяташ, че въобще бих приел нещо подобно! Кой, по дяволите, си мислиш, че си? Ще ти отговоря. Ти си разгулният граф Морган; мъж, който е съсипал повече жени, отколкото може да се преброят. Нима си си мислил, че трите години извън двореца могат да променят това? Моята Джилиън омъжена за теб? По-скоро ще я гледам как прекарва остатъка от дните си с все по-малка и по-малка надежда да си намери съпруг. Бих я гледал как живее живота си на стара мома, но не мога да я обрека на такова съществуване, каквото би имала като твоя съпруга. Да омъжа дъщеря си за теб? Нима ме мислиш за абсолютен глупак, Морган?

Данте пренебрегна жилещите думи и обидите срещу него и рода му, но маркизът продължи с гръмовен глас:

— Не си глупак, Морган. Несъмнено осъзнаваш, че бракът с Джилиън би ти донесъл значителна зестра. Тогава не е чудно, че отказа двадесетте хиляди лири, които ти предложих, за да се отърва от теб. Просто си изчаквал, търсейки по-голяма сума.

Гневът на Данте достигаше границата на благоразумието. Той имаше много слабости, да, но не бе ловец на зестри. Пое си дълбоко дъх, изпусна го бавно и каза с нисък глас, който веднага привлече вниманието на маркиза:

— Не очаквам никаква зестра от вас, милорд. Нямам нужда от нея. Всъщност нямам нищо против да ви преведа сумата от двадесет хиляди лири, нещо като обратна зестра, ако се съгласите на този брак.

— Значи не те интересуват парите, а, момче? Вместо това си решил да си купиш почтеност, така ли, Морган? Е, можеш да си задържиш двадесетте хиляди лири и тръгни да си търсиш друг глупак. Няма да можеш да ме подкупиш и няма да ти позволя да използваш моята Джилиън, за да си осигуриш подходящо място в обществото. Когато дъщеря ми се омъжи, ако изобщо някога това стане, ще бъде за мъж, който ще я обича и цени такава, каквато е. Ще бъде за мъж, който знае какво е чест и ще й отдава уважението, полагащо й се като негова съпруга. Няма да позволя дъщеря ми да бъде съжалявана или подигравана и навсякъде, където влезе, да започват шепнешком да обсъждат похожденията на съпруга й. Като неин баща няма да приема нищо по-малко за нея.

Данте гледаше втренчено събеседника си. Не обвиняваше маркиза, че иска да опази бъдещето на дъщеря си. Дори и за краткото време, в което Фийби бе присъствала в живота му, знаеше, че и той един ден ще се чувства по същия начин.

— Какво ви кара да мислите, че не осъзнавам и ценя истинските качества на Джилиън? Защо смятате, че не изпитвам нежни чувства към нея?

— Заради това, което си. Да си кажем направо, Морган, ти си неспособен да се обвържеш с една жена. По дяволите, ти си неспособен да се обвържеш дори с няколко от тях! Не мога да обрека Джилиън на такъв живот.

— Защо просто не попитате Джилиън?

— Да я попитам ли?

— Да. Нека просто повикаме Джилиън и я попитаме дали иска да бъде моя съпруга. Оставете на нея да реши дали ще й бъда добър съпруг. Все пак тя ще е тази, която ще бъде осъдена, както красноречиво се изразихте, на живот с мен. Не трябва ли тя самата да реши дали желае такава съдба?

Маркизът го изгледа презрително.

— Може би ако Джилиън беше на себе си, щях да направя именно това, Морган. Онази Джилиън, която познавах, беше възпитана да има свое собствено мнение, да умее да преценява нещата и да ги вижда такива, каквито са. Но след като току-що станах свидетел на сцената в другата стая, бих бил пълен глупак, ако го направя. Видях нейната почит, нейното благоговение към теб. От момента, когато влезе през вратата, почти не се отделяше от теб. Предполагам, че си обработил съзнанието й до такава степен, че направо те обожава. Това, от което Джилиън се нуждае, е да бъде със семейството си, без ти да си наоколо, за да й влияеш. Приеми предложението ми за двадесет хиляди лири или не, но и в двата случая ще напуснеш къщата днес без Джилиън.

— Страхувам се, че е невъзможно, милорд. Нали разбирате, обещах на Джилиън, че няма да я изоставям тук днес, ако тя не го желае. И това е обещание, което имам намерение да удържа.

Маркизът се засмя с безгранична увереност.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Морган, но нямаш никакъв избор. Точно в този момент Джилиън вече не е в къщата. Нали чу преди малко каретата, която мина под прозореца? Джилиън беше в нея. Вече я няма, така че не виждам никаква причина да останеш в къщата ми и секунда повече.

При думите на маркиза през тялото на Данте премина хлад. Той не каза нищо, само стана, отиде до вратата, която съединяваше кабинета със салона, и я отвори рязко. Точно както лорд Адамли беше казал, Джилиън не беше там. Всъщност там нямаше никой. Стаята бе празна.

— Вие сте истинско копеле — рече Данте, все още втренчен през вратата.

— Може да си прав, но това е положението.

Данте се обърна към него.

— Осъзнавате ли на какъв риск подлагате здравето на Джилиън? Възможно е да мислите, че я предпазвате, но това може да причини загуба на паметта й завинаги. Надявам се, че ще поемете отговорността за това.

Маркизът махна небрежно с ръка.

— Глупости. Посъветвах се с нашия лекар и той ме увери, че всичко, от което Джилиън се нуждае, е мир и спокойствие и да бъде сред позната обстановка и хора, които я обичат. Именно в интерес на здравето й ти казвам да си отидеш и да не се опитваш повече да се свързваш с нея. Няма да я виждаш. Няма да говориш с нея. Дори няма да й пишеш писма, защото съм наредил на Нюпорт да унищожава всичко, което пристига с твоя печат. И ако не се придържаш към желанията ми, Морган, скандал или не, ще те осъдя за отвличане. Дори ще прибавя към обвинението магьосничество, защото ти сигурно си направил на дъщеря ми някаква магия. Лошо нещо в днешни времена е да се практикува магьосничество, Морган. И наказанията за това не са никак приятни, затова се вслушай в думите ми или ще се погрижа Негово величество да те изгони от страната завинаги, дори и това да ми струва живота.


Защо бяха дошли тук?

Джилиън продължаваше и продължаваше да си задава този въпрос, докато седеше в малката приемна на мадам Олга и очакваше с нетърпение да си отидат. Дори и Клер я бяха убедили да дойде с тях, като й бяха обещали, че няма да се бавят много. Бяха й казали, че ще се върнат в Адамли Хаус, преди Данте да привърши разговора си с маркиза, нейния баща.

Но ето че продължаваха да си седят с чаши жасминов чай пред тях. Дори дойде за някаква рокля, която беше поръчала, или поне така каза. Вече доста дълго се бавеха.

Докато чакаше, Джилиън оглеждаше лицата на снахите си, които прелистваха списанията с модели, поставени на изящната масичка пред тях. Изучаваше всяка тяхна черта, като се мъчеше да открие и следа от нещо познато. Дори беше самата красота. Подобно на Джилиън, бе ниска и дребничка, с меки пепеляворуси къдрици, обрамчващи големи очи с цвят на незабравка. От нея се излъчваше доброта и топлота, които още повече се усилваха от бременността й.