— Марс, Арчи, Реджи, мама и татко — каза тя, като си повтаряше имената им, за да ги запомни. После погледна двете жени, които седяха до прозорците, отделно от семейството. — Данте не ми каза, че имам сестри.

— Нямаш. Позволи ми да ти представя снахите ти — рече Марселъс, прекоси стаята и хвана ръката на дребничка блондинка в последните месеци на бременността. Тя се усмихна топло на Джилиън. — Това е Доротея, моята съпруга.

Марселъс й помогна да се изправи, като сложи внимателно ръка под лакътя й.

— Радвам се, че най-сетне си си у дома, Джилиън — рече Доротея, когато застана до Марселъс. — И моля те, не мисля, че някой ме е наричал Доротея, откакто бях дете. Дори е доста по-добре.

Тази жена, която беше истинско олицетворение на красотата, изглеждаше щастлива, направо грееше. Изглежда, обожаваше съпруга си, защото го гледаше като някакъв бог. Всъщност бе достатъчен само един поглед към Марселъс, за да се види, че и той изпитва същото.

— А това — продължи Марселъс — е съпругата на Реджиналд — Клер.

Топлотата, която Джилиън бе видяла да се излъчва от лицето на Дори, очевидно не докосваше другата жена. Всъщност, докато се представяха, Джилиън усети, че застава нащрек. Макар вниманието на всички в стаята да бе насочено към нея, жената остана неподвижна. Очите й бяха тъмни и неясни, сякаш предпочиташе да бъде някъде другаде. Също така Джилиън забеляза, че Реджиналд не дойде да застане до жена си.

— Здравей, Клер — каза Джилиън, като се опитваше да поразсее напрежението си. Със сигурност това се дължеше на факта, че не се познаваха. Та нали и къщата й беше изглеждала по същия начин — строга и отблъскваща — на пръв поглед?

Клер направи крачка напред и прегърна сковано Джилиън. Когато се наведе да я целуне по бузата, прошепна в ухото й; толкова тихо, че само Джилиън можеше да я чуе:

— Добре дошла отново в рая, Джилиън. Внимавай за змиите и не отхапвай от никоя ябълка.

Думите й, толкова загадъчни и злобни, мигновено унищожиха всякакво спокойствие, което Джилиън бе започнала да чувства със семейството си. Защо беше казала това Клер? Нима изпитваше към нея неприязън? Неочаквано вратата се отвори и в стаята връхлетяха няколко деца. След тях се появи дойка с малко момиченце с красиви руси къдрици, което смучеше двата си пръста.

— Леля Джили си е дошла у дома! — завикаха в хор по-големите деца, заобиколиха я и започнаха да дърпат отвсякъде полите й. Джилиън просто ги гледаше.

— Джони каза, че са те отвлекли пирати на някакъв остров — каза нежно русо момиченце, по-голямо от бебето и точно копие на съпругата на Марселъс — Дори.

— Не съм — прекъсна я момче, което като че ли беше горе-долу на същата възраст, и й хвърли поглед, вещаещ неприятности.

— Ана, Джон — намеси се Марселъс с плътен, властен бащински глас. — Нека да не плашим леля ви Джилиън още в момента, когато се е завърнала у дома. Хайде сега, елате тук и внимавайте как се държите.

Ана и Джон пуснаха полите на Джилиън и застанаха от двете страни на Марселъс, откъдето я погледнаха мълчаливо.

— Близнаците просто нямаха търпение да те видят — рече Дори. — Извинявай, ако са те притеснили.

— Няма нищо — каза Джилиън, после се обърна да погледне другите деца.

Друго момче, по-малко от близнаците, с гъста сламеноруса коса и немирен поглед, я гледаше уплашено с тъмните си, одухотворени очи. Джилиън му се усмихна и се наведе, за да се поизравни с ръста му.

— Как се казваш?

— Аз съм Самюел — рече тихо то.

— Самюел — повтори Джилиън, — как си?

Тя му протегна ръка. Момчето се поколеба, после протегна бавно своята. Джилиън се здрависа с него, след това забеляза друго дете, застанало зад Самюел. Беше по-голямо от останалите и не се бе включило в първоначалното шумно посрещане.

Джилиън се изправи и тръгна към него.

— Здравей.

— Здрасти — отговори тихо то, без да вдига очи от катарамите на обувките си.

— Как се казваш?

Момчето продължаваше да не вдига поглед.

— Алек. Алек Форестър. — Най-сетне вдигна очи към нея. — Не си ли спомняш кой съм?

Начинът, по който й зададе въпроса, издаваше, че според него Джилиън не го познава, защото не иска. На лицето му бе изписана очевидна несигурност.

— Съжалявам, Алек, но не те познавам. Сигурна съм, че ще си спомня много скоро, че ще си спомня всички вас, но в момента не мога да си спомня никого. Нали разбираш, ударих си главата много силно и това ме накара да забравя всичко, което съм знаела преди това. Разбираш ли?

Той кимна и отново впери поглед в пода.

— Ще играеш ли с мен на топка, както преди, когато знаеше кой съм?

— Ще се радвам, ако, разбира се, си спомням тази игра. Има някои неща, които знам как се правят, и други, на които трябва отново да се уча. Може би ще се наложи отново да ми покажеш как се играе. Ще имаш ли нещо против, Алек?

Лицето на момчето започна да загубва част от колебливата си резервираност. Дори се усмихна леко и кимна.

— Добре. — Джилиън стана и се огледа наоколо. — Това ли са всички?

— Освен бебето — каза Дори и взе от дойката детето, което изглеждаше на не повече от годинка. — Това е Лизи, най-малката. — Тя се усмихна. — Поне докато не се роди следващото, след няколко седмици.

Джилиън се усмихна широко на ангелското личице с големи сини очи, които толкова приличаха на Дорините.

— Мога ли да я подържа?

— Разбира се, че можеш — каза Дори и й подаде детето. — Не е нужно да питаш. Лизи започва да се учи да ходи, но обича да я държат на ръце.

— Всичките ли са ваши? — попита Джилиън и посочи към децата.

— Почти, но не всичките — отвърна Дори. — Без Алек. Той е син на Реджиналд и Клер. Вече е на девет години, истински млад джентълмен. Джон и Ана са нашите близнаци. Те са по на пет. Самюел току-що навърши три. Лизи ще навърши две след осем месеца.

— Но аз съм по-голяма от Джон — рече гордо Ана, — защото мама казва, че съм се родила първа.

— Това не те прави по-голяма — възпротиви се Джон. — Все още бягам по-бързо от теб.

Ана го изгледа сърдито.

— Не с вярно!

— Вярно е!

— Е, тогава може би ще трябва да проведем състезание, за да видим кой е най-бърз — довърши вместо тях Джилиън, като по този начин приключи успешно спора.

Данте стоеше до вратата, встрани от другите, и наблюдаваше възхитено Джилиън и децата. Тя постигаше с тях голямо разбирателство, което дори и загубата на паметта не й бе отнела. Общуването с децата, разбирането на мисленето им бе нещо, което и самият Данте не бе успял да овладее. Даже и сега, когато говореше с Фийби, се чувстваше така, сякаш бяха от два различни свята, макар да й беше баща. Може би защото бе момиче, а той нямаше никакъв опит е момиченца. Все още. И с Робърт, сина на приятеля му Адриан, Данте никога не се чувстваше напълно спокоен и постоянно се притесняваше да не каже нещо, което не бива да се говори пред деца.

— Може ли да си поговорим, Морган?

Данте вдигна поглед към приближаващия се маркиз. После погледна към вратата, която той му сочеше, кимна и го последва натам.

— Данте?

Гласът на Джилиън го спря точно когато беше стигнал вратата. Той се обърна.

— Отиваш ли си?

Това не беше просто въпрос, а напомняне на обещанието му. Обещанието, че никога няма да я напусне. Данте поклати глава, за да й покаже, че няма защо да се тревожи.

— С баща ти имаме — той хвърли поглед към маркиза — да обсъдим нещо. Няма да се бавим дълго. Така ли е, милорд?

Бащата на Джилиън изобщо не изглеждаше доволен.

— Има някои неща, които искам да обсъдя насаме с Морган, Джилиън.

Отчаянието по лицето на Джилиън се поразсея и тя се усмихна.

— Тогава ще се видим, когато свършите.

Данте кимна, отвърна на усмивката й и излезе от стаята.

— Бренди? — попита маркизът, когато с Данте се озоваха сами в кабинета. Беше значително по-гостоприемен, отколкото последния път.

— Не, благодаря ви, милорд — каза Данте, зае посоченото му място и зачака.

Лорд Адамли не заговори веднага. Той извади ключ от джоба на сакото си, отвори най-горното чекмедже на бюрото и извади нещо отвътре. След това го хвърли на Данте. Беше писмо. На червения восък, с който беше запечатано, личеше печатът на Адамли.

— Какво е това? — попита Данте, без да се помръдне да вземе писмото, както очевидно се бе надявал маркизът.

— Това, Морган, е писмо, с което нареждам на адвоката си да ти даде сумата от двадесет хиляди лири.

Данте го погледна, но все още не посягаше да вземе писмото.

— Доста голяма сума, милорд. Мога ли да попитам за какво е? Като джентълмен, със сигурност не бих очаквал никаква награда за това, че съм върнал дъщеря ви здрава и читава при вас.

— Това не е награда, Морган. Считай го за компенсация, осигуряваща обещанието ти като джентълмен и гаранцията, че след като напуснеш Джилиън днес, никога повече няма да се опитваш да я виждаш.

— Плащате ми, за да напусна дъщеря ви, сякаш никога не съм я виждал?

Маркизът кимна, напълно сериозен.

— Точна така.

— Какво ви кара да мислите, че ще приема тези условия? И какво ви кара да мислите, че просто така ще изоставя Джилиън?

Маркизът се изсмя на глас.

— Защото си този, който си. Ти си Данте Тримейн — разгулният граф Морган. Само твоята самоличност прави вероятно, дори необходимо да приемеш това предложение, което е доста щедро, като се имат предвид някои неща.

— Кои неща, милорд?

— Като например, че ако не приемеш това предложение при моите условия, ще те дам под съд за отвличане, независимо от скандала, който ще последва.

В главата на Данте се появи нещо; нещо, което маркизът не искаше да разкрива.

— Имам един въпрос към вас, милорд. Всъщност защо не информирахте никого за изчезването на Джилиън?

Лорд Адамли си пое бавно дъх.

— Това, Морган, не е твоя работа.

— Казвате, че според вас дъщеря ви е била отвлечена, отвлечена насила от тази къща, и все пак не известихте властите. Не сте изпратили хора да я търсят, освен един човек, както казвате, и то очевидно доста неспособен, защото до Уоруикшир никой не е чувал, че Джилиън е изчезнала.