Джилиън се разстройваше все повече и повече. Цялото й тяло трепереше. Защо изпитваше такава неохота да се върне при семейството си и живота, който бе водила? Сякаш нещо й казваше да не отива, да не се връща. Защото връщането в онзи непознат за нея свят също означаваше да напусне Данте и Фийби, и целия този живот, който наистина познаваше.

— Джилиън, аз…

— Аз не ги помня, Данте! Те са ми чужди! Нима просто ще ме оставиш на прага им и ще си заминеш? Ами ако никога не си ги спомня? Трябва ли да прекарам остатъка от дните си с хора, които не познавам? Ами Фийби? Никога ли повече няма да я видя?

Джилиън трепереше цялата. Данте я притегли към себе си, за да я успокои, прегърна я и зашепна нежни думи в косите й. Джилиън затвори очи. Опита се отчаяно да не заплаче, но самата мисъл да напусне Данте и Фийби я изпълни с истински страх.

„За теб ще бъде много по-лесно, ако не ни се съпротивляваш, Джилиън.“

Джилиън се отдръпна от Данте.

— Какво каза?

Данте я погледна учудено.

— Нищо не съм казвал.

— Но аз току-що чух глас, който ми казваше да не се съпротивлявам, че ще ми бъде много по-лесно, ако не го правя.

Лицето на Данте замръзна.

— Разпозна ли гласа?

— Не — отвърна Джилиън. — Но не беше приятен глас. Заплашваше ме.

— Слушай, Джилиън. Баща ти каза, че си отвлечена от спалнята ти, което обяснява защо те намерих изоставена на пътя. Всъщност баща ти смята, че аз съм те отвлякъл.

— Ти? Че защо ще си мисли такова нещо? Ти спаси живота ми!

— Това няма значение, Джилиън. Поне засега. Мен също не ме е грижа какво си мисли баща ти. Искам да знаеш, че не съм те отвлякъл, но мисля, че може би ти знаеш кой го е направил. Предполагам, че е заключено някъде в паметта ти. Когато споменах семейството ти, оттам изникна гласът, който току-що чу. Може би ако ги видиш отново, паметта ти изцяло ще се върне.

— И ще мога да кажа на баща ми кой наистина ме е отвлякъл — довърши вместо него Джилиън.

Данте й се усмихна.

— Точно така. Бих искал утре сутринта да те заведа в Адамли Хаус, за да те запозная със семейството ти. Ще остана толкова дълго, колкото искаш. Ако искаш да си отидеш, след като се запознаеш с тях, ще тръгнеш заедно с мен. Няма да те оставя там.

Джилиън го погледна. Неочаквано си спомни нещо, което й беше казвал — че никога не лъже. И му вярваше. Тя се изправи бавно.

— Значи няма да ме оставиш там?

— Не, освен ако ме помолиш. Довери ми се, Джилиън. Давам ти дума, всичко ще бъде наред.

„Освен ако — помисли си Данте, докато вървяха заедно към къщата, — когато паметта ти се възстанови, не откриеш и ти кой всъщност съм.“

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Въпреки късното лятно слънце, въздухът бе странно хладен, докато каретата се движеше по тесните лондонски улици на път към Адамли Хаус.

Джилиън не можеше да не забележи този хлад, нито пък да обясни откъде идва, макар и да се опитваше. Сега щяха да се срещнат със семейството й, но тя не го познаваше. Бяха й толкова чужди, колкото и всички останали. Трябваше да гори от нетърпение да се върне към корените си. Защо тогава онова чувство не я напускаше?

Тя осъзна, че каретата е спряла пред голяма, внушителна сграда. Поддържани храсти седефче и подрязан в различни форми жив плет обграждаха от двете страни широките предни стълби, които водеха към огромни двойни врати с проблясващи на слънцето брави. В горната част на вратата имаше украшение — лъв с корона от лаври, преплетена със сложно гравирана буква „А“. Висока черна желязна ограда със заплашителни остри шипове разделяше къщата от улицата.

Нима това беше нейният дом? Приличаше повече на учреждение със строгия си, смразяващ вид. Изглеждаше така, сякаш в него не живееше никой, нито пък й беше познат. Украшението на вратата, самата къща, дори и двамата слуги в ливреи отпред й бяха чужди и отблъскващи.

Неочаквано закопня за Уайлдууд повече, отколкото когато го бе напускала. Копнееше да усети уханието на липа, което изпълваше въздуха, да опита от сладкия топъл сладкиш с джинджифил на госпожа Лийдс. Искаше да се зарови в ухаещите на рози чаршафи на леглото си и никога повече да не се покаже оттам.

Докато изкачваха стълбите, които водеха към главния вход, Джилиън вдигна глава към трите редици блестящи прозорци. На втората забеляза няколко малки личица, притиснати към стъклата, и светли любопитни очи, които я наблюдаваха.

Възрастен мъж с прегърбени рамене отвори вратата още преди да беше ударила чукалото.

— Милейди Джилиън — каза той и й се усмихна с пожълтелите си зъби. — Прекрасно е да ви видя отново.

Джилиън го погледна, след това се обърна към Данте за обяснение.

— Това е Нюпорт, икономът на семейството ти.

Джилиън му се усмихна любезно.

— Здравей, Нюпорт. Радвам се да се запознаем.

Нюпорт погледна остро Данте и пое плащовете им.

— Семейството ви е предупредено за вашето пристигане и ви очаква в салона — каза той и ги насочи по един дълъг коридор. След това отвори висока врата и отстъпи встрани, за да им направи път.

Джилиън се поколеба на прага. Лошото й предчувствие нарастваше пред морето от непознати лица, които я очакваха вътре. Направи крачка към Данте, докато наблюдаваше как един по-възрастен господин с тъмна коса и властна осанка се приближава енергично към нея.

— Джилиън, момичето ми, толкова ни липсваше!

Той я прегърна здраво, преди Джилиън да успее да реагира. Когато я пусна, тя продължи да мълчи. Данте застана до нея.

— Това е баща ти, Джилиън. Александър Форестър, маркизът.

Джилиън се усмихна колебливо.

— Здравейте, господине.

Чувстваше се странно, като се обръщаше тъй официално към човека, който бе неин баща. Наистина не знаеше как по друг начин да отговори. Но все пак забеляза, че той има сиви очи, подобни на нейните.

Една жена излезе иззад баща й. В нежните й кафяви очи блестяха сълзи. Тези очи бяха разтревожени, но не гледаха в лицето на Джилиън, а шареха по цялото й тяло. Джилиън погледна надолу, като се питаше дали не е разляла от шоколада на закуска по роклята си, която беше от гардероба на Хелена — богата тюркоазена коприна с бледосини долни поли, обшити с дантела. Само че на нея нямаше нито едно петно. Тогава какво не беше наред? Защо тази жена, тази красива, елегантна дама изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи?

— О, скъпо мое дете! — възкликна тя, уви ръце около шията на Джилиън и я целуна по едната буза, като въздъхна тежко. — Изглеждаш толкова различна, толкова пораснала и красива! Мислех си, че никога повече няма да те видя!

Най-накрая жената пусна Джилиън и отстъпи назад. Джилиън я погледна.

— Вие сте майка ми?

Жената не отговори. Вместо това, започна да хълца в дантелената си кърпичка, а мъжът, който беше неин баща, сложи утешително ръка на рамото й.

— Всичко е наред, Джоанна. Това е същата Джилиън, нашата дъщеря. Просто ще й е нужно време да свикне.

— Но тя изглежда толкова…

Джилиън пристъпи напред и взе ръката на жената.

— Съжалявам, госпожо. Не исках да ви разстройвам.

В съзнанието й изникна една картина — образ на същата тази жена, само че по-млада, нежно усмихната, която й подаваше една кукла. Но образът изчезна толкова бързо, колкото и беше дошъл.

Висок красив младеж с очила се приближи усмихнат от лявата й страна.

— Не си разстроила мама, Джилиън. Тя плаче за всичко. Когато бяхме деца, тя се разплака в деня, в който й донесохме една крастава жаба от градината.

— Съжалявам, но не си спомням — каза Джилиън, като се запита какво ли я е накарало да докосне някое от тези грозни същества.

Той я хвана за ръката и я стисна.

— Аз съм Марселъс, най-младият от братята ти. Мисля, че изглеждаш страшно добре.

— А аз съм Арчи, другият ти брат — каза трети мъж, по-възрастен от нея и може би няколко години по-възрастен от Марселъс, с пясъчноруси къдрици, които падаха над широки рамене. Той се приближи до нея да я прегърне, като накуцваше леко и се подпираше на лакиран дървен бастун. Джилиън се запита какво ли му се е случило. — Не се тревожи за бастуна. Имам рана от куршум в крака при Уърсестър. Аз съм вторият ти брат. А онзи мрачен хапльо в ъгъла — продължи Арчи — е третият, Реджиналд. Той е най-големият от нас и по общо признание — най-големият твърдоглавец. Винаги си обичала да го наричаш Реджи.

Реджи я погледна и на изпитото му лице се появи лека усмивка.

— Радвам се да те видя, Джилиън.

Джилиън кимна и се усмихна учтиво.

Последва неловко мълчание и макар все още да беше малко нервна, Джилиън усещаше, че хладът, който изпитваше при пристигането си, бе започнал да изчезва по малко.

Марселъс я хвана за ръката и я поведе по-навътре в стаята.

— Всичко е наред, Джили. — Той се поколеба. — Имаш ли нещо против да те наричам така? Не си спомням да съм те наричал по друг начин още от училище, освен, разбира се, „хлапе“, но това като че ли сега не е много подходящо.

„Хайде, хлапе, да не би да те е страх?“ Гласът, който беше чула в пещерата тогава. Беше неговият глас.

Джилиън му се усмихна, облекчена, че най-сетне е открила връзка с някого от семейството си.

— Можеш да ме наричаш Джили, макар че може би някой път няма да успея да реагирам. А аз Марселъс ли те наричах?

— Невинаги. Обикновено само когато ме представяше на някого. Наричаше ме с няколко имена, за които мама те укоряваше, но най-вече ме наричаше Марс — на бога на войната. Казваше, че това е по-подходящо за мен от Марселъс, понеже когато бяхме деца, постоянно се биехме. На Джилиън започваше да й се струва странно познат.

— На колко си години, Марс?

— На двадесет и четири.

— А аз на колко години съм?

— На двадесет. На двадесет и трети март ще навършиш двадесет и една.

Джилиън кимна и огледа всички.