Александър Форестър, маркиз Адамли, седеше зад лъскавото си бюро от орех и седеф и лицето му бе скрито зад писмото, което четеше.

— Надявам се да е излязъл тихо, Нюпорт.

— Не, милорд.

Маркизът се изправи с бързина и ловкост, неотговарящи на напредналата му възраст.

— Морган, какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Може би вече сте забравили, милорд, но помолих за аудиенция при вас.

— Която отказах — или може би не бях достатъчно ясен? Не си желан тук, Морган, така че си върви, преди да съм наредил да те изхвърлят.

— Както казах на Нюпорт, имам да обсъдя с вас един важен въпрос. Може би той не се е изразил ясно.

— Предаде ми съобщението ти съвсем недвусмислено, както съм сигурен, че е направил и с моя отговор. Нюпорт умее да се оправя с измет като теб. Няма нищо, което да трябва да обсъждам с теб.

— Уверявам ви, че въпросът е от голяма важ…

— Върви си, Морган! Няма да повтарям.

— … за дъщеря ви.

Маркизът млъкна. Погледна Данте и над очите му се спусна облак, но не на гняв, а на огромен, явен страх. Данте го наблюдаваше внимателно.

— Какво знаеш за Джилиън, Морган?

— Зная, че дъщеря ви е жива и е добре.

Облекчението най-сетне позволи на маркиза да освободи дълго сдържания въздух в гърдите си.

— Слава богу. Къде е тя?

— В безопасност е.

— Попитах те къде е, Морган.

— Ще ви кажа, милорд, но след малко, след като поговорим няколко минути. Е, ако имате да ми отделите толкова време.

— Разбира се, че мога да отделя. Разтревожих се до смърт за нея. Къде е би… — Маркизът остана прав и в погледа му неочаквано се настани подозрение. — Какво има, Морган? За откуп ли става дума? С това ли си се заел сега? Вече не си доволен да съсипваш бракове и си започнал да отвличаш? Говори по същество. Колко искаш, за да върнеш Джилиън при нас?

Данте не беше сигурен, че е чул добре събеседника си.

— Моля?

— Хайде, стига, не си отвлякъл Джилиън за нищо, нали? Трябваше да се досетя, че си бил ти, но смятах, че си във Франция. Помислих също, че Джилиън е избягала с някого, но няма начин да повярвам, че моята дъщеря би напуснала дома си, за да се омъжи за някой като теб. Крал Чарлз прояви достатъчно разум да те изпрати в изгнание. Бях сигурен, че никога повече няма да ти бъде позволено да се върнеш. Ако знаех, че това е станало, отдавна щях да съм тръгнал след теб и Джилиън. Какъв е този извратен навик, Морган, да причиняваш хаос в дома ми? Ако и косъм е паднал от главата й, кълна се, че ще си мъртъв, преди да успееш да мигнеш…

— Не зная за какво говорите, лорд Адамли. Дойдох тук просто да ви уверя, че дъщеря ви е жива и здрава.

— Тогава къде е? Със сигурност не си я довел с теб, следователно искаш нещо от мен, за да я върнеш. Всъщност ако изобщо знаеш къде е и това не е откачената ти представа за шега! — Той поклати глава. — Прекалено низко е дори за теб.

Данте остана мълчалив а Маркизът го погледна.

— Знаеш къде е, нали? По очите ти личи. Знаеш къде е и искаш нещо в замяна. Че защо иначе щеше да я отвлечеш?

— Напълно сте изгубили ума си, милорд. Не съм отвличал Джилиън.

— За теб лейди Джилиън, Морган!

— Може би трябва да седнете и да се успокоите, като ми дадете възможност да ви обясня как съм я намерил.

Маркизът изгледа сърдито Данте. Не искаше да го слуша. Не искаше да прекара и секунда повече в неговата компания, но, от друга страна, беше достатъчно интелигентен, за да знае, че няма друг избор. Без Данте можеше никога повече да не види дъщеря си. Не искаше да рискува. Затова седна бавно и зачака Данте да продължи, като го гледаше с неприкрита омраза.

— Казахте, че Джили… лейди Джилиън е била отвлечена, милорд? Откъде?

— Точно оттук, от Адамли Хаус. Била измъкната от леглото й посред нощ.

— Сигурен ли сте, че е била отвлечена? Обмисляли ли сте варианта да е тръгнала по собствено желание или с някаква цел?

— Това са пълни глупости сега, след като знам, че е при теб. Моята Джилиън никога не би избягала с такъв човек.

Данте продължи:

— Кога е станало това?

— Какво искаш да кажеш? Би трябвало да знаеш, след като ти си този, който я е отвлякъл…

— Лорд Адамли, ще ви повторя още веднъж, затова ме слушайте добре. Не съм отвличал дъщеря ви. Дори не знаех, че имате дъщеря до тази сутрин, когато най-сетне разбрах коя, по дяволите, е тя. И така, кога е изчезнала?

— Преди около две седмици. Защо?

— Доста интересно. Намерих я преди две седмици в Дърбишир.

— Дърбишир ли? Че как е стигнала дотам? Твърде далеч е, за да е отишла пеш.

— Не бих могъл да кажа, но я намерих да лежи в дъжда, по средата на пътя, мокра до кости и само по нощница. Прав сте, със сигурност не е вървяла пеш.

— По нощница! — Маркизът отново се изправи. — Какво, по дяволите, става тук, Морган? Защо досега не си я довел?

Данте издиша бавно.

— Както вече ви казах, допреди два часа не знаех коя е.

— Трябва да ти е казала името си. Това със сигурност щеше да ти бъде достатъчно да ти покаже пътя насам.

— Не, милорд, Джилиън не ми каза името си. — Той помълча малко. — Не можеше.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е можела да ти каже името си? Да не би да е онемяла? Или оглушала? За какво говориш, Морган?

Данте се изправи и отправи втренчен поглед право в гневните очи на маркиза.

— Джилиън не можа да ми каже името си. Нито пък фамилното си име, нито откъде е. Милорд, боя се, че дъщеря ви е загубила паметта си.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Имаш точно петнадесет минути да ми кажеш накъде, по дяволите, биеш, Морган, преди да съм те предал на властите и да съм те хвърлил в Тауър за отвличане и… и морална низост! Възмутително е! Невероятно дори и за теб! Какво се надяваш да постигнеш с тази нелепа история?

Преди Данте да успее да отговори на гневното избухване на маркиза, почувства как някой го дърпа назад. Секунди по-късно един здрав юмрук го удари в брадичката.

Нямаше възможност да се защити. Ръцете му бяха хванати зад гърба. Срещу него Реджиналд Форестър, най-големият брат на Джилиън, се мъчеше да нанесе на Данте още един удар.

— Помислих, че Нюпорт е откачил, когато ми каза, че Морган е в този дом — каза Реджиналд. — Поне му фраснах един, преди да го изхвърлиш, татко.

— Успокой се, Реджиналд — каза маркизът. — Ти едва се съвзе от болестта си. Не бива да пилееш силите си, иначе състоянието ти ще се влоши.

Данте раздвижи челюстта си, за да види дали не е счупена. Не беше, но когато погледна към Реджиналд, осъзна, че той не би имал сили да го направи. През петте години, в които не го беше виждал, Реджиналд бе остарял твърде много за годините си. Някога черната му коса беше прошарена и бе доста отслабнал. Поначало бе мъж със среден ръст. Сега дрехите висяха по тялото му, а очите му бяха хлътнали и заобиколени с тъмни кръгове. Също така трудно си поемаше дъх.

— Предполагам, че ти ме държиш, Марселъс — каза тогава Данте, — след като другите двама са пред мен, а Нюпорт не би имал сили дори да изкара успешно една песен. Можеш вече да ме пуснеш. Би трябвало да се държа разумно, след като съм заобиколен от побеснели Форестърови. Няма да отвърна на брат ти.

Марселъс — висок слаб мъж, доста по-силен, отколкото изглеждаше, бавно го освободи, но остана наблизо, мълчалив, нащрек, в случай че отново станеше нужда от помощта му.

Данте потърка брадичката си и погледна Реджиналд.

— Предполагам, че си заслужих това, Тризбейн, макар че ме нападна в безпомощно състояние. Както и да е, вече сме квит.

— В ада да пропаднеш дано, Морган! — процеди Реджиналд. — Далеч не сме квит. Заслужаваш много повече. Имаш късмет, че Арчи ме държи, иначе щях да ти смачкам проклетата…

— Достатъчно, Реджиналд — намеси се маркизът и накара най-големия си син да млъкне. — Не можеш да убиеш Морган в кабинета ми, поне не още. Не и докато не ни каже къде е Джилиън.

Марселъс се приближи до Данте.

— Знаеш къде е Джилиън? Добре ли е? Жива ли е?

Данте кимна. Винаги бе харесвал Марселъс, когото смяташе за най-спокойния и разумния от Форестъровите момчета. Трети син на маркиза, той бе завършил право и си бе спечелил завидно положение в съда. Марселъс винаги се държеше трезво. Данте дори си спомняше, че се бе опитал да разубеди Реджиналд да не му хвърля ръкавицата в онзи тъй отдавнашен ден.

— Сестра ти е здрава и читава, Марселъс. — После прибави: — Поне физически.

— Какво искаш да кажеш с тази глупост, Морган? — прекъсна го Реджиналд. — Ако само си я пипнал с пръст, кълна се…

— Млъквай, Реджи — каза Марселъс. — Устата ти бръщолеви бързо и нелепо като на евтина блудница. — След това се обърна към Данте: — Къде е Джилиън, Данте?

— Здрава и читава е…

— Вероятно топли леглото му в Морган Хаус — отново го прекъсна Реджиналд.

— В момента говорим за сестра ти, Реджиналд — рече маркизът, — а не за жена ти. Ако не можеш да се държиш, както подобава, веднага ще накарам Арчи да те изхвърли от стаята.

Реджиналд изгледа баща си с горчивина, която се бе трупала от три десетилетия насам. Взаимната им неприязън не бе само заради лошия избор на съпруга на Реджиналд, нито пък от тъмния облак от събития отпреди пет години. Корените на тази неприязън се криеха в раждането на Реджиналд.

— Пусни ме, Арчи — изръмжа накрая Реджиналд. — Няма да го докосна.

— Татко? — попита Арчи.

Арчи беше вторият син, войник, истински стратег. За нещастие талантът му бе станал безполезен, тъй като бе принуден да се оттегли от военна служба след раняването му в Кромуелските войни. Очевидно опитът го бе научил да не се доверява на думите на брат си.

— Пусни го, но стой близо до него, в случай че отново стане нужда да се намесиш.

Реджиналд и Арчи седнаха на канапето до прозореца. Данте зае един от столовете пред бюрото на маркиза, а Марселъс — другия. Накрая маркизът се върна на мястото си и се наведе напред, подпрял длани на бюрото. За учудване на Данте, Марселъс заговори пръв: