Жаклин Рединг - Да откраднеш рая

— Тя е Джилиън Форестър — каза Касия, като затвори очи пред реакцията, която знаеше, че ще последва.

— Боже господи! — възкликна Ролф.

Данте не каза нищо, поне отначало. Когато Касия изрече познатото име, през тялото му премина хлад. Той я погледна. Страхуваше се от отговора на въпроса, който се готвеше да зададе. И не без основание.

— Роднина ли им е?

— О, да — рече Кордилия и седна до съпруга си.

Пърси наведе към нея огромната си фигура и я целуна любящо по бузата.

— Не е ли случайно някаква далечна роднина? — попита Данте. — Братовчедка? Може би трета?

Касия се усмихна тъжно на мрачните му надежди.

— Добър опит, Данте, но се страхувам, че не. Изглежда, Беатрис всъщност е най-малкото дете и единствената дъщеря на маркиз Адамли. Също така е сестра на Реджиналд, Арчибалд и Марселъс Форестър, с които, както знаем, добре се познаваш.

Данте скри лице в шепи и изстена на глас. Прокле невероятната си липса на късмет. Дали не беше шега? Сигурно. Реалността не можеше да бъде толкова жестока!

— Не знаех, че имат сестра.

— Като се имат предвид обстоятелствата около връзката ти с Форестърови, вероятно са предпочели да не знаеш за съществуването на това разклонение на родословното им дърво. Всъщност Джилиън е единствената им сестра. Била е отгледана в провинцията от майка си, докато баща й и момчетата са живели в Лондон. Била е твърде млада, може би на петнадесет, за да знае за онова, което стана преди пет години. Родителите й, за които съм чувала, че се опитват да я опазят от всичко, вероятно са й спестили скандала между теб и брат й Реджиналд.

— Слава богу, че почива горе и не е тук да чуе това — каза Ролф, наля бързо чаша бренди и я натика в ръката на Данте. — Вземи, имаш нужда от това повече от мен.

Данте отпи една глътка.

— Знаеш толкова добре, колкото и аз, че изобщо не биваше да има скандал, Ролф.

— Щеше да бъде трудно да се избегне — каза Касия, — след като целият Двор беше бръмнал от слухове за връзката ти с жената на Реджиналд.

Данте се намръщи.

— Признавам вината си за много неща и откъслечните заговори не са изключение, но едно от нещата, които никога не бих направил, е да сложа рога на приятел. Смятах Реджи за такъв. Реджи беше луд по Клер, макар всички да знаеха, че тя се омъжва за него само защото един ден ще стане маркиз на мястото на баща си. Тя пусна слуховете за нашата въображаема връзка, за да си върне за многократните ми откази да споделя леглото й. Не знаех нищо за това, докато един ден Реджи, с Арчи и Марселъс в ролята на секунданти, не дойдоха вбесени при мен в ателието на шивача ми и не поискаха да се срещна с него в парка Сейнт Джеймс, за да му дам удовлетворение.

— Поне имаше достатъчно разум в главата, за да избегнеш дуела с него — каза Ролф.

— Мислиш, че Реджи можеше да ме победи?

— С твоя талант с шпагата? Ти можеше направо да го смажеш, което само щеше да подсили слуховете и да предизвика такъв скандал, какъвто Уайтхол никога не е виждал. Беше прав да откажеш предизвикателството му, макар и в крайна сметка да го унижи толкова, колкото Клер и историите й за измислени връзки никога не бяха успявали.

Данте се върна на стола си със сериозно изражение.

— Намерението ми изобщо не беше да унижавам Реджиналд. Просто исках да го накарам да остави тази работа. Но той не желаеше и продължаваше да ме предизвиква. Започна със заплашителни писма, след това работата се разгласи. Където и да отидех, Реджи изникваше с братята си и ме дразнеше, докато накрая се видях принуден да си му върна с истината.

— Че синът му всъщност не е негов.

Данте се огледа наоколо. Кордилия и Пърси, които не знаеха какво се обсъжда, седяха на едно канапе и благоразумно мълчаха.

— Е, не съм му казал, че Алек е син на Лимли — защити се Данте. — Просто му предложих поне веднъж да проследи Клер по време на някое от „пазаруванията“ й в сряда. Очакванията ми, че Реджиналд е достатъчно интелигентен, за да събере две и две, когато види Клер и Алек да се срещат с Лимли в парка, се оправдаха. Тя никога не водеше момчето със себе си, а и приликата му с Лимли, когато бяха заедно, бе повече от очевидна. — Той поклати глава. — Изобщо не трябваше да казвам на Реджиналд да проследява Клер. Не беше правилно. Трябваше да оставя нещата така, както са.

— Да си признаем, тогава ти беше по-млад и можеше да бъдеш провокиран по-лесно — рече Ролф. — А и така или иначе Реджи щеше да разбере за връзката на Клер с Лимли. Беше просто въпрос на време. Всички в Двора знаеха за безбройните връзки на Клер. Също така знаеха кой е истинският баща на Алек. Както вече каза, приликата му с Лимли беше очевидна, а и Клер не бе кой знае колко дискретна. Смея да твърдя, че Реджиналд вече е подозирал истината. Ти просто пръв си му я потвърдил.

— Да, но за сметка на детето и за сметка на мъжката гордост на един човек, когото считах за приятел. Това не е нещо, с което се гордея.

Но Ролф отказваше да позволи на Данте да поеме цялата вина.

— Не беше хубаво, да, но какво друго можеше да сториш? Нима трябваше да се изправиш лице в лице с Реджиналд в Сейнт Джеймс? Ако беше отишъл, сега единият от двама ви, най-вероятно Реджиналд, щеше да бъде мъртъв. И с това ти само щеше да потвърдиш вината си за нещо, което не си направил. Реджиналд отказваше да приеме твоята невинност и опитите ти да се измъкнеш от тази каша. Може би си забравил, но аз присъствах на последния ти сблъсък с него, когато той цъфна изведнъж и замалко не те нарече страхливец, задето отказваш да се дуелираш с него. Но и с това не се задоволи. Продължи да те обвинява, че си спал едва ли не с всяка жена от Двора, че си съсипвал както съпруги, така и невинни дъщери. Изненадан съм, че не се опита да каже, че си спал и с кралица Катрин, макар и всички да знаем колко нелепо би било това. И през цялото време Клер стоеше там и се усмихваше самодоволно на резултата от интригите си. Тук вече нещата преминаха границата на елементарни подозрения и се превърнаха в истински обвинения.

— Виждала съм същите неща да се случват между майка ми и баща ми — намеси се Касия, — при все че никой от тях не живееше образцов живот. В крайна сметка те успяха да се съсипят един друг, а мен оставиха да понасям последствията.

— И аз не съм живял кой знае колко целомъдрено, Касия — рече Данте, — в случай че си забравила.

— Може би, но не си съсипвал никого. Познавам те, Данте, ти никога никого не би наранил умишлено. Всъщност опитваше се да избегнеш точно това с Реджиналд и Клер и затова попадна в тази бъркотия. Реджиналд знаеше, че обвиненията на Клер са фалшиви. Не е глупак, но беше твърде избухлив и болезнено горд, за да го признае.

Данте мълчеше замислено. След няколко минути отново вдигна поглед към приятелите си.

— Е, и какво трябва да направя сега? Да вляза с маршова стъпка в Адамли Хаус и да съобщя на всеослушание, че съм намерил неотдавна изгубената им дъщеря да лежи на пътя някъде си в Дърбишир и о, да, между другото, тя няма абсолютно никакъв спомен коя е или кои са те?

— Можете да почакате тук — каза мрачно Нюпорт и посочи към малкото кътче до вратата, запазено за куриери и други подобни, — докато проверя дали Негово благородие е в състояние да се срещне с вас.

Данте наблюдаваше как старият Нюпорт се обръща и се чудеше дали очевидната му флегматичност се дължи на напредналата възраст, или на неохотата му да изпълни тази задача.

Когато икономът изчезна някъде във вътрешността на Адамли Хаус, Данте използва възможността, за да огледа антрето на тази къща, която Беатрис — или по-точно Джилиън — наричаше дом.

Богата мебелировка, старинни безценни гоблени върху гладки, облицовани с плочи стени — всичко това беше предназначено да впечатли посетителя с богатството и положението на могъщия маркиз. Дори във фоайето срещу вратата имаше бойни доспехи. Данте почти не им обърна внимание. Всъщност усети, че се мъчи да си представи Джилиън, седнала в страничния салон, част от чиято вътрешност можеше да види през открехнатата врата, с леко подвити под нея крака, зачетена в любимата си книга. Усмихна се, когато си спомни за тихите вечери, прекарани заедно с нея в Уайлдууд, седнали пред огъня. Тогава той можеше да разбере как се развива действието в книгата само по промяната на изражението й.

Когато научи истинската й самоличност и първият му шок отмина, Данте реши, че ще е най-добре да отложи съобщаването й на Джилиън, докато не се срещне със семейството й. Ролф и Касия се съгласиха. Макар и да искаше той да бъде този, който ще й каже, желаеше да види и каква ще е реакцията на Форестърови. Трябваше да разбере защо я е намерил на пътя в онази нощ и защо никой досега не я е потърсил.

От личния си опит с нейното семейство съдеше, че най-вероятно тя е избягала. Ако беше така, сигурно се бе измъкнала набързо, без дори да има възможност да се облече в прилични дрехи.

И ако положението беше такова, той нямаше никакво намерение да я връща обратно.

Малко след това Нюпорт се върна. В изражението му се усещаше доста по-голяма степен на високомерие.

— Длъжен съм да ви уведомя, че Негово благородие е зает в момента и не е в състояние да се срещне с вас, лорд Морган. Можете да оставите съобщение, ако желаете.

— Казахте ли на лорд Адамли, че съм тук по спешен въпрос и трябва да го видя незабавно?

— Да, разбира се, но Негово благородие не може…

— Няма значение. Сам ще му кажа.

Данте избута Нюпорт настрани и се отправи по същия път, по който икономът беше дошъл. Не обърна внимание на възмутените възгласи, които чуваше зад себе си, защото знаеше, че младото му тяло и по-дългите му крака лесно ще увеличат разстоянието между него и стария Нюпорт. Нямаше идея къде отива, но краката му сами го отведоха до една затворена врата в края на коридора. Данте почти не спря. Не си направи труда да почука, а направо сграбчи дръжката на бравата, отвори вратата и влезе без всякакви условности.