— Приятно ми е да се запознаем, Беатрис. Това дете твое ли е?

— За бога, не. Тя е дъщеря на Данте.

Ролф го погледна.

— Вярно ли е?

— Дълга история.

— Която трябва да се разкаже вътре, предполагам. Нека проведем този разговор вкъщи, където можете да дадете почивка на уморените си от пътя кокали.

Ролф хвана Касия за ръката и я поведе към къщата.

— Той изглежда много мил — рече Беатрис, докато Данте й подаваше ръка, и хвана с другата ръчичката на Фийби.

— Той е един от двамата, които винаги са ми били по-близки и от братя. Другият е Адриан Рос, маркиз Кълхейвън.

— А, да, Адриан — каза Ролф, дочул последните думи на Данте. — Нашият скъп приятел и хубавата му червенокоса съпруга ще са в града след няколко дни. Писмото им пристигна в Рейвънууд веднага след като ти замина, Касия.

— Не е ли прекрасно? — каза Касия. — Сега всички ще бъдем заедно. Мисля, че все пак пътуването ми до Ланкашир беше хубаво преживяване.

— Това, скъпа моя, ще се реши по-късно — отвърна Ролф.

Когато влязоха вътре, плащовете им бяха прибрани и чаят къкреше в чайника, Данте прекара следващия един час, разяснявайки на Ролф събитията от последните две седмици — с помощта на Касия, разбира се.

— Значи си дошла в Лондон с надеждата да откриеш истинската си самоличност? — обърна се Ролф към Беатрис.

— Да, Касия смята, че съм от града. Надяваме се, че ако имам семейство, те живеят тук.

— И какво те доведе до това заключение, госпожо? — обърна се Ролф към съпругата си.

— Всъщност е съвсем просто. Нощницата, която Беатрис е носела, когато Данте я намерил на пътя през нощта, носи знака на мадам Олга.

— А, да, твоята чудесна шивачка. И тъй като ти си една от най-важните й клиентки, със сигурност си го разпознала веднага.

— Разбира се — засмя се Касия.

— Странно — рече Ролф. — В града съм от почти седмица, а не съм чул съобщение за изчезнал човек. Предполагам, че си от богато семейство, Беатрис, като съдя по маниерите ти и от факта, че си носила дреха от толкова луксозна шивачка като мадам Олга.

— И като се имат предвид няколкото откъслечни спомена, които изникнаха в главата й — прибави Данте, — не можем да изключим възможността някой да е искал нарочно да й навреди. Особено сега, след като научаваме, че не се е и споменало за нейното изчезване.

Четиримата потънаха в мълчание, всеки от тях замислен за този обрат на събитията.

— Хрумна ми! — извика неочаквано Касия. — Кордилия!

Ролф изстена:

— Ох, ето че приближава беда!

— Извинявай! — каза Беатрис. — Коя с Кордилия?

— Кордилия е моя приятелка. Тя живее тук в града, в Уайтхол. Ще знае, ако е докладвано за изчезването ти в двореца. Отначало си мислех да отида на посещение при Негово величество и да го попитам направо, но това би предизвикало нежелано любопитство. Също така възнамерявах да те заведа при мадам Олга и да я попитаме за нощницата, но сега не смятам, че това е правилното решение.

— Защо?

— Защото — довърши Ролф вместо съпругата си — ако някой е искал да ти навреди, не бива да го известим за завръщането ти в града.

— Съгласен съм с вас. Трябва да действаме предпазливо — прибави Данте.

— Точно така — каза Касия, изправи се и отиде до едно малко писалище в ъгъла на стаята. — Незабавно ще изпратя съобщение на Кордилия в двореца и ще я поканя да дойде днес следобед за ранна вечеря. Ако имаме късмет, тя дори може да те разпознае, Беатрис, което ще направи въпроса с откриването на самоличността ти многократно по-прост.


Всички глави се обърнаха към Беатрис, която влизаше в трапезарията по-късно същата вечер.

— Значи това е момичето — каза елегантно облечена брюнетка в рокля от леденосин сатен. Всъщност всички допълнения към тоалета й, дори малкото букетче цветя на лявото й рамо, бяха в същия цвят. — Ела по-близо — каза тя, усмихна се на Беатрис и протегна ръце към нея. — Сигурно си ужасно объркана, скъпа.

— Меко казано.

Жената се усмихна.

— Аз съм Кордилия Фаншоу. Това е съпругът ми Пърсивал, граф Хаслит. Моля те, наричай ме Кордилия. — След това се вгледа внимателно в нея. — Знаеш ли, изглеждаш ми някак позната, но не мога да се сетя откъде. — Тя присви очи и постоя така известно време, после поклати глава. — Не, съжалявам, но не те познавам. С Пърси напуснахме Лондон малко преди избухването на чумата, защото бяхме повикани в провинцията. Казваш, че е при теб от две седмици, Данте? Знаеш ли на колко години си, скъпа?

— Не.

— Е, изглеждаш млада. Може би още не си излизала в обществото.

— Възможно е — каза Касия, — но е идвала в града поне веднъж, защото се е сдобила с нощница, изработена от мадам Олга.

— Попита ли мадам Олга? — заинтересува се Кордилия.

— Не — обади се Данте. — Съществува възможността някой да е искал да причини зло на Беатрис. Трябва да внимаваме да не издадем, че е жива и здрава.

— Разбирам. — Кордилия помисли малко. — Хрумна ми нещо!

— О, не! — рече Ролф. — Загазихме!

Кордилия му хвърли кос поглед.

— Ролф, нима искаш да оставиш у това мило момиче впечатлението, че не ме харесваш?

— Милейди, обожавам ви до върха на модните ви обувки.

— Касия, как търпиш този мъж?

Касия се засмя.

— Изключително трудно.

Кордилия поклати глава.

— Ето какво предлагам. Касия, с теб ще отидем при мадам Олга. Ще й покажем нощницата и ще я попитаме за кого я е правила. Ще й кажем, че е принадлежала на едно младо момиче, гостенка на бала при отварянето на Рейвънууд.

— Но тогава имахме двеста гости!

— Точно така. Ще кажем на мадам Олга, че не знаем името на това младо момиче, но ще й опишем Беатрис.

Очите на Касия светнаха.

— Да, по този начин няма да разкрием на мадам Олга нищо, което не желаем, и ще избегнем всякакви подозрения. Ти си истински гений, Кордилия!

Кордилия се усмихна и стисна ръката на Беатрис:

— Остави на нас, скъпа.


Малкото сребърно звънче, което висеше над вратата в старомодното, но изискано ателие, издрънча леко при влизането на Касия и Кордилия.

Дребна жена с лъскава червена коса, прибрана в моден кок на темето с набрани панделки по края, подаде глава от вратата на задната стая.

— А! Мили дами, колко се радвам да ви видя!

Мадам Олга беше дошла в Лондон от Франция малко след възстановяването на Чарлз II на трона. Отначало си бе отворила малко ателие в не тъй изискан квартал на града и живееше скромно. Славата й бе дошла с помощта на Касия, която, след като веднъж нае мадам Олга заради един каприз и остана доволна от работата й, убеди кралицата, Катрин от Браганза, също да използва услугите на тази шивачка. Не след дълго всяка дама в града, която вървеше в крак с модата, копнееше да има оригинална дреха на мадам Олга. Малко след това мадам Олга се бе преместила на по-престижната улица „Сейнт Джеймс“.

Но никога не забрави на кого дължи успеха си, затова никога не искаше предварително уговорен час за Касия и най-близките й приятелки.

— Добър ден, мадам Олга — каза Касия. — Как сте?

Шивачката вдигна очи към небесата.

— Толкова сме заети! Всички се връщат в града наведнъж. Имаме поръчки за петнадесет месеца напред, а всички искат роклите си максимално бързо. Момичетата ми работят денонощно, за да свършат работата, но ще се погрижа вашата поръчка да бъде първа в списъка.

Касия се усмихна:

— Днес това няма да се наложи, макар че много скоро ще ви помоля за няколко по-широчки отпред рокли.

— О! Вие сте бременна! — Мадам прегърна Касия и я целуна по бузата.

— Да, но не това е целта на посещението ни. — Тя извади дрехата и я показа на мадам Олга. — Опитвам се да разбера коя е притежателката на тази нощница, мадам. Въпросната дама е била на откриването на Рейвънууд преди немного време и не си я е взела. Носи вашия знак и се надявам, че ще можете да я разпознаете.

Мадам Олга взе нощницата и я разгъна.

— Мили боже! Какво е станало с нея? Направо е съсипана!

Касия се поколеба. Трябваше да се досети, че мадам Олга ще попита защо дрехата е в такова състояние. Опита се да намери разумно обяснение.

Кордилия пристъпи напред и я спаси:

— Между нас казано, мадам, лейди Сийгрейв смята, че нощницата е била открадната от собственичката. Видяла я е на гърба на една от камериерките. Всъщност е видяла как момичето се връща от нощна среща с един от конярите. Нали знаете как стават тези неща? Лейди Сийгрейв се чувства ужасно, задето е наела момиче с такова държане, и иска да компенсира загубата на гостенката си.

Касия погледна слисано Кордилия. Ако не знаеше истината, щеше да повярва безусловно на тази история.

— Надявам се, че сте уволнили това ужасно момиче — рече мадам, докато оглеждаше внимателно дрехата. — Която и да е собственичката, тя е дребна като мен, но доста по-слаба. — После се втренчи в шевовете. — Да, правена е от Наталия. Познавам работата на всичките си момичета. Ще отида да я доведа. Може би тя ще си спомни.

Мадам ги остави и няколко секунди по-късно се появи отново. До нея стоеше младо русо момиче.

— Наталия, това твоя работа ли е? — попита мадам. Наталия погледна дрехата и кимна:

— Да.

— Можеш ли да ни кажеш за кого е била шита?

Момичето огледа внимателно нощницата и заговори бързо на руски на мадам Олга. Касия и Кордилия изчакаха, докато мадам изслуша момичето, благодари й и я отпрати. След това се обърна към тях, широко усмихната:

— Да, да, сега си спомням. Тя е очарователно момиче, много елегантно. Прекрасни коси и очи. И доста необичайно — свири на виола да гамба. Зная това, защото трябва да правя полите й по-широки, за да може да обгръща по-добре инструмента. Веднага трябваше да се сетя, че е нейна. — Поклати глава. — Сигурно остарявам. Просто е толкова трудно да си спомням всички, които виждам!

— Мадам — върна се на целта на посещението си Касия, — можете ли да ни кажете името на момичето?