— Данте! — прошепна Беатрис.

— Господи! — простена той в устата й. — Караш ме да се чувствам така, сякаш мога да завладея всичко!

Тя го погледна. Очите й проблясваха на светлината на огъня.

— Можеш.

Данте сложи ръка зад гърба й и я положи на килима пред огъня. Беатрис сложи ръце на врата му и прокара пръсти през косата му. След това целуна бузата, ухото и челото му, докато той плъзгаше устни надолу по шията й. Усети пулса на гърлото й. Кожата й беше толкова сладка! Той вдигна глава и я погледна на слабата светлина.

Искаше я толкова много, че ушите му звъняха, но дори и при това положение не можеше да я обладае. Щеше да бъде прекрасно, но просто не можеше.

— Боже господи, какво правя? — прошепна дрезгаво Данте и отпусна глава на рамото й.

Беатрис замръзна.

— Какво има?

Данте вдигна глава.

— Не мога да направя това, Беатрис. Нито е правилно, нито е прилично. Дори не зная истинското ти име.

— Това няма значение.

— Има. Един ден, когато си спомниш коя си и кой всъщност съм аз, това ще има значение и тогава ти никога няма да можеш да ми простиш. И колкото и да те искам сега — господ ми е свидетел колко те искам, — никога няма да мога да си простя, ако…

Той я пусна и се изправи. После погледна надолу към нея и видя разочарованието, изписано на лицето й, неспособността й да разбере думите и действията му. Знаеше, че ако сега не си тръгне, никога няма да го направи. И въпреки че тялото му изгаряше за нея, той се обърна и напусна стаята.

На сутринта Беатрис се събуди точно когато зората си проправяше път над покритите с утринна мъгла планини. Данте го нямаше. Беше оставил съобщение чрез Рени, за да й напомни за срещата си в Касълтън, прибавяйки, че най-вероятно ще се върне късно следобед. Също така й предлагаше, ако желае, да покаже къщата на Фийби, докато го няма.

Беатрис направи точно това, след като двете закусиха здраво с яйца с шунка и кифлички с чай. За Фийби имаше подсладено мляко.

Забележителното беше, че Беатрис си спомняше повечето от имената на стаите, дори Незначителната.

— Незначителната? — опита се да повтори Фийби, докато затваряха вратата на неподдаващата се на описание стая. — Какво означава това?

— Незначително, Фийби, означава нещо, което е от малко значение, едва забележимо, без нищо, с което да го запомниш.

— Като мен ли?

Беатрис се спря и я погледна.

— Фийби, как ти дойде това в главата?

— Ами аз си нямам дом. Госпожица Стаутуел каза, че съм като излишен багаж. Нещо, което не искаш, но и не можеш да се отървеш от него. — После се усмихна лекичко. — Но пък лорд Морган, баща ми, каза, че госпожица Стаутуел е глупачка, че е лоша и че не бива да вярвам на нищо, което ми е казвала.

Беатрис коленичи пред нея.

— И лорд Морган е прав, Фийби. Изобщо не бива да вярваш на нещата, които онази госпожица Стаутуел ти е казвала. Тя е не само глупачка, но и ужасен човек, след като ти е говорила такива неща. Искам да те попитам нещо. Мислиш ли, че аз съм лоша?

Фийби поклати глава.

— Не, ти си много мила. Не ме караш да се чувствам глупава.

— Защото не си глупава. Ти си много, много умничка. Майка ти е била много интелигентна жена, след като те е научила на толкова много неща в тази ранна възраст. Зная, че ако сега беше с теб, щеше да ти каже същото. Всеки човек има значение, Фийби. Дори и аз, която не зная истинското си име. Казах ти, че съм загубила паметта си, когато съм се наранила, но дори и при това положение зная, че имам цел. Всички имаме цел.

— Какво е това „цел“?

— Целта е причина, много основателна причина за нещо. Например целта на слънцето е да грее и осветява деня, а целта на дъжда е да помага на растенията да растат. Разбираш ли?

— Да — рече Фийби. — Но каква е моята цел?

— Всъщност много е просто — каза Беатрис, хвана я за ръката и я поведе по коридора. — Много мислих за това напоследък, Фийби, и стигнах до заключение. Ние двете с теб имаме една и съща цел. И двете сме дошли тук отделно, но по една и съща причина — да спасим баща ти.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Морган, трябва да призная, че бях малко изненадан, когато получих писмото ви с молба за тази среща.

Граф Девъншир беше мъж, с около десет години по-възрастен от Данте, и носеше перука от гъсти тъмни къдрици и костюм от хубаво тъмночервено кадифе. Когато Данте влезе, той се изправи от стола си в малката стая на кръчмата „Печената гъска“ и протегна ръка към него.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим толкова бързо.

Графът седна и направи знак на момичето, което сервираше, да донесе бира и на двамата. Изчака, докато бирата беше сложена пред тях, като наблюдаваше строго как момичето намига очевидно на Данте и залюлява бедра, преди да продължи към другите клиенти.

— Предполагам, осъзнавате, че не мога да направя нищо, за да променя положението ви в Двора, Морган.

Данте не можеше да кори мъжа за впечатлението му. Всъщност бе очаквал това.

— Нямах намерение да ви моля за това, милорд. Не такава бе целта ми, когато ви помолих да се срещнем.

— Каква е тогава?

— Както знаете, милорд, отсъствах от Дърбишир и от Англия доста време.

— Да. — Девъншир отпи глътка бира. Част от нея покапа по брадичката му. Той я избърса със салфетка. — Как заварихте положението в Дърбишир при завръщането си?

— Много добре, милорд. Имал съм късмет, като се има предвид, че не съм бил там, за да наглеждам нещата.

— Как е във Версай?

Данте се усмихна.

— Почти същото като в Уайтхол, само че говорят на различен език. — После продължи: — Новините за чумата достигнаха до Версай, но не описваха истинските размери на епидемията. Разбрах това, когато и собствената ми майка бе повалена от нея и почина преди няколко месеца.

Девъншир кимна и отпи още една глътка.

— Хелена беше една от последните велики дами. Както знаете, лейди Девъншир бе много привързана към нея. Майка ви ще липсва на мнозина.

— Най-вече на мен, милорд. Винаги ще ми тежи на съвестта, че не можах да бъда с нея при кончината й. — Данте помълча малко, но когато видя, че Девъншир не прави никакво усилие да отговори, продължи: — Но и това не е целта на молбата ми да се срещнем, макар че чумата играе голяма роля в нея. Докато пътувах от Дувър към Уайлдууд, ми се наложи да потърся услугите на лекар.

Данте направи пауза. Реши, че е по-добре да премълчи причината, защото щеше да се види принуден да разкрие присъствието на млада неомъжена жена в дома си. Бъдещето на всяка дама, за която се знаеше, че е била насаме в компанията на Разгулния граф, щеше да бъде съсипано, независимо от името или почтеността й. Определено най-добрият път бе да говори неясно.

— Кочияшът ми спря пред едно село. Всъщност трябва да кажа, че спря пред барикада, блокираща достъпа в селото.

Девъншир кимна.

— Ейъм. Знам много добре за положението им.

— И аз така разбрах. Това, което правят онези добри хора — да държат болестта да не излиза извън границите на селото, е благородно и себеотрицателно и много от тях умират заради това.

— Пастор Момпесън е човек, доста надраснал времето си. Ако поне половината от засегнатите селища в страната бяха приели същите карантинни методи, болестта нямаше да затрие почти една трета от населението на Англия досега.

Данте се стресна при тези думи.

— Това ли е реалният брой на жертвите?

— Да, и това са известните случаи. Много хора отказваха да признаят за болестта от страх да не ги накажат. Кой може да знае колко всъщност са били?

— Което именно е причината да ви поканя тук, милорд. Хората от барикадата при Ейъм ми казаха, че вие се грижите за хранителните им запаси. Аз също им изпратих прясна храна от Уайлдууд, но чувствам, че това не е достатъчно. Хората имат нужда от плат за дрехи, от восък за свещи, от въглища за отопление. Не мога да не призная, че това е доста скъпо начинание.

Девъншир се поизправи заинтригувано.

— И какво предлагаш, Морган?

Данте заговори направо по същество:

— Баща ми притежаваше, заедно с вас, дял от царевичната мелница в Калвър.

— Да. — Девъншир се наведе напред, като вече слушаше внимателно.

— Като че ли си спомням, че вие доста години преди смъртта му предлагахте да купите неговия дял, но той отказваше.

— Инат човек беше баща ви.

— Такъв беше, милорд. Но аз не съм. Скоро проучих производството на тази мелница през последните три години на моето отсъствие. Изглежда, върви доста добре.

— Миналата година имаше разходи за ремонт, но иначе…

— Все още ли се интересувате от закупуване на Моргановия дял от тази мелница?

Лорд Девъншир погледна озадачено Данте.

— Преследвах баща ви повече от десетилетие да ми продаде дела си от мелницата, но той отказваше, каквото и да му предложех. Не беше заради парите, разбира се. За него това бе нещо като игра.

— В това отношение сте прав, милорд — усмихна се Данте. — Спомням си, веднъж адвокатът на баща ми каза, че за него отказите му да ви продаде дела си от мелницата били нещо като игра на шах, но в по-голям мащаб.

Девъншир кимна.

— След като знаете това, защо искате сега да ми го продадете, Морган? Имате нужда от пари? Затънали сте в дългове?

— Напротив, милорд. След като прегледах счетоводните книги на Морганови, видях, че съм стъпил на здрава финансова основа; доста учудващо, като се има предвид отсъствието ми.

— Наели сте честни хора.

— Баща ми обичаше да казва: „Плащай им добре и те ще ти се отплатят.“

— Мъдър човек беше баща ви. И много умен търговец. Което ме прави още по-любопитен да разбера защо желаете да се махнете от едно толкова печелившо предприятие като мелницата в Калвър.

— Да кажем просто, че искам да опростя активите си. Данте извади от джоба на сакото си сгънат лист хартия и го подаде на лорд Девъншир.