— Тя каза, че съм коп… коп…

— Копеле — довърши вместо нея Данте.

— Да, и че това било много срамно, и че никой никога нямало да ме иска. Каза, че си щял да ме биеш, ако съм лоша, и че трябва да стоя тихо и да говоря само когато ме попитат нещо, докато порасна и стана гувернантка като нея.

„Да пукна, ако това стане“ — помисли си Данте и издиша бавно.

— А сега, Фийби, искам да ме слушаш много внимателно. Никога не бива да се срамуваш, че си тази, която си, или заради майка си, защото тя беше изключителен човек — като теб.

— Мама ми четеше приказки преди заспиване.

Неочаквано Данте си припомни Илайза, милата Илайза, седнала до Фийби, така както той седеше сега, да й чете приказки, докато заспи. Илайза бе малко странна, вярваше в рицари и убийци на дракони. При мисълта, че тя е запазила това си чудесно качество, въпреки грозотата на брака си, в душата му бе докосната една невидима струна.

— Госпожица Стаутуел казваше, че приказките са дело на дявола — прекъсна мислите му Фийби.

— Самата госпожица Стаутуел е дело на… — Той успя да спре навреме. — Фийби, госпожица Стаутуел не е добър човек, след като ти е казвала всички тези неща. Те просто не са истина. Госпожица Стаутуел не е харесвала майка ти, затова ти е говорила така. Била ли е някога лоша с теб?

— Веднъж ме удари по ръката с бастуна си, защото си бях взела малко кейк от кухнята. Аз се разплаках. След това не ми даде да вечерям.

— А ти харесваше ли майка си, Фийби?

— Да, сър, много. Тя не харесваше госпожица Стаутуел. Казваше, че е прасе. — Фийби поклати глава. — Не, не прасе, а ограничена. Какво означава „ограничена“, сър?

— Ограниченият човек е този, който не го е грижа, че това, което казва или вярва, наранява хората около него.

— Като госпожица Стаутуел.

— Точно така, и след като го знаеш, също така трябва да разбереш, че това, което ти е казала, не означава нищо. Тя не е добър човек, затова я изгоних.

— Радвам се, че си го направил. Мама искаше да я изгони, но той не й позволи.

— Маркизът ли?

Фийби кимна.

— Фийби, трябва винаги да си спомняш майка си такава, каквато ми я описа.

— Тя си играеше с мен и с куклите ми и ми пееше.

— Винаги помни тези неща за майка си и забрави това, което госпожица Стаутуел или маркизът са ти казвали, защото те не са я познавали така, както ние с теб.

Фийби се намръщи, после каза:

— Мама ми липсва.

Тя извади юмрука изпод подвитите си крака, разтвори пръсти и оттам се показа малък медальон с портрета на Илайза, прикрепен на тънка златна верижка.

Данте съзря приликата и почувства само тъга.

— Зная, че ти липсва, Фийби. Запази този медальон и така майка ти никога няма да бъде далеч от теб. Никога. — Той помълча малко и каза: — Има ли други неща, за които искаш да ме попиташ?

Зачака напрегнато въпроси за връзката му с Илайза: защо не я е отвел от грубия й съпруг, защо й е позволил да напусне Лондон, защо не се е опитал да я види отново — въпроси, които и той самият си задаваше.

Фийби го погледна.

— Как наричаше войниците си?

Данте се усмихна.

— „Кавалерите“, Фийби.

— „Ка-ва-ле-ри-те“?

— Да. Те са воювали за крал Чарлз I.

— Неговата глава е била отсечена.

— Да, точно така. Войниците от неговата кавалерия имали дълги коси и се обличали в хубави дрехи. Също така били много изкусни с шпагата. Искаше ми се да стана такъв.

Очите на Фийби грейнаха заинтригувано.

— Бил ли си се с шпагата си като тях?

— Бях твърде малък, за да воювам заедно с тях, но се научих да боравя с шпага.

— Ще ми покажеш ли?

— Младите дами не… — Той се спря. Защо пък да не можеше да научи дъщеря си да борави със сабя? Илайза със сигурност щеше да го направи. — Да, Фийби, ще ти покажа как се прави това. Само че не сега. Твърде късно е, а и ти си уморена. Време е вече да заспиваш.

Данте отметна завивките и Фийби легна на леглото, като стисна верижката с образа на Илайза в мъничката си длан. После вдигна поглед към него и в този момент Данте можеше да се закълне, че през нейните очи го гледа Илайза. Той се усмихна.

— Лека нощ, Фийби.

— Лека нощ, господине.

Данте се отправи към вратата.

— Господине?

— Да, Фийби?

— Може би утре можеш да видиш дали войниците са все още горе на тавана?


— Хайде — каза Данте и издърпа Беатрис от стола. Книгата, която беше на коленете й, падна на пода.

— Какво има? — попита тя, като реши, че каквото и да е, е ужасно спешно. Може би Фийби беше избягала. Може би ужасната госпожица Стаутуел я беше отвлякла. — Фийби добре ли е?

— Да, чудесно. Поговорихме си хубавичко и сега тя спи в новата си стая.

— Тогава кое е толкова спешно?

— Имаме бойна задача, Беатрис!

Данте се отправи към стълбите, като пътьом грабна един свещник от масичката до вратата и се заизкачва нагоре. На третия етаж поведе Беатрис по един коридор и накрая спряха пред тясно стълбище, което водеше към малка капандура на тавана.

— Къде отиваш?

— Отиваме на тавана. Сетих се, че когато ти показвах къщата, забравих да те доведа тук.

Беатрис го погледна и се почуди дали не е изгубил ума си.

— Това наистина не е необходимо.

— Хайде де, абсолютно безопасно е. Призраците отдавна вече ги няма, освен може би Дукесата.

— Дукесата ли?

— Да, разправят, че била гостенка тук на един бал, даван от дядо ми, първия граф Морган. Поне така мислят. Била е намерена мъртва на тавана, с отсечена с брадва глава. Главата й така и не била намерена. Оттогава бродела из тавана, за да търси главата си, или поне така се смятало. Човек не може да знае, като я няма главата й.

Беатрис му хвърли развеселен поглед.

— Защо просто не я попиташ?

— Ти не ми вярваш, нали, Беатрис? Е, да не ми кажеш после, че не съм те предупредил! — Подаде й свещника. — Дръж, докато отворя капандурата.

Изкачиха стълбите. Данте вдигна резето и бутна капака нагоре, който се приземи с трясък на пода над тях. Той се изкачи през отвора и протегна ръка към Беатрис, за да вземе свещника.

— Добре, дай ми сега ръката си. — Той се засмя. — Обещавам, че ще ти я върна обратно.

Хвана Беатрис за ръката и я изтегли в изпълненото със сенки помещение.

Таванът беше нисък и на места караше Данте да снишава глава, но Беатрис нямаше проблеми да стои изправена. Потрепващите светлинки на свещите караха сенките да танцуват по стените и осветяваха прашни куфари и най-различни мебели, натрупани къде ли не.

— Какво точно търсим? — попита Беатрис, като погледна един тъмен ъгъл, откъдето току-що бе чула цвърчене.

— Играчки-войници. Обещах на Фийби да ги сваля. Имам среща утре сутринта с един от арендаторите в селото, така че няма да имам време да ги намеря, когато се съмне.

Беатрис се усмихна. Данте можеше да изпрати някой от слугите да намери войниците на сутринта, но искаше сам да ги свали на Фийби. Това й харесваше.

— И откъде ще започнем да търсим?

Данте се огледа наоколо.

— Аз ще търся ей там. Ти можеш да стоиш наблизо, в случай че нашата приятелка Дукесата реши да ни посети.

— Тогава може би трябва да наредим да донесат чай отдолу — каза Беатрис и ококори очи към него. — Но пък тя няма да може да го изпие, нали й липсва главата?

Данте се изсмя. Беатрис повдигна капака на един куфар близо до краката си. Там намери нечии писма, прецизно подредени и завързани с връвчици. Видя се, че са адресирани до майката на Данте, графинята. Тя постави писмата обратно, затвори капака на куфара и продължи към следващия. Нещо вдясно от нея тупна шумно на земята и я накара да подскочи.

— А-а — рече Данте от другия ъгъл, — може би Дукесата идва да си търси главата.

Беатрис се намръщи. Нямаше намерение да му казва, че сърцето й едва не бе изскочило от страх.

— Не говори глупости! Тук няма призрак. Просто тази тъмнина… и всичките сенки…

Данте подаде глава иззад вратата на един голям гардероб и се ухили. Знаеше, че думите й са насочени повече към самата нея, отколкото към него.

— Продължавай да търсиш — рече тя и повдигна капака на друг куфар.

Беше пълен с дрехи, с детски дрехи. Беатрис вдигна най-горната. Беше мъничко палто с неразличим в тъмното цвят и скъсан на едното рамо ръкав. Под него имаше миниатюрни панталонки с протрити колене.

— Твои ли са били?

Данте погледна към дрехите.

— Сигурно да, след като са толкова повредени. Брат ми беше крайно внимателен към дрехите си. Винаги вървеше по пътеките и никога не се отклоняваше, докато аз предпочитах да газя из локвите.

— Този маршрут изглежда много по-интересен — каза Беатрис, сгъна палтото и го прибра обратно в куфара. После го затвори и продължи нататък. След малко махна парче плат, което покриваше висок плосък предмет, облегнат на скрин. Изпод плата се показа портрет на две момчета, седнали до огромна хрътка. Беатрис приближи свещта до него, за да види по-добре.

Едното дете беше седнало до кучето и бе поставило небрежно ръка върху главата му. Имаше пясъчноруса коса и ясни сини очи. Другото момче, седнало по турски пред кучето, имаше коса, черна като антрацит, и палаво проблясващи златисти очи.

— Не е толкова трудно да се сетиш кой съм аз, нали? — попита Данте, като внезапно изникна до нея.

— Това е Уилям, брат ти?

— Да. Даже и тогава изглеждаше като бъдещия граф — спокоен, уверен. А аз просто подсказвах с вида си, че ще донеса много главоболия, както обичаше да казва госпожа Лийдс.

— Случайно зная, че госпожа Лийдс е силно привързана към теб. Дори ми каза, че си изпращал пресни хранителни запаси на едно село, заразено от чумата.

Неочаквано вятърът навън задуха силно и през процепите на гредите зазвуча траурно свистене.

— Изглежда, Дукесата не е съгласна с мнението на госпожа Лийдс за мен.

Беатрис покри обратно портрета.