Данте прочете писмото втори, после трети път. Когато се увери, че го е разбрал добре, се обърна към свадливата госпожица Стаутуел.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита той, като бутна хартията под вирнатия нос на жената.

— Точно това, което пише, лорд Морган. Негово благородие — маркиз Оувъртън, наскоро разбра, че съпругата му, маркизата, някога е имала връзка с вас и резултатът от тази връзка е детето, което той от пет години насам е смятал за своя дъщеря. Посъветваха го да прекрати всякакви отношения с нея и той ви я предоставя.

— А какво казва Илайза по този въпрос? Сигурен съм, че тя никога не би се съгласила да…

— Лейди Оувъртън е мъртва. Беше повалена от чумата в началото на годината.

Данте усети как по тялото му пропълзява ужасен хлад. Илайза беше мъртва? О, господи, не!

— Докато преглеждал личните вещи на лейди Оувъртън — продължи госпожица Стаутуел, — лорд Оувъртън намерил писмо, което жена му някога писала — тя направи пауза — на вас. В него ви съобщавала за вашето дете, лейди Фийби. Писмото е носело дата малко след нейното раждане. Очевидно лейди Оувъртън никога не е сметнала за необходимо да ви го изпрати.

— И все пак не го е унищожила.

— Може би е чакала по-подходящ момент, след като детето е имало щастието да бъде отглеждано като дъщеря на маркиз Оувъртън.

Данте усещаше, че има голяма опасност да нанесе телесни повреди на госпожица Стаутуел. Той пое дълбоко дъх, за да потисне гнева си.

— Ще ви бъда благодарен, ако задържите мнението си за себе си. То няма отношение към сегашната ситуация.

Тя изсумтя, но благоразумно си замълча.

Данте отиде до прозореца и облегна ръце на стената. Помисли си за Илайза — горката, милата Илайза. Тя беше невинно същество, бързо научило тъмната страна на живота след брака си с уважавания маркиз. Сега, когато беше мъртва, сигурно се чувстваше далеч по-добре. Оувъртън се отнасяше чудовищно с нея дълго преди да намери писмото. Данте се страхуваше да си помисли какво ли щеше да направи с нея съпругът й, ако беше научил за това преди смъртта й.

— На колко години е? — попита той, все още загледан през прозореца.

— През февруари тази година навърши пет.

Данте преброи месеците, докато бе траяла връзката му с Илайза. Когато си потвърди, че Фийби наистина е негова дъщеря, затвори очи.

— Казано ли й е?

— Лейди Фийби съзнава, че човекът, когото досега е считала за свой баща, всъщност не е истинският й баща. Знае, че майка й е мъртва и че сме дошли тук, за да се запознае с истинския си баща.

Ето откъде идваше страхът на лицето й, когато беше влязъл в стаята. Данте се обърна.

— Това ли е всичко?

Госпожица Стаутуел го изгледа студено:

— Да.

Някак му бе трудно да го повярва. Отдръпна се от прозореца.

— Благодаря ви, госпожице Стаутуел. Можете да си вървите.

Гувернантката се изправи рязко.

— Да си вървя? Какво искате да кажете? Аз съм гувернантка на детето! Аз съм единственият човек, когото познава тук!

Данте се спря точно пред жената и втренчи в нея поглед, който я накара да седне обратно на стола си.

— Малка поправка, госпожице Стаутуел, вие бяхте гувернантка на детето. Както се казва в писмото, сега аз нося отговорност за Фийби и като свое първо задължение ви уволнявам. Без препоръки. Достатъчен ужас е преживяла, като е била откъсната от дома си и изпратена тук, за да се запознае с напълно чужд човек. Няма да прибавям към този ужас, като принуждавам детето да понася присъствието ви и влиянието ви върху живота си дори още една секунда. Можете да напуснете по същия път, по който сте дошли. Вземете си багажа, но оставете вещите на Фийби. Можете да се върнете при Негово благородие маркиза, макар че, мога да се обзаложа, ще откриете при пристигането си, че нуждите му от услугите на гувернантка са значително намалели. Приятен ден, госпожице Стаутуел, и на добър път.

Тя го погледна невярващо, после се изправи и бавно излезе от стаята. Данте остана по средата, като наблюдаваше гърба й, уверен, че това е последният път, когато вижда тази неприятна личност. И все пак, когато тя си отиде, той дълго стоя неподвижен и се чуди дали всичко това не е плод на въображението му.

Дори и в най-безумните му сънища не се бе появявало нещо толкова невероятно. Имаше дете. Дъщеря. Беше баща от пет години. И не бе знаял за това.

Данте се приближи до стола, откъдето можеше да види моравата, седна, подпря брадичка на дланите си и се загледа навън, без да вижда нищо.

Все още си спомняше първия път, когато беше видял Илайза Хавилок. Тя бе младоженка, току-що завърнала се в Двора след медения си месец, прекаран в провинциалното имение на новия й съпруг. Тя и мъжът й, маркизът, бяха представени в Двора. Данте си спомняше, че жената изглеждаше малко бледа, почти изпита, но го беше отдал на многото безсънни нощи със съпруга й. И бе забравил мисълта си толкова бързо, колкото му бе хрумнала.

На скоро откри истината.

Връзката му с Илайза беше изключителна, най-близката до брак, която Данте някога бе имал. Освен любовници, бяха и приятели. Той можеше да говори с нея свободно, както с никой друг, защото знаеше, че може да й се довери напълно.

Странно, но именно Илайза беше прекъснала всичко. Тя дойде при него късно една нощ и му каза, че трябва да се махне от Двора и от Лондон. Данте знаеше какво всъщност иска да му каже — че трябва да се махне от него, защото бе достатъчно интелигентна, за да разбере, че той никога няма да се влюби в нея така, както тя в него. Сега, когато се сети за това, осъзна, че тогава Илайза сигурно е знаела, че носи неговото дете.

И не му беше казала, защото не бе искала да го кара да се чувства отговорен.

Тогава Илайза си отиде, след като се люби с него за последен път, и Данте я пусна. Тя се върна в провинциалното имение на съпруга си, в леглото му, така че той никога да не разбере и да няма причини да се усъмни, че детето не е негово. Беше действала толкова внимателно, малката Илайза, и бе запазила тайната толкова добре, че никой не заподозря нищо…

До чумата.

Проклета, ужасна чума!

Навън започнаха да падат едри капки дъжд.

Данте затвори очи и каза безмълвна молитва с надеждата, че Илайза ще намери покой отвъд — покоя, който никога не бе познала, докато живееше между смъртните.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Данте намери Беатрис и Фийби в Музикалната стая. Двете седяха на резбованата пейчица пред клавесина и Беатрис показваше на детето как да постави правилно пръстите си на клавишите. Изглеждаха тъй естествено заедно.

Отначало Данте не им се обади, просто наблюдаваше как Беатрис свири простичка мелодия, и Фийби — детето, което сега беше негово.

Макар и в началото да се беше усъмнил в твърдението на госпожица Стаутуел за бащинството си, сега, когато гледаше Фийби, беше вече сигурен. Тя имаше неговата коса, „черна като дърбиширски пясъчник,“ както обичаше да казва госпожа Лийдс, и небесносините очи на майка му. Не беше виждал усмивката на детето, но знаеше, че очите й щяха да грейнат с блясъка на изпълнено със звезди нощно небе.

Цялата беше Тримейн, но когато се вгледаше по-внимателно, прозираха нежните черти и ненатрапчивата грация на майка й — Илайза.

Данте се усмихна, когато Фийби повтори краткия пасаж, който Беатрис беше изсвирила, като сбърка само един клавиш.

— Това беше много добре, Фийби — каза той и влезе в стаята.

Фийби подскочи на пейката. Радостта изчезна от лицето й и на нейно място се появи страх. Данте го забеляза. Трябваше да бъде идиот, за да не се сети, че това е резултат от дълго насаждан навик. Запита се дали Оувъртън някога я бе бил. Щеше да убие този страхливец, ако беше така.

Данте се усмихна на Фийби.

— Няма нищо, Фийби. Тук никой няма да ти стори лошо.

Фийби само го погледна така, сякаш беше свръх възможностите й да разговаря с мъж. Всъщност очевидно очакваше да я погълне цялата.

Данте приклекна пред нея и се опита да бъде колкото може по-малко страшен.

— Обзалагам се, че днес си пътувала дълго, за да дойдеш тук. Икономът Рени ми каза, че не си яла нищо. Много ли си гладна?

Тя се втренчи в него, после бавно кимна.

— Госпожа Лийдс, нашата готвачка, прави най-хубавия джинджифилов сладкиш с петмез. Обичаш ли джинджифилов сладкиш?

Фийби отново кимна едва забележимо.

— Случайно знам, че винаги има студени закуски в кухнята. Искаш ли да отидеш там и да хапнеш? И може би да пийнеш една голяма чаша мляко?

— Да, благодаря ви, господине.

Гласчето й беше тъничко, невинно и накара Данте да почувства нещо, което не можеше да опише. Неочаквано вече знаеше, че ще направи всичко, за да може Фийби никога повече да не живее в страх.

— Ще видя дали мога да намеря Рени, за да те заведе в кухнята.

Не му се наложи да отиде далеч, защото Рени веднага се появи пред вратата.

— Рени, добри ми човече, би ли завел лейди Фийби в кухнята, за да видите дали госпожа Лийдс ще бъде така любезна да й даде малко джинджифилов сладкиш и чаша мляко?

Рени кимна.

— Много добре, милорд.

Данте отново се обърна към Фийби:

— Фийби, това е Рени. Той е много мил и обича деца, особено красиви малки момиченца като теб. Ако тръгнеш с него, той ще те заведе при госпожа Лийдс и ще получиш парче от сладкиша, както ти обещах. Дори може да ти намери малко извара с лимон.

Детето погледна Беатрис, сякаш искаше да я попита дали може да отиде. Беатрис се усмихна, Фийби погледна към Рени, помисли още малко, слезе от пейката и тръгна бавно към него. На половината път се спря, обърна се и попита:

— Къде е госпожица Стаутуел?

Данте не беше сигурен как трябва да отговори. Въпреки мигновената неприязън, която беше изпитал към гувернантката, не можеше да отрече, че тя е единственият човек, когото детето познава тук. След като и тя си беше отишла, Фийби можеше да се разстрои, но не биваше и да я лъже. Накрая реши да каже истината, но неясно.