Адам легна на леглото ми и протегна ръце над главата си. Цялото му лице грееше в усмивка — очите, носът, устата.

— Посвири на мен — каза.

— Моля?

— Посвири на мен, все едно съм виолончело.

Понечих да възразя, че това са безсмислици, но после си дадох сметка, че всъщност молбата му е напълно смислена. Приближих се до дрешника и взех един от резервните си лъкове.

— Съблечи си ризата — наредих с треперещ глас.

Адам се съблече. Беше слаб, но се оказа учудващо добре сложен. Можех поне двайсет минути да се взирам в издатините и хлътнатините по гърдите му, но той искаше да се приближа. И аз исках да се приближа.

Седнах до него на леглото, така че дългото му тяло да се изопне пред мен. Лъкът трепереше, когато го поставих върху леглото. Пресегнах се с лявата си ръка и погалих главата на Адам, все едно е извитата част на грифа на виолончелото ми. Той отново се усмихна и затвори очи. Поотпуснах се. Подръпнах ушите му, сякаш са ключовете на струните, после закачливо го погъделичках и той тихо се изкиска. Докоснах с два пръста гръкляна му. После си поех дълбоко дъх, за да събера смелост, и се устремих към гърдите му. Плъзнах ръце нагоре-надолу по гръдния му кош, като се поспрях над сухожилията на мускулите му и мислено превърнах всяко от тях в струна — ла, сол, до, ре. Проследих ги една по една с връхчетата на пръстите си. Адам притихна, сякаш се съсредоточаваше над нещо.

Пресегнах се към лъка и го прокарах напряко на хълбоците му, където си представях, че се намира магаренцето на виолончелото. Отначало свирех леко, после — по-силно и по-бързо, когато мелодията, която чувах в главата си, набра скорост. Адам лежеше напълно неподвижен и от устните му се откъсваха тихи стонове. Гледах лъка, гледах ръцете си, гледах лицето на Адам и усещах прилив на любов, на страст и непознато усещане за сила. Не бях подозирала, че съм способна да накарам някого да се почувства така.

Когато приключих, той се надигна и ме целуна продължително и дълбоко.

— Сега е мой ред — оповести.

Дръпна ме да се изправя, изхлузи пуловера ми през главата и смъкна джинсите. После седна на леглото и ме положи в скута си. Отначало просто ме прегръщаше. Затворих очи и се помъчих да си представя как очите му се плъзгат по тялото ми и той ме вижда така, както никой друг не ме е виждал.

После Адам засвири.

Дрънкаше акорди в горната част на гърдите ми, от които усетих гъдел и се разкисках. Той лекичко плъзна ръце по-надолу. Престанах да се кискам. Камертонът в главата ми зазвуча по-силно — вибрациите му се засилваха всеки път, когато Адам ме докоснеше на някое ново място.

След малко той засвири по-скоро в испански стил, започна да подръпва струните с пръсти. Използваше горната част на тялото ми като гриф с прагчета, галеше косата ми, лицето ми, шията ми. Подръпваше невидими струни по гърдите и корема ми, но го усещах и на други места, доста далеч от ръцете му. Продължи да свири още по-енергично, камертонът направо обезумя и трептенията му се разляха навсякъде, докато цялото ми тяло завибрира и аз останах без дъх. Когато ми се струваше, че няма да издържа нито миг повече, вихърът от усещания се извиси до шеметно кресчендо и всяко нервно окончание по тялото ми се оголи.

Отворих очи и се насладих на топлия покой, който ме обзе. Засмях се. Адам също. Поцелувахме се още малко, после стана време той да си тръгва.

Изпратих го до колата му и много ми се искаше да му кажа, че го обичам. Но реших, че ще е много изтъркано след онова, което току-що бяхме направили. Затова изчаках и му го казах на следващия ден.

— Отдъхнах си — усмихна се той. — Мислех, че ме използваш само за секс.

След това пак си имахме проблеми, но прекалената учтивост не беше сред тях.

16,39 ч.

При мен вече е голяма навалица. Баба и дядо. Чичо Грег. Леля Даян. Леля Кейт. Братовчедите ми Хедър, Джон и Дейвид. Татко има четирима братя и сестри, така че навън имам още много роднини. Никой не говори за Теди, което ме навежда на мисълта, че той не е тук. Сигурно още е в другата болница и за него се грижи Уилоу.

Роднините се събират в чакалнята на болницата. Не в малката на етажа на хирургията, където седяха дядо и баба по време на моята операция, а в една по-голяма на първия етаж на болницата, която е красиво обзаведена в нюанси на бледоморавото и има удобни столове и канапета, а също и списания, почти до едно последни броеве. Всички продължават да разговарят приглушено, като че ли от уважение към другите чакащи, макар че в чакалнята са само моите близки. Обстановката е толкова сериозна, толкова зловеща. Излизам в коридора да си отдъхна малко.

Толкова се радвам, когато пристига Ким, адски ми е приятно да видя познатия й силует с дългата черна коса, сплетена на една плитка. Винаги е с тази плитка и винаги към обяд къдриците на буйната й грива започват да се измъкват на бунтовни масурчета. Тя обаче не отстъпва пред косата си и всяка сутрин наново я сплита.

Майката на Ким е с нея. Тя не позволява на Ким да шофира на дълги разстояния, а и след случилото се надали би направила изключение днес. Госпожа Шайн е зачервена и подута, сякаш е плакала или всеки момент ще се разплаче. Знам го, понеже безброй пъти съм я виждала да плаче. Много е чувствителна. „Голяма актриса е. Заради еврейския ген от майка й, нищо не може да се направи. Сигурно и аз ще стана като нея“, примирява се Ким.

Ким е пълна противоположност на майка си — толкова неподправено весела и забавна е, че често се налага да пояснява „просто се шегувам“ на хората, които не схващат саркастичното й чувство за хумор. Изобщо не ми прилича на майка си. Но пък нямам голяма основа за сравнение. В града ни няма много майки еврейки, в училището ни също няма много еврейчета. А тези, които са евреи, обикновено са такива само наполовина, което означава само, че до коледната елха слагат и менора.

Ким обаче е истинска еврейка. Понякога вечерям със семейството й в петък, когато палят свещи, ядат хляб, който е сплетен като плитка, и пият вино (вероятно единственият случай, в който невротичната госпожа Шайн позволява на Ким да пие). От Ким се очаква да излиза с еврейски момчета, поради което тя не ходи на срещи. Шегува се, че точно това е причината семейството й да се премести тук, а всъщност баща й е бил назначен за директор на завода за компютърни чипове. Когато Ким беше на тринайсет, в синагогата в Портланд се състоя нейният ритуал бар мицва, а по време на ритуала със запалването на свещите, ме повикаха да запаля една. Всяко лято Ким ходи на лагер в Ню Джързи. Лагерът се казва „Тора Хабоним“, но Ким го нарича „Тора Изгора“, понеже през цялото лято децата само се чифтосвали.

— Точно като на лагер с оркестъра — шегува се Ким, само че моята лятна музикална програма няма нищо общо с филма „Американски пай“.

В момента си личи, че Ким е ядосана. Върви бързо и на десетина крачки пред майка си, докато двете прелитат по коридора. Изведнъж раменете й се извиват нагоре като гърба на котка, зърнала куче. Завърта се с лице към майка си.

— Престани! — настоява Ким. — След като аз не плача, ти нямаш никакво право да го правиш, по дяволите!

Ким никога не ругае, затова съм слисана.

— Как може да си толкова… спокойна, когато… — възпротивява се госпожа Шайн.

— Спри! — прекъсва я Ким. — Миа още е тук. Така че не се предавам. А след като аз не се предавам, и ти няма да го правиш!

Ким отпрашва към чакалнята, а майка й безволево се тътрузи подире й. На вратата на чакалнята, когато госпожа Шайн вижда всичките ми събрани роднини, пак започва да подсмърча.

Този път Ким не ругае, но ушите й порозовяват, по което съдя, че още е бясна.

— Майко, ще те оставя тук и ще се разходя. Връщам се след малко.

Тръгвам след нея обратно по коридора. Тя обикаля главното фоайе, прави една обиколка на магазинчето за подаръци, отива в кафенето. Разглежда болничния указател. Струва ми се, че знам накъде се е запътила, преди на нея да й се изясни.

На приземния етаж има малък параклис. Там е тихо като в библиотека. Има тапицирани с плюш столове като в кино и се разнася някаква приглушена ню ейдж музика.

Ким тежко се отпуска на един стол. Сваля си палтото — онова, черното, с кадифето, каквото ми се иска да имам още откакто тя си го купи от някакъв мол в Ню Джързи, когато беше на гости на баба си и дядо си.

— Обичам Орегон — казва Ким задавено в опит да се разсмее. По саркастичния й тон съдя, че всъщност разговаря с мен, не с Бог. — Значи така болницата си представя универсалността на религията — оглежда тя параклиса. На стената е закачено разпятие, аналоят е покрит със знаме с кръст, а отзад са окачени съвременни картини, изобразяващи Мадоната с Младенеца. — Имаме и Звездата на Давид — посочва Ким шестолъчната звезда на стената. — Ами мюсюлманите? Няма молитвени килимчета, нито някакъв символ, който да показва на изток към Мека. А будистите? Нямат ли право на един гонг? И бездруго в Портланд сигурно има повече будисти, отколкото евреи.

Сядам на стола до нея. Струва ми се толкова естествено, че Ким разговаря с мен както обикновено. Като изключим парамедика, който ми каза да се държа, и медицинската сестра, която непрекъснато ме питаше как съм, никой друг не е разговарял с мен след катастрофата. Говорят за мен.

Всъщност никога не съм виждала Ким да се моли. Молеше се по време на бар мицва и казва благословиите на вечерите на шабат, но го прави, защото трябва. В повечето случаи се отнася несериозно към религията си. Само че след като разговаря с мен няколко минути, Ким затваря очи, устните й започват да мърдат и тя нашепва нещо на неразбираем за мен език.